Патриша Райс
Необмислена постъпка (5)

Пета глава

Бог да му е на помощ, но тя бе най-прекрасното създание, което очите му изобщо бяха виждали! Светлината от сводестите прозорци хвърляше златисти отблясъци по косите й, които изглеждаха като изваяни от злато. При неговите думи чертите на лицето й разцъфнаха в лъчезарна усмивка под тънкия слой от прах и капчици пот, а Дениъл изпита усещането, че пораства с още десет сантиметра. Прииска му се да вземе в прегръдките си тази крехка девойка, да я притисне силно към гърдите си в пристъп на неизразима радост. И тогава проумя, че бе здравата загазил.

Тя беше сгодена за брат му.

Тази мисъл се вряза болезнено в съзнанието му и Дениъл за миг остана безмълвен. Вместо да даде израз на задоволството си, както му се искаше да стори, се чу да казва:

— Не би трябвало да сте тук, госпожице Хановър.

Радостният пламък в очите й угасна.

— Не съм прекарала целия предобед в мъкнене на оборудването дотук, само за да бъда отпратена, господин Мартин.

Той не знаеше защо е прекарала сутринта в носене на това оборудване, но погледът му с копнеж се задържа върху скъпия фотоапарат. Опитваше се да се придържа към определен бюджет, а един фотоапарат определено не влизаше в предварителните му разчети. Вестник като неговия, от прагматична гледна точка, не се нуждаеше от фотографи. В противен случай трябваше да наеме помещение в търговската част. Идеята беше привлекателна, но не беше във финансовите му възможности.

— Искате да ме хванете натясно, нали? — попита Дениъл, като взе най-тежката от торбите и я внесе вътре, отдръпвайки се встрани, за да й направи път да влезе.

Което тя стори без капка колебание. Дениъл изведнъж се почувства изключително неловко заради неугледната обстановка, на чийто фон тя изглеждаше още по-красива. Синята копринена рокля сякаш потрепваше под допира на слънчевите зайчета. Даде си сметка, че гостенката му вероятно виждаше наоколо само разбития дървен под, посивелите от прах стени и матрака, поставен направо върху пода. Не бе сметнал за необходимо да наема отделно жилище, след като бе взел под наем целия етаж.

— Много мило. — Гласът й бе прекалено мелодичен, за да прозвучи саркастично. Завъртя се и го погледна в лицето. — Вие ли бяхте журналистът, когото Питър е изхвърлил преди няколко дни от „Малоуни“?

Дениъл прокара пръсти по косата си, спомняйки си, че бе крайно време да се подстриже, когато срещна погледа й.

— И ако съм аз?

— Тогава съм тук, за да ви помогна. Питър е уволнил момичето, което сте интервюирали. Каза, че никой не би изпълнявал нарежданията на жена. Омъжена ли е тя? Има ли деца?

Дениъл много се пазеше от богове, които обещават да изпълнят всяко твое желание. А което бе валидно за боговете, бе валидно и за богините. Е, тя може би не беше истинска богиня. Беше цялата в прах, с разрошени коси, а в момента говореше с прекалено заповеднически тон. Всъщност не беше дори красива, не в смисъла, в който би казал това за Иви. Разбира се, сестра му беше красива. А Джорджина бе просто интересна. Да, това беше точната дума. Очите й така го заплениха, че той почти забрави какво точно го бе попитала.

Нетърпеливо почукване с крак по пода му напомни, че от него се очаква отговор. Продължи да бърше ръцете си в парцала.

— Доколкото знам, тя е само една стара мома с много хаплив език, но съжалявам да науча, че е изгубила работата си. Не това преследваше интервюто.

Последните думи я накараха да остане безмълвна. Значи беше излязла да търси сподвижници, а бе попаднала на поддръжник на противниковата кауза. Джорджина се намуси, но вирна предизвикателно брадичка.

— Ако търсите материал за това как ръководителите на предприятията дискриминират жените, тогава просто трябва да погледнете към фабриката на баща ми. Мисля, че мога да ви помогна.

Изобщо не бе мислил за това. Просто се бе опитал да научи повече за семейството си, но не възнамеряваше да разкрива истината пред госпожица Хановър. Изтупа праха от пейката край прозореца и с галантен жест я покани да седне. Усети лекия, приятен аромат на тоалетен сапун, когато дамата мина край него. Господи, наистина ухаеше прекрасно!

— Всъщност интересувах се повече от магазина на Малоуни — спокойно отвърна той.

— Тогава трябва да се заинтересувате от „Хановър Индъстриз“. Там се произвежда по-голяма част от дрехите, които се продават в „Малоуни“. Разбира се, с техен етикет.

Наистина му беше безразлично. Светът бе пълен с несправедливости. Знаеше това от личен опит. В действителност искаше да научи всичко за коравосърдечното семейство, което го бе изоставило, но жената пред него бе сгодена за най-вероятния наследник на въпросната фамилия. Намираше, че в случая е налице противоречие на интересите.

— „Малоуни“ е известен магазин в града. Една статия само ще увеличи ръста на продажбите им. Всички пазаруват оттам. Какво би ги накарало да се зачетат в статия за „Хановър Индъстриз“?

— Фактът, че онези жени имат убийствено работно време и работят при мизерни условия, а с изкараното едва успяват да се прехранят. Това не е ли достатъчно сензационно?

— Говорите за фабриката на баща ви, госпожице Хановър. Благодарение на ниските заплати на работничките вие можете да си позволите скъпите рокли и да ми платите фотографското оборудване. — Посочи с очи към калъфите на пода. Въпреки непреодолимото си желание да работи с този апарат, у него надделяваше смътното предчувствие, че сътрудничеството с Джорджина Хановър ще му донесе само неприятности. Двамата бяха прекалено различни.

Беше убеден, че постъпката й не е плод на предварително обмислено решение. Девойката въздъхна, избърса лицето си с носна кърпичка и погледна разочаровано. Дениъл подозираше, че първоначално замисленият акт за протест, който да привлече вниманието на баща й или на Питър, изненадващо се бе превърнал в нещо съвсем различно. Но ако се съдеше по вида й, тя не възнамеряваше да се предаде.

— Добре, да бъде, както казвате. Вестникът си е ваш. Но подозирам, че съществува някаква връзка между фабриката и магазина и че тя е причината за дългото работно време в предприятието на баща ми. А той е добър човек. Което не може да се каже за господин Малоуни.

Дениъл нямаше да се хване на подадената стръв. Щеше сам да проучи що за човек бе Малоуни, а не да се доверява на слухове.

— И с какво мислите, че ще ви помогнат снимките в подетия от вас малък кръстоносен поход, госпожице Хановър? — Отново насочваше разговора към тема, която се чувстваше по-компетентен да обсъжда.

Тя го изгледа с искрено недоумение.

— Ами… ще покажат при какви ужасни условия работят хората. Снимките са много на мода сега, нали знаете? Хората вярват повече на тях, отколкото на думите.

Дениъл търпеливо я насочваше към очевидното.

— А къде ще показвате тези снимки, госпожице Хановър? Мисля, че хората тук добре познават условията, при които работят.

Джорджина прехапа устни и се огледа безпомощно, сякаш току-що влизаше в сградата.

— Не прилича много на редакциите на лондонските вестници, нали?

— Не, никак даже — съгласи се Дениъл. После, в пристъп на жал, попита: — Знаете ли как да използвате това нещо?

Лицето й в миг засия.

— Цял предобед се учих, освен това ми казаха, че винаги мога да отида при тях, ако имам някакви въпроси.

— Предполагам, че са ви показали „мократа обработка“? — малко мрачно попита Дениъл.

— Имаха сухи плаки — поклати глава тя. — Обясниха ми, че ще е много по-лесно, ако не използвам студио. Имате ли помещение, в което бих могла да се упражнявам?

Почувства как в гърдите му се заражда надежда. Когато погледът му отново се спря върху калъфите с оборудване, в съзнанието му се заредиха идея след идея.

— Има свободни стаи. Смятате ли, че в магазина на Малоуни ще е достатъчно светло, за да се направят снимки?

— При онзи огромен полилей? Защо не?

— Мислите ли, че ще можете да снимате вътре, без да бъдете изхвърлена от магазина? Зад всеки щанд има голям стенен часовник. Ще се получат интересни фотоси, ако успеем да заснемем една от работничките, когато застава на работното си място точно в осем сутринта, и още веднъж — непосредствено преди да си тръгне в шест вечерта. Хората ще я видят, че стои права и ще узнаят, че е била на крака в продължение на девет или десет часа.

Джорджина кимна ентусиазирано.

— Питър ще реши, че това е поредното ми глупаво хоби. Какво ще кажете за снимка на неговия кабинет със скъпите меки килими и масивните бюра? После снимка от квартала, в който живеят продавачките? Готова съм да се обзаложа, че техните къщи са не по-големи от неговия кабинет.

Очите на събеседника й изразяваха одобрение, но думите му прозвучаха предпазливо.

— Ще трябва да потърсим подходящо място, където да ги покажем, някое общодостъпно място. А вие ще трябва да се упражнявате. Имам опит със сухите плаки. Те са много чувствителни. Ще съсипете първите си снимки, докато се научите да ги промивате.

Джорджина се усмихна. Щеше да се справи. Щеше да има професия. Въпреки че не знаеше за фотографията нищо друго, освен наученото през днешния предобед, съзнаваше, че може да се справи. И независимо че мъжът, който сега й показваше къде да разположи своето ателие, мислеше, че тя бе просто оръдие в неговите ръце, щеше да докаже на света, че е много повече от това. И да видим тогава дали баща й и Питър щяха да продължат да се отнасят към нея като към красива, но празноглава кукличка.

Макар че не можеше да започне изпълнението на фотографската си мисия преди настъпването на следващия ден, когато си тръгна, Джорджина взе фотоапарата със себе си. Господин Мартин бе много зает човек и сякаш изгуби интерес да я забавлява, след като определиха плана си за действие. Чувстваше се много обидена, че той не се смяташе длъжен да й отдели повече време, но тогава си напомни, че отношенията им бяха само делови, а не светски. Щеше да й се наложи да свикне с взаимоотношенията в света на работещите хора.

Бе почти сигурна, че от фабриката би излязъл чудесен материал за статия, само да знаеше какво точно да търси. Но баща й бе дал ясно да се разбере, че не трябва да се появява отново в тази част на града, следователно не можеше да мине тук с новия си фотоапарат.

Но порутените сиви постройки, фургоните и облечените не по модата хора криеха особено очарование за нея и не можеше да се сдържи да не ги види през обектива на своята нова играчка. Не би й навредило да направи няколко снимки. Всичко бе за предпочитане пред перспективата да се прибере у дома, където я чакаха майка й и приготовленията за сватбата.

Когато излезе на улицата късно следобед, Дениъл я завари все още там. С интерес проследи как Джорджина направи снимка на едно опърпано момченце заедно с кучето му, докато около тях скоро се събра цяла тълпа зяпачи. Те сякаш бяха омагьосани от нейното неспирно бъбрене и му хрумна, че би могла да натрупа състояние като цирково конферансие, в случай че някога имаше нужда от пари. Доколкото виждаше, хората наоколо бяха готови да дадат и последното си пени, за да бъдат снимани от нея.

Когато той приближи, девойката се усмихваше, но звънкият й смях секна, веднага щом забеляза неговата поява.

— Мисля, че ще е по-добре да ви придружа до вас, госпожице Хановър. Вече стана късно и не можете да се движите сама по тези улици. — Не беше съвсем късно, но Дениъл наистина не допускаше, че момичето би могло да се прибере пеша, а не знаеше дали ще намери файтон в тази част на града.

— Не зная. Каретата на баща ми скоро ще се появи, но той ме предупреди да стоя далеч от фабриката. Може би ще успея да убедя Блюкър да каже, че съм се връщала от града, когато ме е качил. — С обезпокоено изражение изтупа праха от роклята си, прехвърли каишката на фотоапарата през рамо и го изгледа укоризнено.

Дениъл разбра какво означаваше този поглед — баща й не знаеше за фотоапарата. Никакви лъжи и полуистини не можеха да го скрият. Хвана кожената презрамка и я преметна през своето рамо.

— Утре сутринта ще ви чакам с него пред „Малоуни“. Откъде ще се появи каретата? Можем да я спрем, преди да стигне до фабриката.

Джорджина му показа посоката, но докато чакаха, забеляза красивата работничка от фабриката, същата, с която бе разговарял господин Мартин. Дръпна го за ръкава и посочи към жената.

— Познавате ли я? По всичко изглежда, че тя не ме харесва особено, но бих искала да поговоря с нея.

Дениъл повдигна глава и видя смръщената Дженис, която тъкмо се канеше да мине на отсрещния тротоар, за да избегне срещата с него. Беше се запознал с по-малкия й брат още първата вечер при пристигането си в града. Членовете на семейството й бяха на практика единствените хора, които познаваше тук. А познаваше достатъчно добре жените, за да знае защо бе намусено красивото личице на Дженис. Тръгна към нея с явното намерение да поговорят. Бръчката на челото й стана още по-дълбока, но тя спря, за да го чуе какво има да каже.

— Ще те изпратя до вкъщи, веднага щом кача госпожица Хановър в каретата. Дженис, познаваш ли Джорджина Хановър? Госпожице Хановър, позволете ми да ви представя Дженис Харисън. Семейството й бе така добро да приветства с добре дошъл един непознат, какъвто съм аз.

Дженис стоеше сковано край него, а в очите й се четеше гневно предизвикателство. Джорджина се усмихна и протегна ръка.

— Толкова се радвам, че най-после се запознах с вас. Не съм особено добра с въглена и молива, но може би някой ден ще се съгласите да ви снимам. Изглеждате страхотно и съм убедена, че това ще проличи върху фотографската хартия.

Искрените комплименти на Джорджина изключваха всякаква възможност за иронизиране. Предизвикателството в погледа на Дженис като че ли угасна, но лицето й упорито запазваше хладното си изражение.

— Не разполагам с време за такива неща. Трябва да се прибирам и да приготвя вечерята. Не е необходимо да ме изпращаш, Дениъл.

Джорджина повдигна въпросително вежди при споменаването на името, което тя не знаеше, но той побърза да обясни:

— Дженис има по-малка сестра, която скоро е започнала работа в магазина на Малоуни. Можем да започнем с интервютата си оттам.

В този миг каретата изскочи иззад завоя и Дениъл размаха ръце, за да я спре, после помогна на раздразнената девойка да се качи, без да й остави време да задава много въпроси. Когато отново се обърна, установи, че Дженис бе продължила пътя си, без да го изчака.

„Жени!“ С отвращение изгледа гърба на Дженис, докато я догонваше с големи крачки. Никога не можеш да им угодиш. Много по-лесно бе да завържеш приятелство с мъж. Изпивате няколко бири, разказвате си някой и друг виц. Освен това мъжете не се цупеха, ако те видеха да разговаряш с друг. Щеше да е много по-просто, ако можеше да ограничи познанствата си само до мъже. За нещастие обожаваше компанията на жените — когато бяха в добро настроение.

 

 

— Джорджина? Каква е тази глупост? Казаха ми, че през целия ден си се размотавала тук с тези принадлежности. — Питър се приближи по тясната пътека между щанда за дамски трикотаж и този за бижутерия, вперил неодобрително поглед в немирницата, кацнала на изправената бояджийска стълба с фотоапарат в ръце.

Тя погледна надолу и лицето й буквално засия.

— Не през целия ден. Дойдох тази сутрин, после си тръгнах. Върнах се отново едва преди няколко минути. В този час светлината е различна. Погледни само под какъв ъгъл струи през прозорците и запалва алени пламъци по рубините. Освен това мислех, че ще се радваш да ме видиш.

— Щях, ако вярвах, че аз съм причината да бъдеш тук. Слез, преди да си се убила. — Хвана с една ръка стълбата, а с другата я прихвана през кръста, за да й помогне да слезе.

Джорджина си наложи да изглежда поласкана от неговата загриженост и закрила, но всъщност бе раздразнена. Все пак реши да не скача върху крака му. Питър извикваше всичко най-лошо у нея, но сега не беше време да се отдава на детински капризи. Стъпи на пода, на милиметри от върха на обувките му, и го озари с ослепителна усмивка.

— Поласкана съм от твоята загриженост. Ще ме придружиш ли до вкъщи или да изчакам идването на Блюкър?

Реши, че независимо че господин Мартин изглеждаше по-висок от Питър, всъщност това бе само зрителна илюзия. Просто Питър бе много широкоплещест и това пораждаше заблудата. Изплаши се от физическата мощ, подсказана от здравата хватка на годеника й. Харесваше идеята за неговото физическо надмощие. Но когато я пусна и прокара пръсти по гъстите си къдрици, изглеждаше по-скоро като юноша, отколкото като мъж. Джорджина въздъхна.

— Баща ми свиква събрание в мелницата и вече закъснявам. Ще погледна дали Блюкър е пристигнал и ще те изпратя до каретата.

Днес вече бе научила, че господин Малоуни е собственик на мелницата, а също и на компанията за светилен газ, а освен това, че другият му син е собственик и управител в тях. Бъбренето със служителите понякога има необичаен образователен ефект. Обзе я съчувствие към Питър и потупа успокоително ръката му.

— Ти отивай. Аз ще направя още няколко снимки до идването на Блюкър. Любезният мъж на входа ще ми съобщи, когато пристигне каретата.

Питър я погледна благодарно, после се сбогува набързо и категорично й забрани да се качва отново на стълбата. Джорджина си затананика тихичко, докато се приготвяше да направи следващата снимка. Горкичкият, не подозираше нищичко. Но грешката си беше негова. Никога не трябваше да подценява възможностите на една жена.

Когато излезе от магазина, забеляза господин Мартин, облегнат на уличен стълб, да чете задълбочено някакъв вестник. Усмихна му се весело, хвана го под ръка и го поведе към чакащата карета под неодобрителния поглед на Блюкър, който наблюдаваше от капрата.

— Бих могла да идвам тук всеки ден и да правя каквото си искам, без някой изобщо да се усъмни в истинските ми намерения. Вече свърших вашата работа, като разговарях с половината персонал, но не можех да си водя бележки, тъй като това би предизвикало много подозрения. Налага се да разчитате на моята памет. Довечера ще възстановя всичко в писмен вид.

Господин Мартин й помогна да се качи в каретата.

— Дайте ми плаките с негативите и аз ще ги промия довечера. Ако все още държим да снимаме продавачките пред техните домове, това трябва да стане в неделя. Не мога да ви заведа в тази част на града вечер.

— Струва ми се, че след като вие ходите там вечер, аз също мога да отида — възрази тя, съзнавайки несъстоятелността на своя протест. Никъде не можеше да отиде вечер без придружител. А имаше предчувствието, че баща й не би одобрил този мъж като подходящ придружител.

Дениъл й се усмихна обезоръжаващо.

— Искам да отпечатам първия брой за сряда. Побързайте с бележките. Ще мога да напиша статията до неделя, когато ще снимаме в онзи квартал. После ще остане само да я набера и да подготвя пресата за работа. Бъдете мила с годеника си.

Джорджина му се изплези и даде на Блюкър знак за тръгване.

„Да бъда мила с Питър!“ Съмняваше се дали той изобщо щеше да й проговори отново след идната сряда.

Освен ако господин Мартин не бе измислил някакъв начин да я защити от гнева му. И колкото повече мислеше, ставаше все по-уверена, че той наистина имаше нещо наум. Изглеждаше прекалено уверен в себе си.