Патриша Райс
Необмислена постъпка (40)

Епилог

— Къде отиваме? — Джорджина събра воланите си от синя батиста и се спусна след бързо крачещия си съпруг.

— Ще видиш — каза загадъчно той, като й предложи ръката си, но задържа погледа си напред.

— Ти и Питър се държите ужасно странно напоследък — оплака се Джорджина. — Въобще не съм сигурна, че това ми харесва. Започвам да си мисля, че бях много по-добре, когато ти нямаше семейство.

Дениъл й отправи загрижен поглед, но като видя смеха в очите й, се усмихна и ускори крачка.

— Понякога и аз си мисля същото. Но има други моменти, когато семейството си има явни предимства.

Джорджина въздъхна.

— Не знам. Много обичам баща си, но той просто не ме слуша, когато предлагам да построим наново фабриката. И въпреки че убедих мама да му се противопостави за всички онези лекарства на доктор Ралф, тя все още му позволява да я потъпква. Той е ужасен тиранин.

— Не можеш да очакваш от един човек, който цял живот е правил нещата по свой начин, да се промени за един ден, Джорджи. Той се съгласи да те остави да се грижиш за новия конвейер и нае жена за началничка на цеха.

— Трябваше да е Дженис. Все още не мога да разбера защо тя така изведнъж реши да се откаже и да замине с Иви и Тайлър. Само защото Одри си върна работата, а ти взе Дъглас на работа след училище, не я извинява, че избяга така.

— Одри и Дъглас се чувстват добре в общежитието, но Дженис и Бетси — не. Назначаването й като учителка в Минерал Спрингс бе добра възможност. Иви ще се погрижи Дженис да е добре платена и осигурена с жилище, а и на Бетси ще й се отрази добре сухият въздух. Не бъди себична, Джорджина Мередит. Знаеш, че те бяха очаровани от възможността да се измъкнат оттук. Дженис се е грижила за това семейство години наред. Време й е да се погрижи и за себе си.

Джорджина си помисли да се нацупи заради собственическия тон, но бе разсеяна от заобикалящите я неща. Те вървяха през стария квартал, в който бе израснала, и пресичаха наскоро направени улици. Осветителни лампи бяха инсталирани вече и улиците бяха не само широки и прави, но по края имаха и тротоари. Няколко от новите къщи бяха вече обитавани. Нежни листенца трепкаха по младите дръвчета. По-старите дървета бяха останали зад къщите и така осигуряваха сянка за обширните веранди и високите тавани на китните сгради. Джорджина се оглеждаше изненадана. Тя едва-едва бе разбрала, че това място съществува.

— Дениъл, загубихме ли се?

— Не. — Поведе я по пътеката на една прилична двуетажна жълта къща, украсена с бели фолклорни мотиви. Широката предна веранда видимо завиваше и отстрани, под сянката на пълзящия бръшлян. Завистливо забеляза розите в опасаната с желязна ограда градина. Не беше въобще близо до размера на градината на родителите й, но все пак беше някакво начало. Пожела си да е нейна.

Прехапвайки устни при тази егоистична мисъл, тя последва Дениъл нагоре по стъпалата. Той й бе дал всичко, което си бе пожелавала някога — освен собствен дом. Не можеше да го вини за това. Съпругът й притежаваше част от къщата на бавачката си в Сейнт Луис заедно с Иви, а братовчедите на Иви и баща й притежаваха част от ранчо в Тексас. Той дори имаше дял в плантацията на Тайлър в Начиз. А и съществуваше чудовищното творение на семейство Малоуни, което, ако пожелаеше, можеше да нарича дом. При това, разбира се, те вече живееха в къщата на баща й. Защо би му трябвал още един дом? Наистина просто не бе останало време да говорят за такива неща. Между съобразяването с баща й за фабриката, работата с Питър в „Малоуни Ентърпрайсиз“ и ежедневните разправии с баща си, Дениъл едва имаше време да си поеме дъх. Дори неговата преса бе опакована и складирана някъде, но тя знаеше, че най-голямото му желание бе да издава вестник.

Задълбочена в тези мисли, не забеляза факта, че Дениъл измъкна един ключ и отключи предната врата. Чак когато той я взе на ръце и прекрачи прага, Джорджина ахна и се вкопчи във врата му.

— Дениъл! Пусни ме! Какво правиш, за бога?

Но продължи да се държи за врата му, дори когато той я остави да стъпи на полирания дървен под. Погледът й поглъщаше изящната дървена ламперия по стените, нежните фигурки по лампионите на стените и особената цветна светлина, влизаща през матираните стъкла. Не бе виждала нищо по-омагьосващо в живота си.

— Харесва ли ти? — Дениъл притеснено наблюдаваше лицето й, докато тя оглеждаше наоколо с възхитено изражение.

— Прекрасно е. Никога не съм виждала нещо по-хубаво. О, Дениъл, чие е това? Мислиш ли, че можем да го купим? Моля те, моля те, кажи ми, че се продава и че можем да си го позволим. — Внезапно прехапа устни и пусна ръцете си от раменете му. — Съжалявам, не трябваше да казвам това. Няма как да си позволим място като това, поне не и ако запазим къщата на татко.

Дениъл я пусна и хвана ръката й, за да я придърпа в гостната.

— Фабриката започна да работи отново. Баща ти може да си плаща сметките. Мога да си позволя това от собствения си доход, но ти ще искаш хубави дрехи и слуги също. Затова Питър и аз се споразумяхме и независимо дали баща ми одобрява или не, ще трябва да го приеме и да остане сам-самичък.

Джорджина се взря в съпруга си с увеличаваща се надежда и без никаква тревога.

— Пак ще си играеш на герой, нали, Дениъл? По-скоро бих останала с баща си, отколкото да те рискувам в някоя друга лудория.

Дениъл се усмихна малко накриво, когато посочи слънчевия салон:

— Харесва ли ти?

— Ужасно много, знаеш това. Само ми кажи какво ще ми струва — не говоря за пари. — Тя се взря отново в съпруга си, когото познаваше добре едва от няколко месеца.

Той се наведе и гризна ъгълчето на устните й.

— Ще ти струва всяка нощ в леглото ми до края на живота ни.

Джорджина потрепери от влажната топлина на целувката му. Дори и да бяха женени от милион години, тя пак не би свикнала с това усещане. Сграбчи жилетката на Дениъл за по-голяма стабилност.

— Това вече го имаш. Какво друго?

Ръката му докосна леко гърдите й, преди да се спре на ръката й. Той я завъртя обратно към хола, към чудесната дъбова стълба, водеща нагоре.

— Ще останем тук, в Кътлървил, вместо да ходим през девет земи в десета. — Той я издърпа на първото стъпало.

Джорджина продължи да се опъва неохотно. Не можеше да се въздържи да не огледа красивите орнаменти на парапета и на стаите, които се откриваха горе, но не бе получила отговора, който искаше.

— Това е нещото, което и без това искаше. Ти каза, че искаш дом и семейство, а сега ги имаш. Не е твърде висока цена. Тук има някаква уловка. — Тя го погледна заплашително. — Кой построи тази къща?

Дениъл въздъхна, прихвана я през кръста и почти я понесе нагоре по оставащите стълби.

— Питър я е направил. Това е къщата, която той беше предназначил за теб. Аз добавих няколко детайла, тъй като той въобще не я завърши. Ако не ти харесва, само кажи. Още има време да я продам на някого.

Джорджина се вгледа в обширната спалня, заемаща цялата дясна страна на горния етаж. Погледът й се плъзна по прозорците и се спря на нещо познато.

— Нашето легло — продума тихо тя, изплъзвайки се от ръцете му и влизайки в стаята, за да докосне първата мебел, която бяха притежавали заедно.

— Винаги можем да купим нещо по-хубаво по-късно. — Дениъл пъхна ръце в джобовете си и я загледа нетърпеливо. — Мислех само, че ще е добре, ако…

Джорджина се завъртя и го погледна със сините си очи.

— Разбира се, че няма. Нашият син може да е бил заченат на това легло. Това е нашето легло. То ще остане тук.

Като зашлевен през лицето Дениъл се взря в бледосинята фигура, която стоеше между него и леглото. Слънчевата светлина улавяше златисторусата й коса, но оставяше в сянка красивите й сини очи. Погледът му попадна върху наедрелите й гърди, на които се бе наслаждавал безсрамно всяка нощ от изминалите няколко месеца. Тогава, все още чувайки нейните думи да звънтят в ушите му, не можа да устои и отправи любопитен поглед към колана, деликатно задържащ полата й опъната плътно назад по корема и бедрата. Не можа да открие никаква промяна. Но очите му се вдигнаха и срещнаха тези на Джорджина и надеждата заблестя в тях.

— Нашият син? — попита той натъртено.

— Или дъщеря. — Тя сви рамене почти срамежливо, обърна се, смутена от горещия му поглед, и погали месинговата табла на леглото.

— Джорджина! — Дениъл се приближи и хвана брадичката й, като обърна лицето й отново към себе си. — Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо?

— Ами… — Не можеше да понесе погледа му, но ръката й разсеяно галеше колана, който той гледаше преди малко. — Вече от три месеца — добави, като че това обясняваше всичко.

С разтуптяно сърце Дениъл потърси в извърнатото лице на жена си някаква следа от сигурност. Лека червенина покриваше бузите й и погледът му като че сам погали леките сенки под очите й. Той просто си бе мислил, че не си е доспала.

— Джорджина — прошепна, — кажи ми го направо. Ще имаме ли бебе?

Устните й смело се извиха нагоре.

— Не се ли сърдиш? Зная, че е ужасно скоро и Иви каза, че трябва да изчакаме, но… ами… Вероятно дори и тогава е било твърде късно, каза доктор Фелпс. Бременна съм почти от три месеца вече…

— Женени сме съвсем малко повече от три месеца! — възкликна Дениъл. После, виждайки как страхът се надига в очите й, я вдигна на ръце и започна да покрива лицето й с целувки. — Боже мой, Джорджи, обичам те. Мисля, че мога да се пръсна от щастие в тази минута.

— Наистина? Наистина ли, Дениъл? Не го казваш просто така, нали? — Джорджина прегърна раменете му и изви шията си назад, където целувките откриха ново място. За първи път, откакто бе научила за детето, позволи на радостната вълна да премине по вените й. Той не се сърдеше.

Дениъл я постави на леглото и се зае със ситните копчета на роклята й, докато обсипваше с целувки лицето и шията й.

— Аз съм най-щастливият мъж на света! — каза той между целувките. — Просто не мога да повярвам. Ще бъда баща! — Смях, изпълнен с чиста радост, бликна от гърлото му и той звучно я целуна по устата. — А ти, по дяволите, ще бъдеш най-хубавата майка, която светът е виждал. Споменах ли вече, че те обичам?

— Не и в последните няколко минути. — Възвърнала своята увереност, Джорджина започна да разкопчава копчетата на ризата му. — По-добре да използваме подходящо легло, докато можем. Мама каза, че не след дълго ще бъда дебела и грозна и ти няма да ме искаш.

— Напротив! — прошепна Дениъл над кожата, която току-що бяха открили пръстите му. — Винаги ще те желая. А дори и повече, когато носиш детето ми. Никога няма да мога да ти се отблагодаря, както трябва.

— Да ми благодариш? — Тя хвана косата му и дръпна главата му на разстояние, за да види очите му. В сивотата им блестяха непролети сълзи. Сърцето й направи един учестен удар от чувството, което видя да свети там. — Защо ще ми благодариш? Аз те обичам. Искам да имам деца от теб.

— За това искам да ти благодаря — отговори дрезгаво той. — Сега млъкни и ме остави да те любя.

Слънцето вече потъваше зад хоризонта, а те продължаваха да лежат, прегърнати.

— Толкова си красив — промърмори разсеяно Джорджина.

Дениъл се засмя.

— Затова и се омъжи за мен, но направи лоша сделка. Аз имам братя, които ме бият по хубост.

Тя плесна стегнатия му корем.

— Нищо подобно. Да не говорим пък, когато става въпрос за смелост, интелигентност и честност. Ти трябва да им покажеш какво значи да бъдеш истински мъж.

Дениъл моментално притихна и погали косата й.

— Може би вече е късно за това. Питър е запланувал да напусне веднага щом подпишем документите за тази къща. Той не иска вече да има нищо общо с „Малоуни Ентърпрайсиз“. Не мога да го разубедя.

Джорджина подскочи и го погледна отвисоко.

— Това няма нищо общо с теб, Дениъл Малоуни. Той вече е голям човек и може сам да взема решения. Единственото нещо, което има значение сега, е дали ти искаш или не да останеш и да започнеш оттам, откъдето той напуска.

— Да се скарам с баща ми ще бъде достатъчно лесно, докато е на легло, а докторите не мислят, че той ще може да прави нещо повече от това, да стои в инвалиден стол. Да управлявам „Малоуни Ентърпрайсиз“ няма да е такъв проблем, какъвто е бил за Питър в миналото, а и заплатата е добра. Ако брат ми иска да се оттегли, на мен ще ми липсва помощта му, но има и много други неща. Пол и Джон искат да учат.

Джорджина притеснено прехапа долната си устна, докато разглеждаше изражението на съпруга си.

— А какво става с вестника? — попита накрая тя.

Той се усмихна широко, после я хвана през кръста и я оттласна от себе си. Като извъртя краката си и стъпи на пода, я придърпа отново.

— Има нещо, което искам да ти покажа. То е и една от причините, поради които толкова забавихме довършването на това място.

Когато я затегли към вратата, Джорджина се дръпна.

— Дениъл, не съм облечена!

— Знам.

Погледна я по такъв начин, че й стана топло и тя се изчерви от главата до петите, което той лесно забеляза. Преборвайки се с желанието си да се покрие с ръце, Джорджина вдигна брадичката си и тръгна след него без по-нататъшен протест.

Дениъл я поведе към избата. Погледна го внимателно, а после го последва боса по дървените стъпала. Той бързо отвори една врата и Джорджина нададе вик на изненада. Там в целия си блясък стоеше печатарската преса, която си спомняше от склада. Тя докосна масивната стоманена машина с учудване, а после отправи към Дениъл въпросителен поглед. Той сви рамене и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Няма да се нуждаем от парите от нея, а и сега преминах на страната на Малоуни и вярвам, че няма да създавам поводи да критикувам себе си, но все още има много неща в този град и щат, които заслужават внимание. Не виждам защо да не издавам един месечен вестник, ако си намеря добри репортери.

Джорджина докосна с пръст устните си и го погледна невинно.

— Като мен?

Дениъл се намръщи.

— Само през трупа ми. Това, което носиш там, е моето дете.

— И моето. А ти знаеш ли, че железницата току-що уволни повечето от редовните си служители, за да могат да наемат емигранти за половината от нормалните заплати? Снимах този скапан влак извън гарата онзи ден. Говорих с един бивш кондуктор. Той твърди, че над Джаспер има мост, готов да се срути, но компанията не иска да харчи пари, за да го поправи. Мога да направя още снимки там, ако намериш репортер, за да напише материала. Обзалагам се, че щом веднъж се разчуе тази история, дори вестниците в Синсинати ще поискат да видят снимките.

Като сложи внимателно ръце на устата й, Дениъл я вдигна и се заизкачва обратно по стълбите.

— За нищо на света, госпожо Весела. Никъде няма да ходиш без мен.

— Тогава просто трябва да дойдеш с мен. Сега ме пусни, Дениъл. Ще се преумориш.

— Никога няма да се уморя, госпожо Весела. Ако пък толкова много се опитваш да отидеш там без мен, ще повикам моя стар приятел Пекос, за да те завърже за стълба на оградата.

— Няма да посмееш — каза Джорджина, после се засмя, когато той покри устните й с целувки.

— Героите винаги побеждават — припомни й той.

Виковете на Джорджина от смях и радост отекнаха в празничната къща, но това не бяха викове на победен човек. Слънцето, което блестеше през прозореца с оловна рамка, улови усмивката на любов и триумф върху устните й.

Каквото и да направеше той, тя също можеше да го стори. Нейният герой я беше научил на това.