Дейвид Брин
Пощальонът (36)

12.

— Добре дошли, господа.

Първото нещо, което Гордън забеляза, беше пращящата камина. Уютната, изградена от камък, предвоенна станция за рейнджъри бе топла. Почти беше забравил чувството за топлина.

Второто нещо бе шумът на коприна, когато една дългокрака блондинка се надигна от кушетката до камината. Момичето коренно се различаваше от всички други жени, които бяха видели тук — чиста, изправена, покрита със скъпоценности.

В същото време около очите й имаше бръчки и гледаше двамата северняци, сякаш бяха пришълци от друга планета. Без да каже нито дума, тя се изправи и излезе от стаята през една завеса.

— Казах добре дошли, господа. Добре дошли в Свободното царство.

Чак сега Гордън се обърна и видя един слаб, плешив човек с добре поддържана брада, който се изправи да ги посрещне зад разхвърляното бюро. На дясното му ухо имаше четири обеци, а на лявото — три. Явно означаваха някакъв ранг. Мъжът пристъпи напред и протегна ръка.

— На вашите услуги — полковник Чарлз Уестън Безоар, бивш член на съдебния съвет на щата Орегон и републикански пълномощник на окръга Джаксън. В момента имам честта да служа като главен съветник и съдия в Американската освободителна армия.

Гордън не обърна внимание на протегнатата ръка и повдигна вежда.

— От Колапса насам е имало много армии. Та от коя казахте, че сте?

Безоар се усмихна и свали ръката си.

— Някои ни наричат с други имена. Нека засега оставим това настрана. Просто ще ви кажа, че служа като началник-щаб при генерал Волси Маклайн, който е ваш домакин. Генералът скоро ще се присъедини към нас. Междувременно, мога ли да ви предложа нещо? — Той вдигна стъклена гарафа от покритата с резба дъбова масичка. Каквото и да сте чули за начина ни на живот тук, не можете да не се съгласите, че сме запазили поне някои от старите навици.

Гордън поклати глава. Джони се загледа над главата на мъжа. Безоар сви рамене.

— Не? Жалко. Може би друг път. Надявам се, че нямате нищо против. — Безоар си наля чаша кафява течност и кимна към двата стола до камината. — Моля ви, господа, сигурно сте още изтощени от пътуването. Разполагайте се. Имам толкова въпроси към вас. Например, господин инспекторе, как вървят нещата в източните щати, отвъд планини и пустини?

Гордън дори не мигна. Значи „Освободителната армия“ си имаше разузнаване. Нямаше нищо чудно, че Безоар знае кои са те… или поне за какъв го смятат в северен Орегон.

— Нещата не са много по-различни, отколкото на запад, господин Безоар. Хората се опитват да живеят и да възстановят каквото могат.

Гордън се мъчеше да извика образа на фантазиите си за Сейнт Пол, Одеса и Грийн Бей — за живите градове, в които биеше сърцето на възкръсващата нация, а не за призрачните развалини, ограбени от бандите оцеленци.

Говореше за градовете така, както си ги представяше. Гласът му беше строг.

— На някои места хората имаха по-голям късмет, отколкото другаде. Те си възвърнаха много неща. На други възстановяването бе… затруднено. Някои от онези, които почти погубиха нацията ни преди едно поколение, все още опустошават, нападат куриерите ни и прекъсват комуникациите. И тъй като споменавам това — студено продължи Гордън, — не мога да не ви попитам какво направихте с пощата, която откраднахте от Съединените щати?

Безоар си сложи очила с тънки рамки и вдигна дебела папка от бюрото до себе си.

— Предполагам, че говорите за тези писма? — попита той и отвори папката. Зашумоляха листа. — Виждате ли? Няма да отричам. Смятам, че трябва да бъдем откровени един към друг, ако искаме от срещата ни да излезе нещо. Да, отряд наши разузнавачи откри натоварен кон сред развалините на Юджийн — предполагам, вашия, — чийто товар бил много странен. По ирония на съдбата, точно когато те преглеждали товара, вие сте убили двама от другарите им на друго място в изоставения град.

Безоар вдигна ръка, преди Гордън да успее да проговори.

— Не се страхувайте от възмездие. Нашата философия на холнисти не вярва в подобно нещо. Победили сте в честна борба. Това ви издига в очите ни. Защо мислите, че се отнесохме човешки с вас, вместо да ви скопим като роби или овце?

Безоар дружелюбно се усмихна. Вътре в Гордън всичко кипеше. Миналата пролет в Юджийн видя какво направиха холнистите с беззащитните тела на жертвите си. Спомни си майката на малкия Марк Ъейдж, която спаси неговия и на сина си живот с геройската си постъпка. Безоар имаше предвид точно това, което бе казал, но за Гордън логиката му изглеждаше изпълнена с отвратителна, горчива ирония.

Плешивият оцеленец разпери ръце.

— Признавам, че взехме вашата поща, господин инспектор. Можем ли да се опитаме да смекчим вината си, като се позовем на своето невежество? Та нали преди тези писма да пристигнат при мен, никой от нас не беше дори чувал за Възстановените съединени щати! Представете си нашето изумление, когато видяхме всичко това… писма, носени много километри от град на град, назначения за нови началници на пощи и тези — той вдигна няколко листа — тези декларации на Временното правителство в Сейнт Пол.

Думите звучаха примирително и сериозно. Но в тона на Безоар имаше нещо… Гордън не можеше да каже какво точно, но това го объркваше.

— Вече знаете — възрази той. — И въпреки това продължавате. Двама от куриерите ни изчезнаха безследно след нахлуването ви на север. Вашата „Американска освободителна армия“ е в състояние на война със Съединените щати от много месеци насам, полковник Безоар. И това не може да се припише на вашето невежество.

Сега лъжите съвсем лесно излитаха от устата му. Но в основата си думите му бяха самата истина.

Още от онези първи седмици, след като голямата война бе „спечелена“ и Съединените щати все още имаха правителство, а храната и помощите все още се движеха спокойно по магистралите, основният проблем не беше врагът, а хаосът вътре.

Семената гниеха в силозите, а фермерите бяха покосявани от болести. Ваксини имаше в градовете, където хората измираха от глад. Жертвите от насилието, последвало разпадането на инфраструктурата, бяха повече от всички бомби и бактерии на войната. Повече дори от жертвите на Тригодишната зима.

Хора като този отсреща отнеха последната надежда на милиони.

— Може би, може би. — Безоар изпи чашата си на един дъх и се усмихна. — Значи отново мнозина се провъзгласяват за истинските наследници на американската независимост. Значи вашите „Възстановени съединени щати“ контролират големи територии и население, а лидерите са същите стари отрепки, които навремето печелеха изборите с подкупи и телевизионни усмивки. Това ли е истинската Америка?

За момент спокойното изражение се пропука и зад него Гордън видя фанатизма — непроменен, а може би станал още по-силен през годините. Гордън бе чувал този тон… преди много години по радиото… тонът на Нейтън Холн, преди „светецът“ на оцеленците да бъде обесен. Оттогава всички негови последователи говореха така.

Това беше същата солипсистка философия на егото, която беше разпалила пожара на нацизма и сталинизма. Хегел, Хорбигър, Холн — основата беше една и съща. Производната истина, самодоволна и уверена, никога не трябваше да се проверява на практика.

В Северна Америка холнизмът беше просто поредното маловажно безумие на фона на новия Ренесанс и скъсването с егоизма на осемдесетте. Но една друга проява на същото зло, „Славянският мистицизъм“, на практика бе взела властта в другото полукълбо. Лудостта накрая хвърли света в ужаса на Безнадеждната война.

Гордън се усмихна мрачно.

— Кой може да каже кое е легитимно след всички тези години? Едно нещо обаче е сигурно, Безоар — явно „духът на истинската Америка“ се е превърнал в страст за холнистите. Култът ви към силата е отхвърлен — не само във Възстановените съединени щати, но и почти навсякъде, откъдето съм минал. Враждуващите помежду си села се обединяват, щом се понесат слухове за появата на вашите банди. Всеки, хванат в маскировъчни дрехи, го обесват на първото дърво.

Веднага разбра, че е уцелил в десятката. Ноздрите на накичения с обеци офицер се разшириха.

— Полковник Безоар, ако обичате. И се обзалагам, че на някои места това не важи, господин инспектор. Какво ще кажете за Флорида, например? Или Аляска?

Гордън сви рамене. И двата щата сякаш бяха изчезнали след падането на първите бомби. Имаше и други места, където опълчението не се бе осмелило да припари — като южен Орегон, например.

Безоар стана и отиде до библиотеката. Извади един дебел том.

— Всъщност, чел ли сте някога Нейтън Холн? — гласът му отново звучеше примирително.

Гордън поклати глава.

— Но, сър! — протестира Безоар. — Нима можете да познавате врага си, без да научите как мисли той? Моля ви, вземете това копие на „Изгубената империя“… биографията на онзи велик човек, Аарон Бър^[1], написана от самия Холн. Може и да промените мнението си. Знаете ли, господин Кранц, наистина вярвам, че сте от онзи тип хора, които биха могли да станат холнисти. Често силата просто има нужда да разбере, че е била приспана от пропагандата на слабостта, че може да владее света, стига само да протегне ръце и да го вземе.

Гордън сдържа отговора си и взе предложената му книга. Нямаше да бъде разумно да го предизвиква още повече. Можеше да навлече смъртна присъда и на двамата само с една-единствена дума.

— Добре. Тъкмо ще убие времето, докато уредите пътуването ни към Уиламит — спокойно каза той.

— Да — за първи път се обади Джони. — И между другото, ще трябва да платите допълнително заради забавянето на пощата, дето откраднахте.

Безоар се усмихна студено на Джони, но преди да успее да отговори, чуха да се приближават нечии стъпки. Вратата се отвори и в стаята влязоха трима брадати мъже с традиционното камуфлажно облекло.

Най-дребният, но очевидно най-важният от тях, носеше една-единствена обеца, в която бе инкрустиран голям скъпоценен камък.

— Господа — изправи се Безоар, — позволете ми да ви представя бригаден генерал Маклайн от запаса на Съединените щати, обединител на орегонските кланове на Холн и командващ Американските освободителни сили.

Гордън стана вцепенено. В първия момент можеше само да се взира в човека пред него. Генералът и двамата му адютанти бяха най-странно изглеждащите човешки същества, които бе срещал някога.

Нямаше нищо необичайно в техните бради или обеци… нито пък в церемониалните „трофеи“, с които се бяха закичили. Но и тримата бяха покрити с белези, независимо че униформите им скриваха от поглед вратовете и ръцете им. Мускулите и сухожилията им бяха огромни, сплетени на неестествени възли под кожата им.

Гледката беше невероятна, но се стори на Гордън някак позната. Само че не можеше да си спомни къде и кога е виждал нещо подобно.

Да не би тези мъже да са прекарали някоя от следвоенните болести? Може би Голямата заушка? Или някакъв вид тироидна хипертрофия?

Внезапно Гордън го осени, че по-едрият от спътниците на Маклайн беше отвратителното чудовище, което изскочи от съседното дърво в онази нощ и го просна на земята, преди да успее да шавне с пръст.

Нито един от тях не беше от новото поколение оцеленци — от грубияните, набирани от селата навред из южен Орегон. Подобно на Безоар, сигурно са били възрастни още преди Безнадеждната война. Времето обаче не им се бе отразило особено. Генерал Маклайн се движеше с плашещата бързина на котка. Кимна към Джони и Безоар разбра жеста му.

Полковникът сплете пръсти.

— А, да. Господин Стивънс, ще бъдете ли така добър да придружите господата до вашата, хм, квартира? Очевидно генералът желае да поговори с вашия началник насаме.

Джони погледна към Гордън. Беше готов по даден знак да скочи и да се бие.

Гордън вътрешно трепна, стреснат от прочетеното в очите на младежа. Не беше виждал подобно себеотрицание.

— Върви, Джон — каза той. — Аз ще дойда по-късно.

Двамата здравеняци излязоха заедно с Джони. След като вратата се затвори и стъпките отшумяха, Гордън се обърна към командира на обединените холнисти. Беше решен на всичко. Не изпитваше разкаяние или страх от лъжите. Ако бе достатъчно добър да измами тези копелета, щеше да го направи. Униформата му вдъхна увереност. Беше готов да изнесе най-доброто представление в живота си.

— Спести си го — внезапно каза Маклайн.

Брадатият мъж вдигна дългата си силна ръка към него.

— Още една проклета дума за твоите „Възстановени съединени щати“ и ще натъпча скапаната ти „униформа“ в гърлото!

Гордън примигна. Погледна към Безоар и видя, че полковникът се хили.

— Страхувам се, че не бях достатъчно откровен с вас, господин инспектор — в последните думи се долавяше открит сарказъм. Безоар се наведе, за да отвори едно чекмедже в бюрото си. — Когато за първи път чух за вас, веднага изпратих хора да проследят пътя ви дотук. Между другото, признавам, че холнизмът не е особено популярен в някои райони. Поне все още не е. Две от групите ми така и не се върнаха.

— Стига си плещил, Безоар — прекъсна го Маклайн. — Имам работа. Извикай оня смотаняк.

Безоар бързо кимна и отиде да дръпне въжето на стената. Гордън остана да се чуди какво искаше да открие в чекмеджето си.

— Както и да е, една от групите ни се натъкна на банда сродни души в Каскадите, южно от Кратерното езеро. Имало е известни недоразумения и се страхувам, че повечето от местните загинали. Но успяхме да убедим един от оцелелите…

Отново се чуха стъпки, след което завесата се дръпна. Високата руса жена я държеше и студено наблюдаваше как в стаята влезе човек с превързана глава. Носеше закърпена маскировъчна униформа и една малка обеца. Погледът му беше забит в пода. Оцеленецът изобщо не изглеждаше щастлив, че се намира тук.

— Бих искал да ви представя един от най-новите сред нас, господин инспектор — каза Безоар. — Но съм уверен, че вече се познавате.

Гордън поклати глава, напълно объркан. Какво ставаше тук? Никога преди не бе виждал този човек!

Безоар сръга новодошлия, който вдигна поглед.

— Не мога да кажа със сигурност — измрънка холнистът, взирайки се в Гордън. — Може и да е той. Беше толкова отдавна… и за толкова кратко време…

Внезапно юмруците на Гордън се свиха. Този глас.

— Това си ти, копеле!

Алпийската шапка беше изчезнала, но Гордън разпозна прошарените бакенбарди и плоското лице. Роджър Септийн далеч не изглеждаше толкова ведър и спокоен, колкото в деня, когато срещна този човек за първи път — на убийствено сухия склон в планината, ухилен и саркастичен, отнасящ всичко, което притежаваше на света, осъждайки го на почти сигурна смърт.

Безоар кимна, удовлетворен.

— Можете да си вървите, редник Септийн. Вярвам, че вашият командир се е погрижил да ви даде подходяща задача тази вечер.

Бившият разбойник и някогашен брокер изтощено кимна. Не посмя да вдигне очи, докато минаваше покрай Гордън.

Гордън разбра, че е сгрешил. Трябваше да игнорира човека и да твърди, че не го познава.

Но имаше ли някакво значение? Маклайн вече изглеждаше толкова сигурен…

— Давай нататък — махна генералът на своя адютант.

Безоар отново се наведе над чекмеджето си и този път извади от него малка черна тетрадка. Подаде я на Гордън.

— Познахте ли я? Името ви е написано отгоре.

Гордън преглътна. Разбира се, това беше неговият дневник, откраднат от Септийн и приятелчетата му само часове преди да се натъкне на катастрофиралия джип и да поеме по пътя на новата си кариера.

Винаги бе съжалявал за загубата му. Беше описвал подробно пътуването си още откакто напусна Минесота преди седемнайсет години… начина на живот в Америка от епохата на постхолокоста.

Точно сега обаче това тънко томче беше последното нещо на земята, което би искал да види. Тежко седна на стола, внезапно залят от вълна на умора. Вече знаеше, че проклетниците през цялото време си бяха играли с него. Най-сетне се беше оплел в собствената си лъжа.

Никъде в дневника не се споменаваше нито думичка за „Възстановените съединени щати“.

Беше писал само истината.