Патриша Райс
Необмислена постъпка (2)

Втора глава

Джорджина проследи с поглед отдалечаването на високия каубой, изпълнена със странно усещане за загуба. Съзнаваше, че той никога няма да я посети. Двамата принадлежаха към напълно различни светове, но не би заболяло никого, ако поне за още малко се престореха, че не е така. Бе се държал така приятно и непринудено, а и нито за миг не бе проявил покровителствено отношение. Нуждаеше се от приятел като него.

Но баща й мърмореше нещо с неодобрителен тон, а майка й говореше неспирно, с цел да промени темата, затова Джорджина се остави двамата да я поведат напред. Беше сигурна, че пред входа на гарата ги очаква елегантна черна карета, за да ги отведе в позлатената клетка, построена от баща й за тях, и че скоро отново може да бъде повлечена от колелото на светските събития, които щяха да изпълват бъдещия й живот.

Докато се качваше в каретата, подпомогната от униформения кочияш, Джорджина се обърна, за да види как широкополата каубойска шапка се повдига за сбогом, а след това той изчезна от погледа й.

— Не разбирам защо е необходимо да избързваме толкова с публичното обявяване. Току-що се завръщам у дома. Толкова ли нямате търпение отново да се освободите от присъствието ми? — попита троснато Джорджина, докато една от прислужниците нагласяше венеца от рози, вплетен в прическата й. Мразеше розовите рози. Правеха я да изглежда бледа и я обезличаваха.

Майка й нежно докосна с пръсти венеца.

— Естествено, че не, Джорджина. Но ти накара бедния Питър да чака цели две години. Не можеш да очакваш, че ще те чака вечно. Двамата с него можете да определите датата тази вечер, а ние ще я оповестим публично в петък на бала в чест на твоето завръщане. След това ще разполагаш с цялото време на света, за да свикнеш с мисълта за предстоящото.

Джорджина хранеше съмнения, че „цялото време на света“ включваше около месец или месец и малко, необходими за сватбените приготовления, но не с майка си трябваше да води този спор. Доли Хановър нямаше собствени мисли, поне доколкото дъщеря й интуитивно долавяше. В миналото майка й се затваряше в стаята си, спускаше плътно завесите и не излизаше оттам в продължение на дни, но в онези периоди, когато сякаш не бе на себе си, тя се съгласяваше с всичко, казано от съпруга й. Ако Джордж смяташе, че е дошло време дъщеря им да се омъжи, значи наистина бе така. Джорджина съзнаваше, че трябва да обсъжда своите съмнения с баща си, дори и само за да не докара майка си до нервен колапс.

За нещастие баща й не й остави време да задава въпроси. Когато слезе по стълбището към предната зала, Питър вече бе там, сваляше шапката си и се държеше така, сякаш бе член на семейството. Погледна нагоре и я видя, преди да има време да се оттегли, затова Джорджина си наложи да се усмихне и да го поздрави.

„Наистина е смайващо красив“, каза си тя, когато Питър взе ръката й и я притисна леко в своята длан. Един европеец би я поднесъл към устните си, но Питър бе живо въплъщение на благоприличните нрави на Средния запад. Направи подобаващо безличен коментар относно външността й, поздрави майка й и премина към обичайното делово обсъждане с баща й. Джорджина направи гримаса и гневно профуча край него към малката приемна. Толкоз за романтиката в една връзка.

Не се считаше за сантиментално романтична натура, но предстоящият брак не можеше да се гради единствено на ръкостискане и някой и друг комплимент от време на време. Имаше усещането, че я лишават от нещо, което по право й се полагаше.

Изгледа с периферното си зрение Питър, докато той се настаняваше между нея и баща и. Предполагаше, че не може да го определи като скучен. От него се излъчваше нестихваща енергия, която придаваше властност на всяко негово движение. Говореше високо, с нетърпящ възражение глас, и се изразяваше интелигентно. Дори баща й се вслушваше в неговите мнения. Бе само пет години по-голям от нея, но умееше да накара по-възрастните да изслушват думите му. За нещастие обаче, не предизвикваше особен интерес у нея.

Въздъхна, после обходи с поглед пищно украсената приемна в очакване да съобщят, че вечерята е сервирана. Деловите разговори я отегчаваха до смърт. Знаеше, че съществува някаква взаимовръзка между фабриката на баща й и магазините на Питър, но не се интересуваше каква точно е тя. Всъщност магазините все още не бяха собственост на Питър, а принадлежаха на баща му.

При мисълта за бащата на Питър я побиха студени тръпки. Той беше човек без съвест, който се интересуваше единствено от своето състояние и от възможностите да натрупа още повече.

Даде си сметка, че този брак нямаше да има бъдеще, ако след тридесет години Питър се превърнеше в негово копие.

Но когато съобщиха, че вечерята е сервирана, годеникът й насочи цялото си внимание към нея. Придружи я до масата, помогна й да се настани, поинтересува се за пътешествието, и не спомена нито веднъж за предстоящата сватба. Може би щеше да се почувства поласкана, ако не бе доловила, че интересът му не е искрен.

Спомнила си за случилото се с каубоя по-рано днес, Джорджина остави разговора да се води от останалите присъстващи. Интересът на мистър Мартин не бе престорен. Беше се показала откъм най-лошата си страна, а той бе прозрял право в сърцето й. Защо сред познатите й мъже не бяха повече онези, които наистина те слушат като него, когато говориш? Дори не бе го попитала какво го води в Кътлървил. Ако имаше свобода на избор, никога не би избрала да дойде тук. Каубоите принадлежаха на откритата пустош — като дивите коне, бизоните и другите свободолюбиви чеда на природата. Може би бе дошъл тук, за да лекува ранения си крак.

— Джорджина, ти не слушаш — прошепна нежно Питър, връщайки я към действителността. — Баща ти ти зададе въпрос. Готова ли си да определиш датата?

Опитвайки се да събере мислите си, тя нацупи устни, изгледа последователно хората, очакващи нейния отговор, и изведнъж я изпълниха гняв и негодувание. Блъсна рязко стола си назад, изправи се и отвърна:

— Не, но след като вие тримата така добре уреждахте всичко до този момент, убедена съм, че ще можете да се справите и без мен.

И излетя от стаята, предоставяйки на родителите си задължението да се извинят за нейното поведение. Както обикновено.

Улицата пред фабриката на баща й не бе павирана. Всеки преминаващ фургон вдигаше облаци пушилка в знойния летен въздух, които добавяха поредния сив слой върху стените на и без това придобилите сивкавокафяв цвят сгради. Джорджина изгледа недоволно напрашената си тъмнозелена рокля. Беше се отказала да сложи наметка в тази жега, но сега съжаляваше за своята привързаност. Бе възнамерявала да се появи в кантората на баща си във вид, вдъхващ доверие и уважение. Опасяваше се обаче, че сега повече от всякога изглежда като мъжкарана. Е, вече нищо не можеше да се направи. Повдигна високо брадичка и влезе през страничната врата, която водеше към кабинетите.

Секретарката на баща й повдигна глава от купчината с писма и свъси леко вежди, след което разцъфна в доброжелателна усмивка.

— Госпожице Хановър! Радвам се, че сте се завърнали у дома. Дочух, че скоро ще приемате поздравления. Кога ще е щастливият ден?

Почти всички, работещи за баща й, бяха жени, в това число и секретарката му. Високата, побеляваща стара мома работеше от дълги години за компанията, а може би дори от десетилетия. Не можеше да прояви неуважение към тази жена, но в интерес на истината не можеше да отговори и на въпроса й.

— Не зная. Ще трябва да попитате баща ми — отвърна искрено тя. Не беше разговаряла с него от снощи. Възнамеряваше да поправи този пропуск. Имаше някои неща, които искаше да обсъди с него на всяка цена, преди да продължи тази комедия от грешки. — Той зает ли е? Бих искала да го видя за минута, ако е възможно.

Съчувствие се изписа върху лицето на секретарката.

— В момента при него има човек. Ако можете да изчакате няколко минути, убедена съм, че ще остане приятно изненадан да ви види тук.

Джорджина знаеше какво влага баща й във фразата „няколко минути“. Взе пътната си чанта, в която бе скицникът й, и посочи с жест към вратата, водеща към фабриката.

— Имате ли нещо против, ако го изчакам там? Възнамерявам да опозная предприятието и ми се струва, че цехът е най-подходящото място, от което мога да започна.

Изрече го с тих и плах глас, както би направила всяка послушна дъщеря, но не дочака да получи отговор. През целия й живот баща й я бе държал встрани от фабриката, която бе източник на неговото състояние, с думите, че тя не е място за малки момиченца. Е, вече не беше малко момиченце. Време бе да се изправи лице в лице с истинския живот. След като бе единствената наследница на предприятието, трябваше да знае възможно най-много за производството.

Беше сигурна, че Питър живее с убеждението, че той ще поеме управлението на фабриката, след като се ожени за нея, но през безсънните часове на изминалата нощ тя бе взела някои решения. Ако бракът им щеше да се гради върху основата на деловото партньорство, тя щеше да се постарае да научи всичко, свързано с бизнеса. Не възнамеряваше да прекара остатъка от живота си в разкази за похожденията си по магазините, докато съпругът й слуша разсеяно по време на вечерята и накрая заспи на масата.

Когато влезе в цеха, едва не припадна от лъхналата я непоносима горещина. Няколко прозореца, разположени високо в зидовете, бяха отворени, но слабото течение, което се пораждаше, изобщо не се чувстваше в долната част на помещението. Двигателите на множеството машини го изпълваха с оглушителен трясък и излъчваха горещина, която бе пряко силите дори на слънцето навън. Вероятно огромното хале бе топло и уютно през зимата, но в момента бе като истинска топилня.

Е, след като другите жени понасяха температурата, тя също щеше да издържи. Огледа се, но видя единствено гърбовете на фигури, приведени над облекла в различен етап на производство. Никой не си направи труда да повдигне глава при нейното влизане. Може би мислеха, че е влязъл баща й и искаха да го впечатлят със своето усърдие.

Мъжът, бързащ към нея обаче, определено не споделяше общата заблуда. Без съмнение началникът на цеха или както там му казваха имаше вид на човек, за когото жените бяха просто глупави досадници, които мъжете не бяха длъжни да търпят.

Без да издава, че го е забелязала, Джорджина избра една празна дървена касетка, седна на нея и извади спокойно скицника си, сякаш най-естественото нещо бе да се намира именно тук. Нямаше да посмее да спори с дъщерята на шефа, поне докато не се появеше самият шеф и не застанеше недвусмислено зад него.

Докато стигне до нея, девойката вече бе погълната да рисува портрет на работничката зад отсрещната машина. Сноп златни слънчеви лъчи се процеждаше през прозореца, хвърляйки меки отблясъци по едрите къдри, обрамчили лицето на жената.

Началникът на цеха се прокашля и тя повдигна за миг очи, само за да му покаже, че е много заета.

— Убедена съм, че не притеснявам никого — разсеяно рече, изпреварвайки неговата вежлива подкана да напусне цеха. — Изчаквам баща ми да приключи една делова среща. Ще бъда тиха като мишле, обещавам. — След което отново се съсредоточи върху скицирането на портрета, без да му остави възможност да възрази.

Мъжът се поколеба, кимна мълчаливо и се отправи към изхода за административната част. Ако някой изобщо трябваше да разпитва дъщерята на шефа, най-добре бе да го направи самият шеф.

Джорджина продължи да скицира още няколко минути, после долови, че атмосферата в халето стана още по-нагорещена от вибриращата във въздуха скрита враждебност. Сега, когато началникът на цеха бе излязъл, в най-отдалечения край на помещението се дочу надигащ се ропот. Работничката, която Джорджина рисуваше, хвърли раздразнен поглед към нея. Никога преди не бе ставала прицел на нечия враждебност. Смутена, девойката се опита да съсредоточи вниманието си върху портрета, но ръката й започна да трепери. Втренчи невярващо очи в нея. Със сигурност няколко гневни погледа и недоволното мърморене не можеха да й окажат такова въздействие. Нима се страхуваше?

Страхът беше съвсем ново чувство. Където и да бе ходила, винаги бе разчитала хората около нея да се погрижат за нейната безопасност и комфорт. Парите осигуряваха най-добрите хотели, най-представителните карети, частни вагони при пътуване с железниците и най-добрите екскурзоводи по време на европейската й обиколка. В родината винаги бе с родителите си или с приятели, които се грижеха за нея. Никога не бе допускала, че може да се страхува от нещо.

Но нарастващото недоволство, което витаеше във въздуха тук, предизвика студени тръпки по тила й.

Усещането не й беше приятно. Джорджина остави молива и изгледа гневно работничката, която бе рисувала допреди миг.

— Ако ви е неприятно, просто ми кажете — повелително рече тя.

— За да изтичате при татенцето и да му се оплачете ли? За нищо на света. — Жената стисна устни и отново се зае с шиенето.

Едва при кратката размяна на погледи Джорджина си даде сметка, че работничката не бе много по-голяма от самата нея и това й вдъхна кураж.

— От какво бих му се оплакала? Рисувам вас, а не него. Не съм много талантлива художничка, но вие изглеждахте толкова красива под слънчевите лъчи, че бях длъжна да опитам. Всъщност бих предпочела да правя снимки, но баща ми твърди, че химикалите са опасни. — Даде си сметка, че отново бърбори. Винаги изпадаше в многословие, когато силно желаеше да впечатли някого.

В отговор получи само скептичен поглед.

— Защо не отидеш да се развяваш с богатото си приятелче, госпожице Всезнайке? — извика някакъв глас иззад хаоса от машинарии.

— Да-а, оставете нас, работещите момичета, да си гледаме работата, преди да ни навлечете неприятности — продължи втори глас започнатата реплика.

Във въздуха прелетя парче хлебна кора и се заплете в старателно направената прическа на Джорджина. Докато се опитваше да я извади от косите си, във въздуха полетяха и други дребни предмети. Порой от макари, коркови тапи и причудливи предмети се изсипа около нея, принуждавайки я да скочи на крака, при което гневните думи зазвучаха по-високо и станаха още по-дръзки.

— По-добре си тръгнете, госпожице — прошепна тихо красивата жена, когато Джорджина замръзна объркано в центъра на нарастващото недоволство.

Преди да има време да се оттегли, вратата към административната част се отвори шумно и баща й и началникът на цеха влязоха в халето. Внезапно възцарилата се тишина не заблуди никого, а Джордж Хановър бавно спря поглед върху дъщеря си. Не беше нужно да проговаря. Джорджина побърза да го последва навън.

— Къде е Блюкър? А ти не би трябвало да бъдеш там. — Буквално я извлече от кабинета си пред изумения поглед на секретарката и я поведе към изхода.

— Мама се нуждаеше от него, за да изпълни някакви поръчки. Скоро ще се върне. — Джорджина се съпротивляваше на неговото дърпане. Откровено казано, дебютът й във фабриката се оказа пълен крах, но не можеше просто да се предаде. За нея това бе единствената надежда за бъдещето. — Искам да науча всичко, свързано с фабриката, папа. Ще започна от най-ниското ниво и ще работя, ако е необходимо.

— Това е много почтено намерение, скъпа моя, но в никакъв случай не е необходимо. — Джордж я изблъска през вратата и я последва навън, оглеждайки неспокойно улицата с надеждата да види каретата и кочияша. — Питър ще научи всичко за бизнеса, при това достатъчно бързо, когато настъпи моментът. Сигурно те очакват стотици неща, свързани с приготовленията за сватбата. Зная, че майка ти прави повече от възможното, за да приготви всичко, което е необходимо, до началото на септември. Защо не й предложиш помощта си? Убеден съм, че много ще се зарадва.

Значи сватбата бе определена за септември. Не й оставяха много време, но все пак бе повече, отколкото бе предполагала.

— Искам да науча повече за бизнеса, за да можем двамата с Питър да говорим за него. Моля те, татко, за мен това е много важно.

За свое облекчение Хановър забеляза приближаващия по улицата Блюкър и помъкна Джорджина да го пресрещнат.

— Двамата с Питър ще откриете, че съществуват много по-приятни неща от обсъждането на делови проблеми. — Потупа покровителствено отпуснатата върху ръката му длан. — А сега иди при майка си. Имам делови обяд и не бих искал да закъснея.

Когато набитият господин с посивели коси изведе красивата блондинка в зелена рокля на улицата, мъжът зад прозореца на високата сграда отсреща отметна назад полите на сакото си и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. Поклати невярващо глава и с усмивка проследи как дамата се качи в голямата карета, спряла, за да я вземе.

Без да поглежда към нетърпеливия мъж и към огромната печатарска преса зад гърба си, Дениъл Малоуни оповести решението си:

— Купувам я. Можете да се изнесете до края на седмицата.