Патриша Райс
Необмислена постъпка (11)

Единадесета глава

— Успяхте ли да разберете кой стои зад „Ей Би Си“? — прошепна припряно Джорджина, докато двете с домакинята отиваха да вземат наметката й.

— Малоуни — също шепнешком отвърна Лойола, докато вземаше тафтената пелерина и загръщаше раменете на гостенката си. — Трябваше да попиташ Питър. И той можеше да ти го каже.

Това бе изречено в присъствието на домакина и Питър, които ги изчакваха до външната врата. Дори не се обърна да види дали Дениъл също не си тръгва. Бе се държал със същото безразличие като останалите мъже, затова изобщо не я интересуваше какво би казал той. Беше се надявала, че с думите си Дениъл ще потресе присъстващите и ще ги накара да осъзнаят какъв е животът наоколо, но през цялата вечер журналистът старателно бе избягвал да влиза в спорове. Надявала се бе, че той ще застане зад нея и ще я подкрепи, когато се бе опитала да изрази гласно своите разбирания, а вместо това Дениъл просто се бе разсмял. Джорджина не познаваше мъжа, появил се тази вечер в елегантната премяна на вестникарски редактор, нито имаше желание да го опознае.

Позволи на Питър да я хване под ръка и да я изведе навън в душната нощ. В далечината се чу глух тътен и светкавица разсече за миг нощното небе. Баща й бе наредил на кочияша да се върне, за да ги изчака и годеникът й помогна да влезе в затъмненото купе на каретата, след което сам я последва с лекотата на атлет. Питър беше богат и красив мъж. Нямаше да му бъде трудно да си намери жена.

Със сигурност нямаше да я иска за своя съпруга, когато приключеше с него.

Артемис Малоуни бе собственикът на „Ей Би Си Ренталс, Инк.“. Той беше наел горила като Игън, за да прибира със сила наема от обитателите на бараките и беше отговорен за мръсотията и мизерията, в която живееха наемателите. А Малоуни казваше всичко на най-големия си син.

Беше повече, отколкото можеше да понесе. Тази вечер бе проумяла, че вече не принадлежи на това обкръжение. Бе смятала Питър за най-достойния избор, но сега това не бе достатъчно. Бе считала баща си за разумен и мил човек, но действията му напоследък доказваха, че греши. Явно не умееше да преценява хората, но най-после знаеше какво иска и какво не иска. Искаше да помогне на хората в онези тесни къщички и не искаше да се омъжва за Питър Малоуни. И не желаеше да продължава да живее под назидателно вдигнатия пръст на баща си.

Плътният баритон на годеника й наруши угнетителното мълчание.

— Баща ти е прав. Мисля, че трябва да изтеглим датата на сватбата за първи следващия месец. Можем да заминем на продължително сватбено пътешествие и така ще се опознаем по-добре, без да бъдем притеснявани от обкръжението на семействата си.

Запита се дали Питър щеше да я целуне, ако му позволеше. Сега, когато бе решила да се отърве от него, беше й любопитно какво щеше да му липсва най-много.

— Както прецениш за най-добре — отвърна смирено тя със съзнанието, че тъмнината ще скрие лъжата й. Започваше да мисли, че е излъгала Дениъл, казвайки му, че не умее да лъже.

— Джорджина… — Питър неуверено се присегна да докосне пръстите й. — Не искам да бъдеш нещастна. Има ли нещо, което мога да направя или да променя?

Можеше да раздаде земята на баща си, да плаща по-добре на работниците си, да намали работното им време и да им даде столове, на които да посядат. Можеше да уволни Игън и да поправи онези къщички. Сигурно можеше да поправи неизброимо много нередности в мелницата и газовия завод и кой знае на колко други места, които семейството му притежаваше. Но не за това питаше той.

— Предполагам, че не можеш да разориш баща си? — попита тя, за да е начисто със съвестта си и да не се обвинява, че не е опитала да обясни проблема си.

Питър се разсмя с гърлен смях и повдигна с пръсти брадичката й.

— Не е чак толкова лош. Освен това ще си имаме собствена къща. Никога не си ме питала за това, Джорджи. Искаш ли го наистина?

И преди да има време да му отговори, наведе устни към нейните.

Изживяването беше интересно. Реши, че бе пушил цигара и бе пил бренди. Усещаше мириса им по неговите устни. Позволи си още няколко секунди, после се отдръпна. Ето какво било да те целунат.

Не беше неприятно. Бе се надявала на повече и затова изпита слабо разочарование, но то бе нищо в сравнение с останалите. Бе направила всичко, зависещо от нея, за да се справи с разочарованията, с които непрекъснато се сблъскваше напоследък.

Питър потъна в необичайно мълчание, когато каретата зави по алеята пред къщата. Все още държеше ръката й, но сякаш по-скоро по навик. Може би се чувстваше доволен, че отново имаше контрол над нея. Бе забелязала, че подобно отношение е характерно за всички мъже. Носеше неговия годежен пръстен. Скоро, ако всичко вървеше според плановете му, щеше да живее в неговата къща и да гледа неговите деца. По някакъв необясним начин това я правеше негово притежание в очите на другите мъже. Какво повече би могла да иска?

Животът й щеше да е по-хубав от този на много други. Би била глупачка да се откаже от всичко това.

Разигра пленителна сцена на сбогуване във фоайето и остави Питър да отиде в кабинета на баща й, където двамата несъмнено щяха да обсъдят предстоящите сватбени приготовления и подробностите по брачния договор, на който се бяха спрели. Знаеше, че със завещанието си баба й я бе направила съдружник в „Хановър Индъстриз“. Баща й притежаваше контролния пакет от акции, затова тя бе съдружник само по документи, но може би Питър щеше да промени това положение. Както и да е, вече нямаше значение.

Качи се в стаята си и тихо започна да събира нещата си.

Не беше лесно да реши какво щеше да й е необходимо за новия живот, който щеше да започне. Много се съмняваше, че родителите й щяха да й позволят да се върне, за да вземе онова, което е забравила. Щяха да са толкова разгневени, че може би никога нямаше да й проговорят отново. Решението й бе твърдо, но това не намаляваше чувството за болезненост.

Утеши се с мисълта, че го правеше за тяхно добро. Питър заслужаваше да има вярна и покорна жена, а тя никога нямаше да бъде такава. Майка й не се нуждаеше от дъщеря, която непрекъснато й създава тревоги, подкопаващи здравето й. Баща й искаше да има послушна дъщеря, което не можеше да се каже за нея. А Дениъл… Е, онова, което възнамеряваше да направи, по никакъв начин нямаше да го нарани. Подобни глупости само повдигаха мъжкото самочувствие.

Взе няколко по-практични рокли или онези, които й се сториха такива. Намери чифт красиви здрави обувки за разходка. В средата на юни бе трудно да се мисли за зимата, но не забрави да вземе една плътна вълнена пелерина за студените зимни дни.

Разполагаше само с един куфар и не знаеше как ще го носи, затова не й отне много време да го напълни. Налагаше се да остави всичките си книги, парфюми и панделки. Имаше няколко перлени накити и няколко позлатени гривни от слонова кост, които би могла да продаде, ако се наложеше. Разполагаше с джобните си пари за седмицата. Прибра малкото портмоне в корсажа си. Не бяха много, но щяха да й стигнат, докато решеше какво умее да прави. Надяваше се Дениъл да размисли и отново да я наеме на работа, но без фотоапарата едва ли можеше да му бъде полезна. Може би щеше да се научи да рисува карикатури като онези, които бе виждала във вестниците на големите градове.

Ако не друго, можеше да шие. Високото й светско образование я бе научило поне на това. Щом Харисънови се издържаха от шиене, следователно и тя щеше да може.

Изчака къщата да притихне, после остави писмото и безшумно се промъкна до малката конюшня, където баща й държеше конете и каретите. Беше опитна ездачка, но баща й гледаше само впрегатни коне. Дори да се опиташе, нямаше да успее да ги оседлае. Но любимото пони от детството й също бе в конюшнята, надебеляло и станало лениво от липсата на тренировки. Още като дете се бе научила да го оседлава сама.

Изпръхтя дружелюбно, когато му подаде бучка захар, която бе откраднала от кухнята. Не остана особено доволно, когато го оседла, привърза куфара си към седлото и накрая сама го възседна. Но бе твърде старо, за да учи нови номера, затова послушно излезе в тръс от конюшнята, почувствало петите й в хълбоците си.

Бурята беше приближила града и сега гръмотевиците трещяха над главата й, а светкавиците, разкъсващи дълбокия мрак, сякаш бяха станали по-ярки. Джорджина подскачаше върху седлото всеки път, когато ослепителните мълнии прорязваха черното небе и въздухът се изпълваше с бавно заглъхващи тътени. Но все още не валеше, за което много се радваше.

Не знаеше дали щеше да задържи понито. Прехраната му можеше да се окаже прекалено скъпа, но във всеки случай сега бе облякла полата си за езда. Нямаше да разполага с карета, за да се придвижва и щеше да се нуждае от практична дреха, с която да може да ходи по улиците. А полата за езда предоставяше значителна свобода на движенията.

Чувстваше се необикновено свободна сега, докато яздеше по притихналите безлюдни улици. С приближаването на бурята задуха хладен вятър и въздухът вече не бе натежал от влага и задух. Изпълваше я усещане за лекота и неизразима радост. От тук нататък щеше да отговаря единствено пред себе си. Беше едновременно вълнуващо, страшно и неописуемо опияняващо усещане.

Естествено, колкото повече приближаваше към целта на ездата, толкова по-неспокойна ставаше. Би трябвало да се тревожи от тъмните улици, от пробягващите сенки, от едрите дъждовни капки, които падаха тежко по наметката й и по прашната улица. Но се безпокоеше повече за сцената, която неизбежно щеше да последва, когато Джордж Хановър откриеше отсъствието й и прочетеше писмото. Нямаше да бъде никак приятна, а тя въвличаше в нея нищо неподозиращ човек.

Но бе почти уверена, че Дениъл може да се справи във всяка ситуация. Той бе особняк с много лица, който почти никога не говореше за себе си, но от малкото, което бе научила за него, бе сигурна, че знае как да се грижи за всичко. Ако сама не бе видяла как бе повалил с голи ръце мъж, два пъти по-едър от него, и как бе хвърлил в ужас двамата грубияни с демонстративна каубойска стрелба, може би нямаше да се реши да замеси и него.

Той не приличаше на мъжете, които скачат веднага, за да защитят своите възгледи или имущество. С изисканите си маниери, с накуцването си и с очилата си приличаше по-скоро на мъж, който се крие зад книгите, отколкото на човек, който дръзва да накаже злосторниците. Определено не беше белият рицар, за когото момичетата мечтаят. Но щеше да се справи.

Не, тя не искаше от него да я закриля до края на живота й. Възнамеряваше сама да се грижи за себе си. Просто се нуждаеше от мъж, който да опозори достатъчно името й, за да я оставят на мира Питър и родителите й. Човек като Дениъл беше много подходящ за целта, а репутацията му нямаше да пострада особено. Дори напротив.

Когато зави по улицата към офиса му, започна да вали. Докато завърже понито на стълба пред сградата, вече бе мокра до кости. Все още опиянена от новопридобитата си свобода, Джорджина не се разтревожи. Тук нямаше кой да я смъмри и гледа неодобрително, дори ако пожелаеше да остане навън, за да танцува под дъжда.

Заизкачва се по стълбището с куфара в ръка и с усмивка на лицето. Почука силно на вратата, представяйки си реакцията му, когато я видеше. Не можеше да я изхвърли навън в нощ като тази. Явно дори природата бе на нейна страна.

Чу се неистов кучешки лай, който за миг я смрази, но ето че най-накрая вратата се отвори и тя се озова пред две очи, гледащи сънено изпод очила с метални рамки. Беше без елегантния редингот и късото вталено сако, но ако се съдеше по измачканата риза, все още не беше си легнал. От мястото си виждаше запаления газен фенер, поставен на масата встрани от креслото.

— Може ли да вляза? — попита невинно тя, сваляйки прогизналата шапка от също толкова мокрите си къдрици.

Дениъл примигна невярващо.

— Джорджина? — Надникна над рамото й, сякаш се надяваше, че някой ще му се притече на помощ. Когато това не се случи, отново се втренчи в лицето й и поклати глава. — Какво правите тук?

— Мокря пода ви и настивам. Ако не искате да ме поканите, може ли да използвам една от тези стаи, за да се преоблека?

Това вероятно бе най-мъдрото предложение, но самото му изричане го накара да разтвори широко вратата и да стори път на гостенката.

Джорджина не се поколеба да влезе, помъкнала куфара, като оставяше мокра пътека след себе си. Немската овчарка я загледа за миг, заскимтя радостно и се хвърли насреща й. Пусна куфара и прегърна огромното куче, което едва не я повали, когато опря предните си лапи на раменете й. Започна да я почесва развеселена по главата, докато овчарката ближеше лицето й.

— Предполагам, че дори да бяхте въоръжен нападател, пак щеше да легне в краката ви в очакване да го почешете по корема — кисело измърмори Дениъл, когато застана зад нея.

— Прекрасно е. Откъде се сдобихте с него? Татко никога не ми разреши да имам куче, но аз ги обожавам.

— Той е… — Млъкна внезапно, когато гостенката прегърна отново кучето, после го накара да седне и започна да съблича измокреното си късо сако. Памучната риза под него също бе подгизнала… и прозираше.

Без да съзнава причината на внезапното замлъкване на домакина, Джорджина протегна напред сакото с отчаяно изражение:

— Мислите ли, че е съсипано? Никога няма да съм в състояние да си закупя друго. Дали не трябва да го изцедя? Имате ли леген? Не бих искала да намокря дъските.

— Джорджина! — Прокашля се нервно. — Мисля, че може би ще е по-добре да отидете в другата стая и да се преоблечете там. Ще се тревожим за мокрите ви дрехи едва след това.

Изгледа го за миг, но на светлината на единствения газен фенер не можа да види добре лицето му. Пламъкът се отразяваше в стъклата на очилата и очите му оставаха напълно скрити.

— Нали не се сърдите? Нямаше къде другаде да отида.

— Не си въобразявам, че мнението ми има нещо общо с това, което става в момента — отвърна сухо той. — Навън вали, не разполагам с карета, а вие трябва да се подсушите. Ще обмисляме бъдещето ви едва след това.

Долови наставнически нотки в гласа му, но не ги чуваше за първи път. Нямаше да я изхвърли навън и подозираше, че за това трябваше да бъде благодарна на дъжда. Усмихна се, взе куфара и с грациозна походка премина в помещението с пресите.

Както бе тръгнала, имаше всички шансове да го докара до прединфарктно състояние до настъпването на утрото, но самата мисъл, че може да поразтърси някой мъж, я въодушевяваше. Мъжете си въобразяваха, че държат всичко в свои ръце. Къщите бяха техни, предприятията и търговията бяха техни, каретите и конете бяха техни, плановете за бъдещето също бяха техни. Жените нямаха право на мнение относно което и да е от споменатите.

Но тази нощ поне за малко щеше да застави мъжете в живота й да скачат според размерите на нейната пръчка. След това веднъж завинаги щеше да се освободи от тяхното попечителство и можеше да продължи живота си на чисто.

Не бе предвидила прогизването под дъжда, но то чудесно се вписваше в намеренията й. Явно Дениъл никога не бе гледал на нея като на потенциална прелъстителка. Не би дошла тук, ако бе допускала това. Ето защо, ако дъждът не бе я измокрил, щеше да й бъде трудно да създаде необходимата атмосфера за разиграването на следващата сцена от замисления спектакъл. Естествено, съществуваше вероятност баща й да дойде едва утре, когато отново щеше да бъде облечена, а Дениъл щеше да е излязъл, за да потърси място, в което би могъл да я зареже, обаче Джорджина бе твърдо решена да се подготви за всички обрати в развоя на събитията.

— Имате ли хавлиена кърпа? — попита тя, докато събличаше натежалата от водата пода.

Чу го да измърморва нещо от другата стая, после иззад вратата се протегна ръка, стискаща чиста хавлиена кърпа. Значи бе започнал сам да се пере. Това бе добре. Не харесваше немарливи мъже.

Прикри се с ризата и късото сако, изправи се и взе хавлията. Не искаше да му дава възможност да я зърне дори за миг необлечена, независимо че възнамеряваше да му припише именно такава вина. Ръката бързо се скри, а вратата се затвори в мига, в който тя хвана кърпата.

Свали и последните си дрехи, а после бързо започна да се подсушава с меката хавлия. Момичетата от колежа никога не бяха събличали всичките си дрехи, но пък и никога не биха могли да останат под дъжда, докато подгизнат до кости. Харесваше й усещането за голота.

Косата й бе прилепнала към главата и от кичурите се стичаха тънки струйки вода по гърба й. Свали фибите, разтърси силно глава, след това зави влажната хавлия като тюрбан. Не мислеше, че Дениъл би погледнал на нея другояче, освен като на мокра мишка, но щеше да се постарае отстрани нещата да изглеждат съвсем различно. Наведе се и зарови в куфара.

Извади ефирната парижка нощница, подарена от приятелките й в колежа при завършването им. Бяха й казали, че е за първата брачна нощ, но никога не бе могла да си представи, че може да я облече. Копринената материя бе толкова тънка, че не скриваше нищо от погледа. Нямаше никакви дантели или панделки, които да я правят непрозирна над бюста и около ханша. Да не говорим, че нямаше и помен от ръкави, а просто две копринени презрамки. Нощницата бе най-скандалната и порочна дреха, която бе виждала някога. Не бе уверена дали се налага да я облече, независимо в името на какво щеше да го направи. Но бе единствената нощница, която бе взела, а освен това щеше да окаже много по-силно въздействие, отколкото ако облечеше дълга памучна риза. Просто не можеше да реши дали трябва да остане с три-четвъртите памучни панталонки под нощницата.

Дилемата я забави толкова много, че Дениъл се провикна от съседното помещение, за да попита дали се чувства добре.

Пое дълбоко дъх и реши да се откаже от панталонките. Сега, в името на своите планове, беше съвсем гола под нощницата. Но не желаеше Дениъл да узнае това. Поне не веднага.

Затова помоли високо да й донесе одеяло и отправи молитва към небето.