Патриша Райс
Необмислена постъпка (17)

Седемнадесета глава

— Дениъл! — изпищя Джорджина, когато той влезе, олюлявайки се, с подуто лице, с риза, прогизнала от кръв и от вода в резултат на опитите му да заличи следите от сблъсъка.

Усмивката му беше някак кисела.

— Трябваше да видиш другите типове.

Прииска й се да го разцелува шумно заради това безгрижно мъжко отношение към насилието, но предвид обстоятелствата подобно действие едва ли би било уместно. Вместо това го накара да седне в креслото.

Той се остави послушно на нейните грижи и облегна глава назад, докато тя отиде да донесе вода. Ако не беше толкова уплашена, вероятно щеше да е извън себе си от гняв. Онези синини сигурно много боляха.

— Всъщност имаме нужда от кесия с лед — промърмори тихо, докато поставяше намокрената в студена вода кърпа върху разраненото му лице. — Ако това око продължи да се подува, няма да можеш да виждаш с него.

— Ще гледам като циклоп — безстрашно отвърна той, лекичко смръщвайки лице от болка, когато младата жена започна да почиства разранената горна устна.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

Повдигна рамене и примижа отново, с което привлече вниманието й към ризата на ситни квадратчета, покриваща гърдите му. Съзнателно бе избягвала да оглежда за рани по-надолу от лицето му. Но доколкото можеше да прецени, то не бе единствената пострадала част от тялото му. Пое дълбоко въздух и започна да разкопчава няколкото неразкопчани копчета.

Почувства как мускулите на гърдите му потръпват под допира на пръстите й, но успя да отговори в същия безгрижен тон:

— Малък спор с някакви типове, които искаха да префасонират лицето ми. Няма да се повтори.

Помогна й да съблече ризата му, а Джорджина прехапа устни, видяла множеството синини по гърдите му. Когато бе облечен, носеше очила и се шегуваше с нея, неговата добронамереност я караше да се чувства в безопасност. Но сега, докато гледаше голите широки рамене, изваяните мускули на гръдния кош, плоския стегнат корем и огромните бицепси, отново си спомни, че той е мъж и не просто кой да е мъж. Нейният съпруг. Което я плашеше.

Но и успокояваше. Нямаше нищо скандално да се погрижиш за тялото на съпруга си. Можеше да задоволи любопитството си, без да се чувства виновна. Колебливо докосна мократа кърпа до мускулестите му гърди и почисти кръвта и праха.

— Изглежда, амбициите им не са се ограничили само до лицето ти. Не мислиш ли, че трябва да потърсим лекар?

Усмихна се, когато пръстите й докоснаха тялото му. Струваше си да се докара до това състояние дори само заради тези ласкави допири. Освен това не се суетеше напред-назад, не му натякваше, нито крещеше насреща му. Това ангелско изражение на загриженост върху лицето й бе достатъчно, за да компенсира болката от контузиите. Предполагаше, че рано или късно ще го нахока, но бе приятно да се остави на нейните грижи за известно време.

— Точно сега доктор Фелпс е при Бетси. Не мисля, че идеята е добра. Ако нямам счупено или спукано ребро, ще се оправя. Преживявал съм и по-тежки случаи.

— По-тежки! — Взря се изумена в лицето му, опитвайки се да си представи как би изглеждало след „по-тежък“ случай. Не мислеше, че е възможно да съществува по-тежък случай от настоящия.

Дениъл бе затворил очи. Отвори ги отново, когато спря да усеща лечебното докосване на пръстите й. Сините й очи го гледаха смаяно и той се усмихна съчувствено.

— Счупените кости причиняват далеч по-силна болка, повярвай ми. Защо не отидеш да ми донесеш чиста риза, а аз ще довърша почистването?

Джорджина стисна зъби, после отново поде с назидателен тон:

— Мъжете са животни. Не мога да си обясня как светът е успял да оцелее до днес под тяхното управление.

— Благодарение на жените — доволно измърка той. — Те ни закърпват и ни помагат отново да се върнем към живота. Нямаш представа колко добре ми се отразява твоето докосване.

Изпита желание да го замери с мократа кърпа и да избяга, но сякаш бе под въздействието на някакво магнетично излъчване, което я караше да не се отделя от него. Притисна лекичко една внушителна синина, при което той се дръпна рязко.

— Може би има спукано ребро. Ще се погрижа за него утре сутринта. Ще е по-добре да излезем и да намерим нещо за хапване, преди да съм се вдървил дотолкова, че да не мога да ходя.

Никога в живота си не бе била така уплашена. Дори когато онези двама хулигани я бяха нападнали, Дениъл се бе притекъл на помощ, а и тогава още бе имала родители и дом, при които да се скрие. Но сега бе съвсем сама, а мъжът, на когото бе разчитала за подкрепа, бе така пострадал, че се опасяваше дори за живота му. И не можеше да направи нищо. Не можеше да излекува раните му. Дори не знаеше откъде да купи храна, за да не се налага той да излиза. А ако типовете, на които дължеше сегашното си състояние, дойдеха тук, не можеше да направи нищо, за да ги спре. Нима животът извън нейния бащин дом винаги е бил такъв?

— Не трябва да излизаш — възрази Джорджина, когато той се изправи.

— Недалеч от тук има малко ресторантче. Ако не умрат от ужас, когато видят лицето ми, може би ще успеем да се нахраним. Какво ще кажеш за супа и сандвичи?

Не проумяваше как бе успял да се довлече до вкъщи. Олюляваше се, докато стоеше прав, а освен това виждаше само с едното си око. Може и да бе уплашена до смърт, но не беше чудовище. Накара го отново да седне в креслото.

— Обясни ми как да го намеря. Ще взема Макс и ще купя нещо за вкъщи. Дали котлоните са много скъпи? Може би ще е добре да си вземем един.

Заснова припряно из стаята, прибра косите си, преброи колко монети са останали в джоба й и извика по име овчарката. Дениъл облегна глава назад и остави болката да надделее над мислите му. Знаеше, че не трябва да позволява жена да се разхожда сама по тези улици, но в момента нямаше сили да спори. Желанието му да се прави на герой се бе изчерпало за днес. Идеята да закупят заедно котлон го поласка. Може би си заслужаваше сериозно да помисли върху предложението.

— Ако почувстваш някаква заплаха, просто трябва да кажеш: „Сега, Макс!“ и той ще се приготви за атака. Не му заповядвай: „Дръж!“, освен ако нямаш друг избор, защото ще им прегризе гърлата. Не мисля, че ще ти се наложи да го използваш. По това време улиците са безлюдни.

Изглеждаше толкова блед и изтощен, отпуснал глава назад, че Джорджина изпита искрено състрадание към него. Отметна непокорния кестеняв перчем от челото му и се осмели да го целуне лекичко по бузата.

— Ти си най-храбрият и най-глупавият мъж, когото познавам.

Дениъл се усмихна и я остави да излезе заедно с Макс. Джорджина Мередит бе замесена от по-твърдо тесто, което опровергаваше неговите първоначални очаквания.

 

 

Джорджина с досада подсушаваше чиниите, които на сутринта трябваше да върнат в ресторанта. Ако се бе омъжила за Питър, сега слугинята щеше да отсервира кристалните чаши и порцелановата посуда, получена като сватбен подарък. Но мислите й не бяха концентрирани върху липсата на подобаващи сватбени подаръци, а върху мъжа, почиващ в креслото до единствената маса в помещението.

Дениъл едва бе хапнал няколко лъжици супа и бе отпил от кафето след неуспешния си опит да сдъвче залък от сандвича. Съжали, че не бе отишла да повика лекар.

Нуждаеше се от почивка в легло. Погледна към дюшека до стената. Именно тук бе предвиждала да спи той, при машините и при кучето си.

Но бе така блед и очевидно го мъчеха силни болки. А леглото в другата стая щеше да е сто пъти по-удобно. Беше пренесла всичките си дрехи там, но предполагаше, че може да пренесе част от тях отново тук. Нямаше да умре, ако преспеше няколко нощи на тънкия дюшек, който приличаше по-скоро на рогозка. Щеше да се почувства много по-добре, когато Дениъл се възстановеше, а това би станало по-скоро, ако той спеше пълноценно.

Стигнала до този извод, младата жена тръгна към вратата, за да вземе нощницата си и чисти дрехи, които да облече сутринта.

Дениъл отвори очи и с усилие стана от креслото.

— Добра идея. Не мисля, че мога да издържа буден още дълго.

Проследи ужасена как той я последва, хванал лампата в едната ръка, и как се присяга към бравата на вратата. Опитвайки се да се овладее, Джорджина каза:

— Ще вляза да си взема само дрехи за преобличане, преди да си легнеш.

Дениъл подсвирна на кучето, посочи с ръка към пресата и заповяда: „На пост!“. Макс изскимтя и послушно легна пред вратата на стаята, кръстосал предните лапи и изплезил език. Стопанинът му побутна с длан Джорджина напред.

— Там му е добре. Хайде, ела да изпробваме новото легло.

Докосването му предизвика разливане на горещи вълни по гърба й. Не, не беше редно. Дори при първата законна брачна нощ младоженецът бе длъжен да остави за малко насаме булката. Със сковани крачки достигна до средата на коридора. Дениъл я изгледа въпросително.

— Забрави ли нещо?

— Не, но ти забравяш. — Събра малкото останала й смелост и се опита да обясни: — В действителност аз не съм твоя жена, нали си спомняш? Не мога да спя в едно легло с теб. Ще си взема нещата и ще спя в стаята при Макс.

— Не бъди глупава. Леглото е достатъчно широко за двама. А състоянието ми не позволява да се възползвам от възможността, дори да исках, ако това те тревожи. Вероятно би изпотрошила малкото останали здрави ребра по тялото ми, ако посмея да опитам. — Отново я побутна напред към отсрещната врата.

И тя се подчини. Беше лудост, но влезе. Чувстваше се уморена, уплашена и самотна, и не й се искаше да спи сама върху матрака в компанията на немската овчарка. Нито пък й се искаше да спи в една стая с Дениъл, но той не й оставяше голям избор. Отвори вратата и влезе.

Дениъл огледа помещението и мрачно поклати глава.

— Е, нямаше да е същото, ако предварително знаех, че ще довеждам булка. В понеделник ще си купим параван за преобличане. Да угася ли лампата?

Кимна безмълвно, с надеждата, че ще бъде разбрана. Не бе убедена, че е в състояние да артикулира членоразделна реч.

Лампата угасна и стаята потъна в мрак. Стъклата на прозорците се очертаваха като по-светли правоъгълници в стената, но не разсейваха достатъчно тъмнината. Пое дълбоко въздух и се запита дали изобщо трябва да се съблича. Сегашните й дрехи едва ли щяха да се измачкат повече, ако си легнеше с тях.

Чу леко прошумоляване зад гърба си, последвано от гласа на Дениъл:

— Имаш ли нужда от помощ?

Едно от гениалните й попадения днес бе обличането на рокля, която се закопчаваше отпред. Ръката й инстинктивно покри копчетата.

— Не. Продължавай към леглото. Ще се забавя само минутка.

Въпреки това Дениъл докосна рамото й, после прокара нежно пръст нагоре по шията и когато стигна до брадичката й, с леко движение я накара да извърне лице към него, за да може да я целуне по бузата.

— Ще се получи, Весела. Усмихни се и всичко отново ще бъде наред.

После се обърна и тя чу как пружината на леглото изскърца, когато той седна и се опита да събуе ботушите си. Думите и допирът му сякаш бяха проникнали в костите й и сега стоеше като парализирана. Как изобщо щеше да се измъкне от всичко това?

Като се усмихваше, както бе казал той. Това се казваше приключение. Бе мечтала за рицар, който да я спаси от Питър, и ето че рицарят се бе появил. Може би Дениъл не бе от най-романтичните герои, но бе по-добър от другите, които бе познавала. Когато започна да разкопчава първите копчета, си наложи да се усмихне. Е, бе много по-добре, отколкото да оплаква съдбата си.

Когато се пъхна под завивката до него, бе облечена с памучни панталонки и долна риза. Чувстваше се скандално разголена, но не така, както в онази неприлична нощница, която бе носила снощи. Тогава не я бе докоснал. Съмняваше се, че сега ще й посегне.

— Как изглеждаха другите, когато приключи с тях? — попита тихо тя.

Дениъл се засмя.

— Носовете им никога няма да бъдат същите. И сигурно ще куцат до края на живота си. Не се тревожи. А сега заспивай. — Лесно беше да успокои нея, но не бе така лесно да успокои себе си. Може би нямаше да го нападнат отново, поне не по същия начин, но можеше да се закълне с ръка върху цял куп библии, че Артемис Малоуни нямаше да се откаже, само защото е загубил първата битка. И нито за миг не се съмняваше, че именно баща му му предлагаше пари, за да напусне града.

Сега бе безсмислено да се тревожи. Преди вечеря бе облякъл чиста риза и от чувство за такт не бе я съблякъл, преди да си легне. Целият бе плувнал в пот, но си струваше, ако това бе цената, която трябваше да плати, за да има Джорджина в леглото до себе си.

След ден или два щеше да помисли за нещо повече — след като успееше да прецени в каква степен ще обърка плановете на баща си, ако направи жената, която сега лежеше до него, своя действителна съпруга.

 

 

Примигвайки срещу слънцето, Джорджина се обърна и се опита да заспи отново, но нещо тежко притискаше косата й към възглавницата. Напрегна се да задържи достатъчно дълго отворени очите си, за да се освободи от тежестта, и тогава откри ръката, дръзко преметната над гърдите й. Изчервявайки се до корена на косите си, затвори бързо очи и се опита да се измъкне.

Тогава ръката се събуди. Изви се в дъга, която приюти по-уютно гръдта й. Дори през плата на ризата почувства парещите пръсти. Лицето й стана пурпурночервено, а горещината заля цялото й тяло. Когато пръстите започнаха да я галят, се размърда и се опита да седне в леглото. Но тежестта продължаваше да я притиска.

— Нали е хубаво, госпожице Весела? — прошепна дрезгав мъжки глас в ухото й.

Едва не подскочи от изненада. Отвори очи и видя насиненото и отекло лице на съпруга си. Гледката не беше окуражителна. Въпреки подпухналото лице, Дениъл се усмихваше широко, а в ненараненото му око танцуваха дяволити пламъчета. Пръстите му отново обвиха гърдите й и нежно ги погалиха.

Джорджина изпищя и се опита да се освободи.

— Ти ми обеща, Дениъл Малоуни! Обеща ми. А сега престани веднага! Искам да стана.

Съпругът й въздъхна разочаровано.

— Не знаеш какво пропускаш, Весела. Но предполагам, че е прекалено да се иска от принцесата да целуне чудовището, на каквото вероятно приличам тази сутрин. Може би трябва да отида и да насиня Питър, за да можеш да ни сравниш, когато изглеждаме най-зле.

Отдръпна се и Джорджина побърза да се възползва от свободата си. Постави ръце на хълбоците си, изгледа го гневно и се приготви да произнесе тирада на възмущение, но едва тогава забеляза, че под ризата си няма нищо.

Цяла поаленя, завъртя се рязко и остана с гръб към него.

— Ще ти бъда благодарна, ако излезеш, за да се преоблека.

Облегнал глава на скръстените зад тила си ръце, Дениъл се наслаждаваше на крехкия силует, който виждаше в гръб. Дневната светлина открояваше очертанията на тялото, скрито под дългата памучна риза. Имаше изключително тънка талия. Хълбоците преминаваха плавно в стегнати бедра и правилни прасци, части от които ризата оставяше открити за погледа. За миг се запита какво ли би било да почувства как тези гладки прасци се сключват около кръста му. Усетил опасното раздвижване в слабините си, плъзна поглед нагоре по фигурата й.

— Не съм сигурен дали ще мога — лениво рече той. — Всичко ме боли. Може да се наложи да ме разтриваш, за да възвърна способността си да се движа.

Раменете й рязко се изопнаха назад.

— Няма да се приближа до теб, докато не се облечеш, Дениъл Малоуни. Не е смешно.

Той погледна надолу към полите на ризата си, под които се раздвижи онази непокорна част от тялото му, после тъжно повтори:

— Не, не е смешно.

Джорджина остана с гръб към него дори когато чу скърцането на пружината. За стотен път през последните двадесет и четири часа се запита как се бе забъркала във всичко това.

— Готово, вече можеш да се обърнеш — извика Дениъл от другия край на стаята.

Обърна се рязко и косите й се залюляха във въздуха. Гледката го накара да занемее от възхита. Блестяха като тънкорунно злато над деколтето на памучната риза, чиито копчета бяха закопчани догоре, но една синя лента пристягаше плата непосредствено под гърдите, разкривайки изящната им овална форма пред неутолимия му поглед. Винаги бе предпочитал високите и слаби жени. Може би бе време да промени предпочитанията си.

Но леденото й изражение му подсказваше, че моментът не е подходящ за проверка на това предположение. Отметна назад коси и направи опит да се усмихне, въпреки болката в разранените си устни.

— Трябва да поработя малко върху пресата. Извикай ме, когато си готова, и ще отидем да потърсим нещо за хапване.

Излезе и затвори тихо вратата след себе си.

Едва тогава Джорджина се осмели да изпусне въздуха от гърдите си. Възхитеният поглед на Дениъл бе събудил непознато усещане у нея. Беше се взирал в тялото й и бе харесал онова, което бе видял. Откритието я потресе.

Наистина беше жена, при това жена, която всеки мъж би пожелал. Мисълта бе повратна точка в живота й. До този момент към нея се бяха отнасяли като към преждевременно пораснало дете, което погалват по главата, възхищават се от ускорения му растеж и отпращат в другата стая, а и тя самата се бе считала за такава.

Но Дениъл се отнасяше с нея като към жена. Съзнанието за това бе свързано с ужасяващи отговорности, които не бе сигурна дали иска да поеме. В миг на уплаха си пожела отново да бъде малко момиченце, което си има приятел-каубой.

Но малкото момиченце вече не съществуваше.

Присегна се да вземе роклята. Беше не просто жена, а омъжена жена. Все още не разбираше пълното значение на това понятие, но вече проумяваше поне част от влагания в него смисъл. Бракът беше партньорство и тя възнамеряваше да отстоява своите позиции — поне докато партньорството съществуваше.