Дейвид Брин
Пощальонът (24)

Интерлюдия

Високо над сивите, покрити с пяна вълни, се вихреше поток от черен кехлибар. Отново идваше зима и воят на вятъра навяваше спомените за ледения студ над северния Пасифик.

Преди по-малко от двайсет обиколки около Слънцето нормалните въздушни течения бяха разбити от огромни тъмни пилони, сякаш армия разгневени вулкани бяха решили едновременно да хвърлят земята срещу небето.

Ако епизодът не беше толкова кратък, сигурно целият живот щеше да изчезне и ледът щеше да се завърне завинаги. Но дори така прашните облаци покриха Земята и изминаха седмици, преди по-големите частици да паднат обратно на повърхността под формата на мръсен дъжд. По-малките прашинки се разпръснаха във високите слоеве на стратосферата и спряха слънчевите лъчи.

Изминаха години преди отново да настъпи пролет.

Но тя дойде. Океанът, бавен и жизнен, отдели достатъчно топлина, за да спре кръга на смъртта. Над континента отново се понесоха топли, натежали от морската влага облаци. Дърветата се съживиха, а в цепнатините на разбитите пътища поникнаха жадни за живот бурени.

Въпреки всичко остана огромно количество прах, носен високо в небето от ветровете. Студът отново проникваше на отделни места и напомняше за Великия Мраз. Па̀рата кристализираше върху праха и образуваше сложни многофасетни хексахедрони. Снежинките растяха и падаха на земята.

Упоритата зима се завърна още веднъж и се спусна над мрачния континент.