Патриша Райс
Необмислена постъпка (34)

Тридесет и четвърта глава

Дениъл седеше на най-долното стъпало пред дома на Джорджина и гледаше как съпругата му си играе с двете най-малки деца на Харисънови. Дженис бе намерила някакъв пансион и утре щяха да си ходят, въпреки настойчивите протести от страна на Джорджина. Тази огромна стара къща щеше да изглежда празна без тях.

Както празна и безжизнена щеше да бъде без Джорджина. Дениъл видя как тя подхвърли една топка на Бетси и се засмя, когато момиченцето я улови. Жена му бе родена да живее в богатство. Имаше щедро сърце, което щеше да се къса, ако не можеше да помага на другите. Бе родена и да отглежда деца, макар и засега да не го съзнаваше напълно. Наблюдаваше я снизходително как избягва хитро атаката на Дъглас и го подмамва в гонитба по ливадата. Момчето сякаш за първи път бе дете.

Той не беше бедняк. Можеше да купи на Джорджина скромна къща и да издържа деца, но разходите щяха бързо да подядат капитала му. Щеше да се наложи да печели пари, за да й осигури някои удобства до края на живота им, но не можеше да го прави тук. Артемис щеше да се погрижи за това. Разсъждаваше достатъчно реалистично, за да знае, че може да причини на баща си неизказана мъка, но не и изцяло да го спре. Сам щеше да остане да се бори. Със съпруга и деца нещата изглеждаха съвсем различно. Щеше да се наложи да напуснат Кътлървил, ако искаха да водят изобщо някакъв живот.

Но това бе домът на Джорджи. Тук имаше приятели и роднини. Дениъл познаваше силата на семейната връзка и не искаше да я лишава от нея, дори баща й и неговият баща да бяха един дол дренки. Не искаше да разруши защитения свят, който бе създал скъпоценност като неговата госпожа Весела. Беше свикнал да живее без семейство, да се скита без дом, но Джорджина — не. Не можеше да й причини такова нещо.

Ако техният бе любовен съюз, ако Джорджина се бе омъжила за него, защото го обичаше — напук на всичко, би могъл да разгледа и други възможности. Заради любовта на жена като нея би изкачил планини и преплувал морета, би направил всичко, което поиска. И щеше да очаква същото от нея. Но тъй както стояха нещата, не можеше да я помоли дори да напусне дома си заради него.

Не му харесваше тази дилема. Можеше да остане и да се опита да унищожи семейството си в нейно име. Можеше да я отведе със себе си и да я принуди да изостави семейството си. Или можеше да й върне свободата и да си отиде.

Егоистично предпочиташе първите две алтернативи пред третата. Джорджина беше най-доброто нещо, случвало му се някога, и не искаше да се отказва от нея. Но трябваше да действа неегоистично и да я направи щастлива. Колкото и противно да му беше да отстъпва, налагаше се да приеме предложението на баща си в името на Джорджина. Достатъчно щеше да бъде да надраска името си върху документа в джоба на палтото си и да излезе. Нямаше да му струва никакви усилия.

Но струваше. Напускайки верандата, за да потърси писалка, Дениъл чу смеха на жена си да се носи от поляната отпред. Бе си мечтал цял живот да чува този смях. Бе си я представял закръглена, с неговото дете в утробата й. Бе искал да я заведе на юг и да я запознае с приятелите си и с останалите от семейството на осиновителите му. Бе инвестирал цял живот надежди за любов в желанието си към Джорджина Мередит Хановър. Щеше по-скоро да запази тези мечти непокътнати, отколкото да ги види разрушени от реалността на един брак без любов.

Спускайки се бавно по стълбите, Дениъл си въобрази, че още долавя аромата на лилии, полъхващ от стаята, която бяха споделяли миналата нощ. Чудеше се каква ли щеше да бъде тяхната стая, ако ги оставеха да я създадат.

Не му бе съдено да узнае. Седнал зад бюрото на Джорджина, постави името си под споразумението, прегледа новонаписаната ипотека, за да се увери в юридическата й сила, после я постави в бюрото, а споразумението — в един плик за баща му. Свършил тази работа, той се взря в празната попивателна и писалките на Джорджина. Писането му бе професия. Сигурно можеше да спретне нещо разбираемо.

Докато пишеше, се опитваше да си внуши, че не е длъжен да го прави тази вечер. Можеше да остане и да прекара още една нощ в обятията на жена си, запомняйки всички неща, които щяха да му липсват, след като си отидеше. Ако се запасеше с достатъчно спомени, можеха да му стигнат и за цял живот. Но сега, когато бе подписал документите, ако останеше, щеше да се чувства предател. По-добре разривът да стане бързо и чисто. Джорджина бе много по-силна, отколкото някой предполагаше. Щеше да се погрижи за работниците във фабриката и универсалния магазин. Щеше да ги поведе към победа над машинациите на баща му. Можеше да разчита на нея да доведе докрай делото му. Нямаше смисъл да се бави заради сантиментални мераци.

Като остави писмото под възглавницата й, Дениъл опакова малкото си вещи, спусна се по задните стълби и излезе през кухнята.

На здрачаване Джорджина изпрати децата по леглата им и тръгна да търси съпруга си. Усещаше присъствието му през цялото време, докато я бе наблюдавал от верандата. Разбра кога се прибра. Надявала се бе той да се включи при тях, но Дениъл никога не се бе научил да играе като малък и може би не знаеше как. Някой ден трябваше да го научи.

Мислеше, че ще го намери в кабинета да пише или да чете, но светлината бе студена, като че ли той никога не е бил там. С надежда, че е решил да се изкъпе след трудния ден, прекаран в разглобяване на пресата, се шмугна в спалнята си и се поразхвърли. Тази игра можеше да се играе от двамата.

Но той не беше там. С въздишка напълни ваната и се доразсъблече. Може би щеше да я намери.

Не се появи и когато привърши. След като се уви в памучната хавлия, тя взе една книга и се разположи върху стола в спалнята в очакване. Дениъл бе способен на какво ли не. Не можеше просто да го закарфичи някъде, нито пък имаше желание да опитва. Обичаше го твърде много такъв, какъвто бе.

Нещо го тревожеше цялата вечер, знаеше го. Може би онези снимки, появили се мистериозно в павилиона. Тя самата не ги бе видяла, но научи за тях от Харисънови. Дениъл не бе споменал нищо, но и не бе задавал въпроси, тъй че знаеше за тях. Може би бе отишъл да открие кой ги е поставил там.

Тайничко се надяваше това да е бил Питър. Апаратът й в края на краищата бе у него, а и той имаше достъп до онези къщи. Дениъл имаше нужда да опознае семейството си, а Питър като че ли най-лесно можеше да бъде опознат. Вярваше, че онази нощ направиха някакви стъпки в тази насока, но от тях, доколкото виждаше, не бе излязло нищо. Може би трябваше да стигне до някакъв замисъл за сближаване на двамата братя.

Денят във фабриката я бе изтощил и главата й взе да клюма над книгата. Сепната от часовника, който удари единадесет часа, Джорджина се намръщи и остави книгата настрана. Къде ли можеше да е отишъл по това време?

Като нахлузи пантофите си, слезе на долния етаж да види дали някой слуга знае нещо, но всички отдавна се бяха оттеглили, включително и Харисънови. Единствено тя беше будна и ходеше нагоре-надолу.

Като се увери, че входната врата е отключена, така че Дениъл да може да влезе, се завлече обратно в празното легло. Чудно, колко бързо бе свикнала да дели леглото си с друг. Искаше да се сгуши в топлите голи гърди на съпруга си и да почувства как ръцете му се сключват около нея. Обичаше да чувства дъха му, парещ ухото й, и пръстите му, вплетени в косата й. Не знаеше как бе живяла без него досега.

Някак си трябваше да му го каже. Дали нямаше да го уплаши? Някои мъже — може би, но не мислеше, че ще уплаши Дениъл. По-скоро си мислеше, че може да разцъфне в онази своя широка усмивка и да я целува, докато й се завие свят.

Като метна хавлията на стола, Джорджина се покатери в леглото и положи уморено глава на възглавницата. Тази нощ и без това нямаше сили за любов. Не й се вярваше да успее да заспи, преди да се прибере Дениъл, но поне очите й да си починеха.

Като се обърна по корем и пъхна ръце под възглавницата, за да я гушне по-добре, усети допира на твърда хартия до пръстите си в същото време, в което тя прошумя в ухото й. Стомахът й се сви, предугаждайки неприятност, когато стисна плика, поизмачквайки го, и го извади от скривалището му.

Изкушаваше се да го остави за сутринта. Можеше просто да си лежи и да изчака съпруга си да се върне и двамата щяха да го прочетат на дневна светлина. Дениъл щеше да премахне всяко неприятно чувство. Бележките под възглавницата можеха да бъдат единствено неприятни.

От друга страна, може и да беше любовно писмо. Дениъл може би я чакаше някъде, чудейки се защо не идва да отговори на любовния му зов. Съвсем в стила му бе да измисли нещо такова.

Със смесица от любопитство и страх седна в леглото и запали лампата. Решителният замах, с който бе изписано името й, отговаряше определено на почерка на Дениъл.

Със затаен дъх внимателно сряза плика. Когато измъкна листовете, ръката й вече трепереше. За романтично рандеву не бяха нужни толкова много листове.

Не желаеше да го чете. Стисна очи и се опита да го остави настрана, но първият ред — Скъпа моя госпожо Весела — заплува пред затворените й очи. Като че ли чу гласа на съпруга си в този ред. Под клепките й се насъбраха сълзи и раздразнена ги избърса, като отново отвори очи.

Първия път го прочете набързо в очакване на поантата, в очакване на онзи ред, в който се казваше, че всичко ще се оправи, стига да бъде търпелива. Така и не го дочака. Озадачена, разтреперана, тя се опита да го прочете по-внимателно, но от сълзите думите се премрежваха пред погледа й.

Той я напускаше. Вече си бе отишъл. С влака за Синсинати в седем часа. Щял да пише когато и където и да отидел. Щял да поддържа връзка. Ако имало дете, искал да знае, защото нямало да остави никое свое дете без баща. Но искал да й върне къщата и свободата, и живота й — точно такъв, какъвто е бил, преди да се намеси той. Искал да бъде щастлива, а й причинявал само мъки и неприятности.

Типично за Дениъл. Чуваше го как изговаря всяка дума. Беше красноречив, удивително искрен и трогателно честен. А също така и най-проклетият негодник, на когото бе имала нещастието да налети, и тя щеше да му даде да разбере.

Дори не си направи труда да потърси ипотеката, която според уверенията му се намираше в чекмеджето на бюрото. По дяволите ипотеката! По дяволите къщата! По дяволите проклетите Малоуни! Не можеше да й причини това. За последен път се правеше на герой. Този път щеше да го застреля на място.

Побесняла вътрешно, скочи от леглото и взе да навлича каквато дреха й попадна подръка. Беше посред нощ. Последният влак бе тръгнал с Дениъл. Но тя знаеше как да го намери. Разполагаше с коз, който той явно не вярваше, че тя ще изиграе. Но щеше да види.

Канеше се да телеграфира на Тайлър и Иви.

Дениъл наблюдаваше проблясъците светлина при преминаването на някакъв безименен град. Подмина последната гара между Кътлървил и Синсинати. Вече нямаше връщане назад.

Опита се да гледа напред, да планира едно бъдеще, което изведнъж му се стори пусто. Не мислеше да ходи веднага в Начиз. Тайлър и Иви щяха да го обсипят с въпроси и те нямаше да са приятни. Можеше да се върне в „Диспач“ в Сейнт Луис. Пулицър се беше оказал добър учител. Пак щеше да го вземе на работа.

Или можеше да отиде в Тексас и да потърси град, който няма вестник. Нямаше да забогатее, но щеше да преживява прилично. Щеше да си намери някое приятно миньонче, което да му бъде добра съпруга, а и нямаше да има нужда да я спасява. Щяха да се установят някъде и да имат близнаци или нещо подобно. Искаше му се в предния двор да има рози и ограда от колове. Нуждаеше се наистина от много малко. Сигурно щеше да може да задоволи тези прозаични желания.

Или можеше да рискува всичко и да има Джорджина.

Влакът забави ход, за да направи голям завой, и Дениъл се усети, че нахлупва шапката си и взема торбата си. Без да се замисли над действията си, зашари по пътеката покрай спящите пътници, ускорявайки ход с навлизането на локомотива в завоя. Буквално бягаше, преди влакът да набере скорост на другата страна.

Стрелвайки се през вратата на вагона, улови външната дръжка, запрати торбата в едно царевично поле и скочи в нощния мрак.

Един мъж с изцапан и измачкан „Стетсън“ го наблюдава, докато изчезна, после прихлупи още по-ниско шапката над очите си и се усмихна, намествайки се по-удобно на седалката. Момчето бързо съобразява — това щеше да каже за него.