Патриша Райс
Необмислена постъпка (39)

Тридесет и девета глава

— Той е мъртъв — съобщи простичко Пол, взирайки се в Дениъл с очи, тъй прилични на бащините и Питъровите, че бе чак потресаващо. — Виждал съм гроба в гробището.

— Иска ти се — спокойно отвърна Питър. — Несъмнено това е било и желанието на татко. Но е имал отвратителното нахалство да оцелее.

Неудобство пролази по кожата на Дениъл, но жената на леглото продължаваше да се държи за ръката му като за спасително въже. Винаги се бе чудил какво е семейството му. Не беше сигурен, че иска да разбере всичко наведнъж. Двадесетгодишният Джон пристъпи пръв с очи, светнали от любопитство, забравил това, за което беше дошъл да съобщи. Разгледа Дениъл, сякаш той бе непознат обект, подлежащ на включване в каталог.

— Не прилича на татко — реши младежът.

— Той прилича на моя род, също както и ти. — Едит направи знак на най-малкия си син да се приближи. — Мисля, че досега достатъчно е бил отричан. Искам всички вие да го накарате да се почувства добре дошъл.

— Когато адът замръзне. — Пол скръсти ръце на гърдите си и се вгледа втренчено.

С изкривена усмивка Джон подаде ръка:

— Пол и аз никога не сме на едно и също мнение. Ти си този, който спечели Джорджи, нали? Направо съм зелен от завист.

Като че звукът на името й я накара да се материализира и един познат глас извика откъм стълбището:

— Йо-хоо! Никой не отвори вратата, затова влязохме сами.

Дениъл почувства как вълна на облекчение се разлива по вените му. Отчаяно се нуждаеше от присъствието на Джорджина точно сега. Ръкувайки се кратко с Джон и освобождавайки се от ръката на майка си, се упъти към вратата.

Джорджи бе по-бърза. И Иви, и Тайлър. Дениъл ахна, когато триото влетя в стаята. Може би бе паднал на главата си, когато скачаше от онзи влак. Или бе ял някакви странни гъби у мама Зюки миналата вечер.

Като разстилаше след себе си муселин с цвят на лавандула, ухаеща на лилии, Джорджина преплува през стаята.

— Госпожо Малоуни! Изглеждате толкова по-добре! Вярвам, че Питър е последвал съвета ми и е повикал доктор Фелпс.

Смях танцуваше в тъмните очи на Иви, когато огледа мъжете, които стояха схванато в различните ъгли на стаята. Зад нея, облегнал рамо на рамката на вратата, със скръстени ръце, Тайлър преценяваше ситуацията за някакви признаци за опасност. Облечен в светлобежов редингот, с широкопола висока шапка, той бе почти толкова елегантен, колкото и Иви в нейната жълта спортна дреха и скъсена пола.

Джорджина ги представи и семейство Монтен охотно се приближиха, за да стиснат ръце и да се запознаят. Озадачените братя Малоуни едва осъзнаваха цялата бъркотия. Едва когато майка им издаде възклицание на радостна изненада, те се обърнаха в унисон към центъра на своя свят.

— Значи ти си дъщерята на Луис! Колко много приличаш на майка си, скъпа. Не знаеш колко ми е приятно, че те виждам! — Едит хвана ръката на Иви.

Дениъл отбеляза със задоволство, че сега бе ред на Иви да се шокира. Тя се вгледа в жената на леглото със смесица от надежда и изненада.

— Вие сте познавали майка ми?

Едит се усмихна нежно.

— Тя беше любимата ми братовчедка. Израснахме заедно. Когато ми съобщиха за преждевременната й смърт, съжалих, че тя не изпита радостта от това да има деца. Сега мисля, че е таяла любов към теб през всичките тези години. Мразех мисълта, че всичко, което бе останало от семейството ми, си е отишло. Сега имам теб. Мисля, че това е най-хубавият ден в живота ми.

Сълзи проблеснаха в очите й и Дениъл безпомощно гледаше двете жени, като че търсеше някакъв знак какво трябва да направи. Като най-голямото дете, той се чувстваше отговорен, но преди това никога не бе имал майка. Не знаеше откъде да започне.

Иви се наведе, за да целуне бузата на Едит, а Джорджина побърза да оправи възглавниците й. Музиката отвън като че се усили и мъжете се спогледаха тревожно.

— Магазинът! — напомни рязко Джон. — Трябва да слезем до магазина.

Силно затръшване на вратата и висока ругатня в долния салон прекъснаха репликата му. Едно изръмжаване — „Питър!“ — накара кристалните призмички на полилея да потрепнат.

Усмихвайки се ведро, Джорджина се отдалечи от леглото и нежно хвана с едната си ръка ръката на Питър и я потупа с другата.

— Персоналът обяви стачка тази сутрин, Питър. По-добре го успокой и го накарай да мисли разумно, защото в противен случай може да стане много лошо.

— Джорджина! — Питър и Дениъл възкликнаха едновременно при спокойното й изказване.

Тайлър грубо се обърна, за да хване ръката на Иви и да я издърпа встрани, когато бесни стъпки отекнаха по стълбите. Дениъл сграбчи Джорджина, за да я отдалечи от брат си, като я бутна към майка си и застана пред тях, за да ги предпази. В абсолютен синхрон, както и преди, тримата братя направиха бариера между леглото и вратата.

— Питър, покажи се веднага! Трябва да укрепим…

Мъжът спря рязко на вратата при вида на стаята, пълна с хора. Бариерата от синовете му пред леглото не го притесни въобще, но видът на Дениъл, застанал леко встрани, накара увисналата му долна челюст да почервенее от гняв.

— Ти! Трябваше да се досетя, че ти стоиш зад всичко това. Търпението ми се изчерпа. — Обърна се и посочи с пръст към Джорджина: — Ти по-добре кажи на родителите си да започнат да си стягат багажа. Утре ще бъдат на улицата.

Всеобщи възражения се дочуха в стаята, но среброкосият мъж не им обърна внимание, докато вървеше наперено към огромния прозорец под усилващите се звуци откъм двора.

— Какво, по дяволите! — по-скоро изписка, отколкото запита той, докато се взираше в улицата.

— Това е протестен митинг — бодро съобщи Джорджина. — Вашите работници искат по-добри условия за работа. — Тя любопитно надникна през един по-малък прозорец. — И си мисля, че тук са много повече хора, отколкото е персоналът на магазина.

Това бе несъмнено най-сдържаното изказване на годината, реши Дениъл, когато надникна над рамото й. През преградата на дърветата покрай моравата той успя да различи нещо, което приличаше на шествието по случай Деня на независимостта и се придвижваше покрай тихите къщи. Гърмяха тръби, думкаха барабани и бойният химн на републиката преля в „Звездният флаг“, докато те слушаха.

— Проклятие, спрете ги! — изръмжа Артемис, когато народът като че зави към отворените врати на предната алея.

Джорджина хвърли на свекър си един нервен поглед и дръпна ръкава на мъжа си. Той се наведе, за да чуе нейния шепот:

— Не изглежда здрав, Дениъл. По-добре го успокой.

Съпругът й я погледна недоверчиво. Половината град се изливаше на предната морава, а тя искаше той да успокои баща си!

— Отказах се да бъда герой — напомни й той.

— Хммм, вярно. — Леко сбръчкване потъмни челото й, когато огледа останалите присъстващи в стаята.

Питър бе отишъл до баща си и гледаше тълпата от хора, бързо изпълваща смарагдовата морава. Иви седеше до жената на леглото, като спокойно потупваше ръката й и хвърляше любопитни погледи към останалите, докато Тайлър бе застанал закрилнически до нея. Двамата по-млади Малоуни бяха намерили друг прозорец, през който да гледат. На този етап наистина, който и да е от тях можеше да стори твърде малко.

Артемис отвори със замах остъклената врата и излезе на малкия балкон. Като размаха юмрук към шумната тълпа, изкрещя:

— Махайте се оттук, преди да уволня повечето от вас! По дяволите, ще извикам полиция!

Ревящата какофония от тръби и барабани постепенно стихна, но още хора влизаха през вратите и се разпиляваха по моравата, по дърветата и по оградите, за да могат да наблюдават какво става. През отворения прозорец долетя звукът на мъжки глас, очевидно избран за говорител:

— Дошли сме да обявим своята независимост! Повече няма да бъдем роби! Искаме прилично работно време и прилично заплащане!

— Можете да запазите проклетата си независимост! — изръмжа в отговор Малоуни. — Всички можете да отидете да си търсите работа утре.

Питър хвана ръката на баща си и се опита да го издърпа.

— Не прави това, татко. Ние просто не можем да отворим магазина без тях. Нека първо да ги изслушаме.

Артемис се обърна, моравочервен, и размаха юмрук към сина си.

— Не се бъркай в това, предател такъв. Ти си този, който доведе този кучи син тук. — И посочи с пръст към Дениъл.

— Няма да позволя да обиждате майка ми така, господине — отвърна Питър със стаено възмущение. — Дениъл е толкова ваш син, колкото съм и аз.

— Ти не си ми син! — размаха бясно юмрука си той. — Ти си… — С внезапно рязко вдишване възрастният мъж се хвана за гърдите и се олюля.

Питър хвана ръката на баща си и го изведе от балкона. Долу някой продължаваше да държи реч и объркани възгласи се разнасяха от тълпата.

— Махни се от мен, проклет да си! — Артемис се измъкна от Питър и се опита да върви сам, но се секна пак, като че вятърът го бутна, и се приведе отново.

— Джон, повикай лекар! — Извика Дениъл и се втурна напред, за да помогне на брат си.

Джон и Пол заедно излетяха през вратата. Стъпките им изтрополяха надолу по стълбите, примесени с виковете и шума, идващи от прозореца.

Притеснена, Едит се опита да стане от леглото си. Джорджина и Иви се втурнаха да й помогнат.

— Доведете го тук! Сложете го да легне! — изкомандва тя.

— По дяволите, жено, добре съм! Няма да ме изкарваш инвалид. — Артемис опита да се отърси от двамата си сина, но слабостта му го спря. Те го поведоха без усилия към леглото.

Навън се чуваха организираният хор от викове и експлозивите на бомбички. Дениъл и Иви си размениха загрижени погледи пред крехката жена, която сега стоеше сковано между тях.

— По-добре е някой да говори с тях — каза меко Едит.

— Аз ще направя това, по дяволите! — извика Артемис, докато синовете му го слагаха в леглото. — Само ми донесете малко вода. — Издаде спонтанно стенание на болка и се приведе напред, преди да припадне.

Едит се впи в ръцете, които я държаха, наблюдавайки как Питър и Дениъл бързо сложиха баща си на леглото и откопчаха яката му. Пурпурният цвят на челюстта му избледня в мъртвешкобяло, но той все още дишаше. Едит внимателно кимна, като че всяко движение можеше да събори главата от раменете й.

— Аз ще говоря с тях — съобщи тя.

Всички я изгледаха втренчено, но тя вече плуваше царствено към прозореца с Иви и Джорджина за подкрепа. Тайлър сграбчи раменете на Дениъл и го издърпа от мъжа на леглото, като зае мястото му, за да може той да отиде при майка си.

Твърде объркан, за да разбере всичко, което ставаше, Дениъл пъхна ръка под лакътя, който Иви държеше, и я отпрати с кратко кимване. Тя елегантно му отстъпи мястото си.

Когато госпожа Малоуни се появи на прозореца, поддържана от Дениъл и Джорджина, от тълпата се чу възглас. Оркестърът започна „Янки Дудъл“ отново, а бомбичките загърмяха из цялата морава. Децата скачаха и се радваха не по други причини, а защото харесваха шума. Родителите им пляскаха и крещяха, защото Артемис Малоуни не стоеше вече там, сипейки заплахи. Те само можеха да се надяват, че заместниците му са разумни хора.

— Дениъл, ти трябва да говориш с тях. Моят глас няма да се чуе — промърмори Едит сред шума.

— Какво, по дяволите, искате да им кажа? — Крайно потресен от събитията, Дениъл забрави да бъде учтив.

— Ти си най-големият. Кажи това, което трябва да бъде казано.

— Нямам тази власт. Питър трябва да направи това.

— Той ще прави каквото кажа. Името ми фигурира на всички официални документи. Питър действаше вместо мен през всичките тези години. Може би ние се провалихме. Сега е твой ред.

Дениъл се вгледа несигурно в нея, после погледна Джорджина. Очите й бяха ококорени и изпълнени с доверие в него и той почерпи сила от погледа, с който тя го дари. Знаеше какво да направи, само се нуждаеше от един такъв поглед, за да разбере правилния път. Усмихна й се в отговор и изчака долу шумът да утихне.

— Благодаря ви, че дойдохте тук днес. — Ироничната нотка в гласа му предизвика вълни от смях през тълпата. — Баща ми се разболя. Ако има лекар, ще му бъда признателен, ако излезе напред незабавно. — Това спря смеха.

Една фигура си запробива път през тълпата, точно когато се появи Джон на кон с още един мъж, носещ черна чанта. Тих шепот на загриженост премина през множеството, когато двамата лекари забързаха към стъпалата отпред.

Дениъл ги проследи как изчезват през портала, преди да се върне към основната си цел. Той едва познаваше болния човек зад себе си, но бе готов да поеме отговорността, че е отчасти виновен за кризата му. Стисна крехката ръка, поставена върху неговата, и потърси думите, които трябваше да се кажат.

— Знам, че има причина да сте тук днес. Отчасти аз се смятам отговорен за тази причина, както се смятам и отговорен за болестта на баща си днес.

Тих шепот на изненада премина през народа. Ръката върху тази на Дениъл се сви леко и майка му поклати глава, но Дениъл продължи, без да спира:

— Както един отговорен човек би трябвало да стори, аз ще се опитам да поправя грешките, които бяха направени в миналото. — Обърна поглед към майка си, после към Джорджина. Всички очи от тълпата направиха същото. — Познавайки съпругата си, аз съм уверен, че женската преценка ще повлияе на много от решенията, които трябва да се вземат.

Част от смеха, който последва, бе подигравателен, но едно определено женско ликуване го заглуши. Дениъл се усмихна на народа.

— Но мисля, че е време да чуем мненията на тези, които създадоха „Малоуни Ентърпрайсиз“ такава, каквато е днес.

Тълпата остана тиха, прекалено уплашена от тази промяна в управляващите, за да има доверие в Дениъл или в обезоръжаващата му усмивка, или в това, което той наистина имаше предвид.

Виждайки това, Дениъл посочи хората в предната част на тълпата, много от които разпозна от прекараните нощи в таверни или като приятели на Харисънови.

— Искам да се съберете и определите петима достойни мъже да ви представляват. Днес е празник и искам всички вие да му се радвате, но утре нека тези представители дойдат в магазина, за да седнат с Питър и мен да обсъдим какво трябва да се направи. Не разбирам нищичко от този бизнес, а човекът, който знае най-много, може и да не е способен да дойде там, така че не обещавам нищо, но където има проблеми, има и решения. Вие ще трябва да ни помогнете да ги открием.

Голямото озадачение възпря каквито и да е моментални отговори на това заявление, а хората се обърнаха към съседите си, за да се уверят в това, което си мислеха, че са чули. Шумът на одобрение започна да прераства във възгласи, които станаха въодушевен вик на триумф. Оркестърът се впусна в какофония от звуци, придружени от полудялата пукотевица на избухващи една след друга бомбички.

Дениъл помогна на майка си да се върне в стаята. Джорджина се хвана за другата му ръка и топлината на пръстите й го накара да си пожелае да са сами. Сега се нуждаеше от нещо повече от поддръжката й.

Но спалнята бе претъпкана с хора и не се виждаше някакъв изход от това. Лекарите бяха наведени над неподвижната фигура на леглото. Братята му го гледаха, като че му бяха пораснали две глави с рога. Майка му поиска да я оставят на един стол до леглото. Тайлър и Иви даваха разпореждания на слугите.

Дениъл можеше само да бъде благодарен, че тъстът и тъщата му очевидно са били притиснати някъде в тълпата и не са могли да дойдат. Усещаше ръката на Джорджина върху своята и това го успокояваше и го караше да се чувства добре. Проклетата малка бомбичка бе пуснала тези събития в действие и сега смело ги понасяше. Помисли си, че може би се е нагърбил с повече, отколкото би могъл да се справи, когато бе приел своята прекалено изобретателна съпруга, но щеше да се научи да поема големи рискове в бъдеще. Обви ръка около кръста й и я притисна до себе си.

Джорджина отвори уста да каже нещо, но думите се загубиха, когато Питър се появи на вратата на спалнята. Дениъл дори не бе забелязал, че е излязъл, но сега той стоеше там, потресен и смръщен.

Когато откри Дениъл, Питър му направи знак с глава:

— Ела да видиш това.

Щом Джорджина тръгна да последва съпруга си, Питър поклати глава.

— По-добре я остави тук.

— Стига, Питър Малоуни! Мога да отида където си искам. — С вдигнат нос тя доплува в хола, облегната на ръката на Дениъл.

За учудване на Питър, част от присъстващите ги последваха навън и надолу по стълбите. Когато се опита да протестира, Джон се усмихна и каза:

— Стига, Питър, ние можем да отидем където си искаме.

Питър се намръщи и погледна Дениъл и съпругата му.

— Тази липса на авторитет е твоя вина. Ако я караме като теб, ще настъпи анархия.

— Учи се от историята. Лидерите в края на краищата се появяват от хаоса. — Много по-весело, отколкото се чувстваше, Дениъл продължи да върви. — Къде отиваме?

— Ще видиш.

Слязоха по стълбите. В предния салон, заобиколени от група объркани слуги, включително и спокойния иконом в официален редингот, стояха двама мъже, очевидно завързани един за друг. И двамата изглеждаха малко понатупани и понатъртени, но най-вече глупави в опита си да избегнат вперените в тях погледи.

— Игън! — прошепна Джон иззад рамото на Дениъл.

— Емъри! — С тон на страхопочитание Джорджина се приближи, за да разгледа престъпниците.

Погледът й падна върху лист хартия, закарфичен на гърба на Игън. Преди да се присегне към него, Дениъл я избута и го грабна, откъсвайки го от ризата.

Когато прочете бележката, се взря озадачен, после започна да се смее. Преди Джорджина да успее да издърпа хартията от ръцете му, той й я подаде и тя я прочете на глас:

— „Когато и да искаш да събереш семейството си, драсни ми един ред. И следващия път, когато пишеш за Пекос Мартин, гледай да е мъжко момче и пази тези проклети жени далеч от това.“

Джорджина погледна подписа най-отдолу и замалко да се пръсне от смях. Беше подписано Пекос Мартин.