Патриша Райс
Необмислена постъпка (36)

Тридесет и шеста глава

Страхуваше се да я остави, страхуваше се, че тя ще му се изплъзне отново, но трябваше да й донесе вода. Държеше я здраво, когато я връхлитаха спазмите на кашлицата — отново и отново, докато се уплаши, че тези атаки ще пръснат дробовете й.

Трябваше да извика лекар, но не можеше да понесе мисълта да я остави. Никога не е бил от типа, който се паникьосва лесно, но сега не можеше да мисли, защото ужасът размътваше ума и поглъщаше душата му. Не можеше да загуби Джорджина. Не и сега. Никога. Виковете и шумовете долу от улицата се присъединиха към болезнения вик на страха в главата му.

Като се бореше да достигне някаква форма на разум, Дениъл натрупа възглавници зад главата на жена си, за да може да я облегне на тях, докато разкопчае роклята й. С треперещи пръсти бързо разхлаби корсета й и Джорджина пое рязко въздух, което предизвика още една унищожителна атака на кашлицата. Този път миглите й леко потрепериха и сърцето на Дениъл ускори ритъма си.

— Джорджина, опитай се да дишаш спокойно. Не преглъщай, мила. Всичко ще се оправи. — Думите бяха безсмислени дори за него, но те като че я успокоиха. — Ще ти донеса чаша вода. Веднага се връщам. Само дишай равномерно и аз ще съм тук.

Стори му се, че тя кимна леко и поемайки си дълбоко въздух, той побърза да донесе чаша вода, благодарен, че който и да беше затворил сградата, не бе спрял водоснабдяването.

Когато се върна, тя се движеше неспокойно в леглото. Кашлицата не бе толкова тежка. Седна до нея и отново я прегърна.

— Донесох ти вода, мила. Пийни бавно. Браво на момичето. — Говореше по-скоро за да увери себе си, отколкото заради някаква полза за нея. Поднесе чашата към устните й и я наклони така, че водата бавно потече в гърлото й. Тя я отмести и се закашля отново, а после сама посегна към чашата.

Дениъл беше сигурен, че сърцето му е заседнало в гърлото, докато тя пиеше жадно. Искаше му се да плаче и да изрече благодарствени молби и безумни обещания пред Бог, за когото мислеше, че се грижи за другите, а не за него. Прилежно беше ходил на църква в неделя, когато го водеха Иви и бавачката, но никога не бе ходил сам. Това ще се промени сега, обеща си наум. Щеше да е точно до Джорджина, когато тя влезеше през църковните врати.

— Дениъл? — Думите й бяха несигурни, дрезгави заради раздразненото й гърло. Погледът й срещна неговия с неувереност и хиляди въпроси.

— Ти не повярва наистина, че мога да си отида, нали? — Леко галеше косата й, без да посмее да направи нещо повече. — Не стигнах и на половината път до Синсинати, когато разбрах, че не мога да живея без сърце, а ти имаш моето.

Тя издаде звук, който звучеше като смях, и Дениъл почувства как глупава широка усмивка се разлива по лицето му.

— Ти си мерзавец и мошеник — прошепна тя, скривайки лице в рамото му, като отново се закашля.

— Правя най-големите си проклетии, за да бъда герой, госпожо Весела, но не съм толкова умел, колкото трябва да бъда. Върнах се, за да ти кажа, че те обичам и да те моля да се омъжиш за мен. Мислиш ли, че ще можеш, ако чакам достатъчно дълго?

Джорджина се хвана за ръцете му и се опита да се засмее отново през един спазъм от кашлица. Поклати глава и Дениъл помисли, че сърцето му спира, но стисна устни и изчака с надежда.

— Ако това, че те обичам, не е достатъчно, какво друго мога да направя?

— Искам съпруг — закашля се тя, — а не герой.

Дениъл я прегърна и започна да гали косата й. Дори през миризмата на пушека подуши уханието на лилия и се усмихна замечтано. Можеше да си представи как се събужда с уханието на лилия през останалата част от живота си. Топлият натиск на гърдите на Джорджина върху страната му пробуди други желания, но той устоя. Не му беше времето. Не знаеше кога щеше да настъпи то, но щеше да открие. Тя щеше да бъде негова, дори ако трябваше да изгори целия проклет град до основи, за да го докаже.

— Мисля, че мога да уредя това, Джорджи, ако кажеш, че искаш да ми станеш съпруга. Не мога да обещая да бъда много добър съпруг. Може да се наложи да напуснем този град. По-добре помисли дълго и сериозно, преди да вземеш каквито и да е решения. Ще ти дам цялото време, от което се нуждаеш.

— Глупчо — промърмори тя, като го перна през гърдите. — Глупчо, глупчо, глупчо.

Почувства как смехът се събира в гърдите му и сълзи на облекчение измиха следите на мъката от по-рано.

— Трябва да те изведа оттук, госпожо Весела. Трябва да те заведа на лекар, но все още не искам никой да знае, че съм се върнал. Не искам баща ми да те изхвърли от къщата ти, преди да съм готов да си отида.

Стори му се, че тя промърмори нещо, което звучеше като: „По дяволите къщата“, но вероятно му се причуваха разни неща. Придържайки я отстрани, се изправи, а тя колебливо пристъпи до него. Той надникна през една пукнатина в прозорците, уплътнени с картон, и огледа хаоса долу. На едната страна чакаше карета, която можеше да е само на Джорджина. Много разтревожен, Блюкър се разхождаше около нея.

— Каретата ти е там долу, Джорджи. Ще те заведа до нея, за да може Блюкър да те заведе у дома. Не казвай на никого, че си ме видяла. Разбираш ли?

— Не — промълви тя, но кашлицата възпря по-нататъшните спорове.

— Тогава трябва да ми вярваш. — Дениъл повдигна брадичката й, докато очите им се срещнаха. — Обичам те, госпожо Весела. Можеш ли поне мъничко да ми вярваш?

— След като те убия — успя да изрече тя с достатъчно сила, за да се чуе.

Дениъл се засмя.

— Ще те улесня. Ще ти заема моя пистолет веднага след като свърша с това, с което съм се заел.

Очите му потъмняха, но не й даде време за въпроси. Без дума за предупреждение, я взе на ръце и се запъти към вратата. Съществуваше едно предимство да имаш дребна жена за съпруга — лесно можеш да я носиш.

Блюкър погледна с облекчение, когато Дениъл се появи от сенките и настани Джорджина в каретата. Тя бе твърде слаба, за да протестира и потъна във възглавниците с още един спазъм на кашлица, а Дениъл се обърна към кочияша. С няколко предупредителни думи и с нареждане да й намери лекар изпрати човека и каретата. Стори му се, че видя Джорджина да се обръща и да го гледа през прозореца, но нямаше смелост да я последва. Не още.

Като вдигна една захвърлена на улицата шапка, Дениъл я нахлузи над челото си и си проби път в тълпата. Време беше да разбере по каква причина избухна този пожар.

 

 

Следващата сутрин Джорджина лежеше в леглото си, облегната на възглавници, все още кашляше, но не толкова зле след една нощ почивка. Внимателно отпи от лекарството, което лекарят — доктор Фелпс, а не коварният доктор Ралф — бе предписал, и се опита да си припомни ужасния кошмар от предишната нощ.

Беше уверена, че е сънувала, че Дениъл е бил там, един разкаян Дениъл, който й призна, че я обича. Един много разкаян Дениъл, поправи се тя, като смътно си припомни някои от неговите думи. Той й се присмя, припомни си тя, а тя се опита да го удари, но той каза, че я обича. И ако паметта не й изневеряваше, беше я спасил от горящата фабрика.

Тази част почти със сигурност бе вярна. Би било типично за него да изпълни ролята на героя, а не да чака за помощ. За признанието му, че я обича, не бе толкова сигурна. Това можеше и да е желано мечтание. Не подхождаше на Дениъл. А и не го виждаше тук, край леглото си, да се грижи за нея. Много вероятно беше тя да си е измислила тази част.

Питър пристигна, когато Джорджина хапваше закуската си. Много не й се ядяха препечени филийки, но й стана приятно на стомаха, когато пи сок. Хвърли на госта поглед, пълен с презрение, и се присегна към кафето.

— Предполагам, че ще ме обвиниш и за пожара. — Той метна шапката си към най-близкия стол и не й обърна внимание, когато тя тупна на пода. — Майка ми е в истерия, твоят скъпоценен съпруг като че ли е изчезнал, а баща ми няколко дни се беше изолирал. Това може би са достатъчно основателни причини за подпалване на една от най-добрите фабрики за облекло в страната. Впрочем наредих да уведомят баща ти.

— Колко предвидливо! По-добре да ям и пия, докато мога. Когато той се прибере вкъщи, няма да се осмеля да докосна нищо.

Питър се вгледа в нея.

— Баща ми вероятно бе прав и наистина нещо ти има на главата.

Джорджина му се усмихна сладко, но един пристъп на кашлица развали ефекта. Питър продължи да я гледа войнствено, но й подаде чаша сок. След като тя пое чашата, той взе шишенцето с лекарството от нощното шкафче до леглото.

— Това не ти е предписано от доктор Ралф. Може би е по-добре да го извикаш. Кашлицата ти не звучи добре.

Звукът, който издаде Джорджина, едва приличаше на смях.

— Добре. Доктор Ралф и баща ми — моите спасители. Махай се оттук, Питър! Ще се облека и ще отида да се скрия, преди да свърша в санаториума „Шейди Рест“ като майка ми.

Питър остави шишенцето и внимателно я изгледа.

— За какво говориш?

— Не се прави на глупак заради мен. — Джорджина остави нетърпеливо сока си встрани и се настани по-удобно в леглото. — Баща ти и доктор Ралф вероятно играят същата игра и с майка ти. На твое място бих прегледала лекарствата й. Сега си върви, Питър, искам да се облека.

— Слугинята каза, че трябва да си почиваш. Почти трябваше да се преборя с нея, за да вляза. Сега лежи тук и ми обясни нещата малко по-разбираемо или ще стоя при теб цял ден.

Джорджина се навъси.

— Колко по-просто трябва да се изразя? Доктор Ралф дава на майка ми лауданум, за да я държи в подчинение. Даде и на мен, за да може баща ми да ме извлече оттук и да ме скрие в някой оздравителен дом, докато твоят баща успее да направи нещо с Дениъл. Когато някоя жена в този град се опита да протестира или да се оплаче, доктор Ралф се появява, за да разреши проблема. Мисля, че самият той е изпил доста от това „лекарство“. — Тя придърпа завивките и започна да става, без да обръща внимание на шокираното изражение на Питър. — А сега би ли се махнал оттук?

— След това, което чух, не смея да спомена дори за изпращане на слугинята да доведе лекар. — Питър се обърна с гръб, за да може тя да вземе дрехата си, но не си тръгна. — Не зная как пламна пожарът, Джорджина. Трябва да ми повярваш. Наех няколко човека, за да разследват, но се съмнявам, че ще открият нещо. Пожарната команда потуши най-опасното, преди да бъдат унищожени някакви машини. Ще отида там и ще наредя да пренесат каквото може да бъде спасено в един празен склад. Ще намерим нова сграда и колкото е възможно по-бързо ще пуснем фабриката в действие.

— Ние? — Тонът й бе плътно наситен с ирония. — Ние нищо няма да правим, Питър. Ти ще изнесеш задника си вън оттук и вън от живота ми и никога няма да показваш лицето си пред мен отново, ако знаеш кое е добро за теб. Уморих се да бъда любезна. Ще удуша баща ти. А ти не искаш да си наблизо, когато го правя, нали?

Спазми на кашлица попречиха на думите й да бъдат толкова силни, колкото би искала. Питър се завъртя, но се въздържа да я бутне в най-близкия стол.

Стискайки юмруци, той изчака тя да си поеме дъх, преди да й заговори:

— Ако нещо от това, което каза, е вярно, ще трябва да убиеш и мен заедно с него. Ще заведа доктор Фелпс да прегледа майка ми тази сутрин. Ако има някаква истина в това, което казваш, ще дам информацията на Дениъл. Той трябва да го публикува във вестника и да предупреди жените в града. Ще хвърлим доктор Ралф в океана, ако е необходимо. Всъщност къде е Дениъл? Аз още трябва да го убеждавам да се види с мама.

По собствено желание Джорджина взе един стол и си пийна сок, докато събираше сили.

— Ще му предам съобщението, но сега ръцете му са по-скоро заети. Предполагам, ще ми кажеш, че не си знаел, че баща ти му е предложил да ми даде ипотеката върху къщата, ако Дениъл изчезне?

Питър прокара ръка през косата си с жест, смътно наподобяващ Дениъл.

— Сега съм готов да повярвам почти на всичко. Не ме натоварвай с нищо повече, Джорджи. Остави ме да свърша нещата едно по едно. Кажи ми къде се намира Дениъл.

— Не, дори и за последния ти долар, Питър. — Този път успя по-убедително да се усмихне. — Доколкото зная, той замина обратно за Тексас. Кажи това и на баща си.

Проклинайки, Питър се наведе, за да вземе шапката си. Когато се изправи, красивото му лице бе гневно и в очите му бляскаха смарагдови огньове, но думите му бяха прекалено любезни:

— Ти обеща, че ще кажеш на Дениъл за мама. Разчитам, че ще го направиш, Джорджи.

Тя задържа усмивката си.

— Ще му напиша писмо. Сбогом, Питър.

Усмивката избледня, когато той се смръщи и излезе. Беше невъзможно да се каже на чия страна е Питър. Искаше й се да му се довери. Винаги му бе вярвала. Но, от друга страна, винаги бе вярвала и на баща си. Дори не бе уверена, че все още може да вярва на Дениъл. В крайна сметка той си бе тръгнал от нея, точно когато тя си мислеше, че има някакъв прогрес между тях. Но се бе върнал. Щеше да разчита на това.

Не си направи труда да се облече. Нямаше работа, на която да отиде, нито пък някой, с когото да се срещне. Среса косата си, сложи фиби и остави слугините да й помогнат. Както бе нервна и несигурна, те изглеждаха доволни, че имаха възможност да направят нещо полезно.

Когато Дженис почука на вратата, Джорджина бе готова за нормален разговор. Остави книгата си встрани и направи знак на посетителката си да влезе.

Дженис се промуши през леко отворената врата и я затвори след себе си. Тя погледна критично Джорджина.

— По някаква причина изглеждаш по-добре от вчера. Как се чувстваш?

— Като туберкулозноболна. Не мога да спра да кашлям. Кажи ми какво става.

Дженис придърпа стола.

— Питър Малоуни е долу във фабриката и нарежда да пренесат машините в склада, който използвахте вие с Дениъл. Всички картони от прозорците са махнати и се заменят със стъкла. Не зная какво е станало с обвинителната нота.

— Вероятно е наредил на баща си да я оттегли. — Джорджина повдигна рамене в знак, че въпросът е приключен. — Както и да е, Малоуни притежава цялата шивашка техника. Баща ми каза, че тя е ипотекирана до последната вещ. Мразя да губя по този начин. — Виждайки изражението на Дженис, побърза да добави: — Питър каза, че ще пусне фабриката възможно най-скоро. Ще се уверя лично, че е наел теб и Одри. Смятам, че днес почти ме послуша. Мисли си, че имам нещо, което той желае.

Дженис търпеливо изчака за някакво обяснение, но то не последва. Тя леко се намръщи, а после се зае с останалата част от новините, които носеше:

— Игън изчезна. Вчера обикаляше наоколо и опитваше да събере наема, но никой не го е виждал, след като той и Емъри са вечеряли снощи. Те и двамата говореха доста неприятни неща за теб и Дениъл, когато си тръгнаха.

Джорджина почувства как стомахът й се сви от притеснение, но успя да запази спокойно изражение.

— Може би Дениъл го е изгонил от града — каза тя безгрижно.

Беше ред на Дженис да погледне уплашено.

— Дочух, че Дениъл не се вижда никакъв от няколко дни. Той добре ли е?

— Дениъл се чувства отлично — каза Джорджина с увереност и лека тъга. — Сега е в стихията си. Има повече гърнета със зреещи проблеми, отколкото са по силите на който и да е човек, и може би стои на някой покрив, за да ги наблюдава как кипят и се смее. Никога не се влюбвай, Дженис. Мъжете са самият ад.

Нормалното за Дженис незаинтересовано изражение се изпари и се замени с колеблива усмивка. Тя припряно прикри уста, но очите й все още се смееха.

— Ще запомня това — каза спокойно. — Най-малкото ще знам да не доближавам мъже с пистолети и смешни шапки.

— Добре — разтърси глава Джорджина. — Намери си един добър чиновник, работещ за Малоуни, който има бяла яка и чисти ръце и е толкова благодарен, че те има, че да задоволява всичките ти желания.

Този път Дженис се засмя на глас, устните й се разтвориха така, че разкриха ситните й бели зъби. Тя се изправи бързо и тръгна към вратата, след което се обърна само за да каже:

— Утре е Четвърти. Увери се, че имаш подходящо място за шествието.

— О, със сигурност ще го направя — промърмори Джорджина, когато вратата се затвори. А тя имаше няколко отлични идеи как да направи това и няколко други неща, които имаше наум.