Патриша Райс
Необмислена постъпка (24)

Двадесет и четвърта глава

Остатъците от храната — студено пилешко и картофена салата — лежаха, струпани в единия край на масата.

Втората бутилка вино бе едва преполовена, но те сериозно я атакуваха. През прозореца все още се процеждаше светлина, но от съвсем различен ъгъл в сравнение с началото на играта. Из стаята взеха да бродят сенки, докато изучаваха картите си.

Сакото на Дениъл бе преметнато на облегалката на стола, а жилетката му бе разкопчана до последното копче. Роклята на Джорджина зееше по дължината на целия й гръб с напълно разкопчани десетки копченца, но шлейфът все още се държеше на една връзка, така че тя отказваше да я съблече.

Не можеше обаче да седи, без предницата на роклята й да се свлече, и й ставаше все по-трудно да държи картите, чашата и роклята си. Но забеляза, че това работеше толкова често в нейна полза, колкото и против. Вдигайки чаша, за да отпие, остави роклята да се смъкне и погледът на Дениъл моментално се прикова на гърдите й, издигащи се над корсета.

Джорджина се усмихна и взе още една карта.

— Качвам с две копчета.

Дениъл отбеляза залога и разпери картите си с очи, все още приковани в гледката, която му се разкриваше.

— Две валета, миличка. Долу роклята.

Джорджина погледна гневно двете десетки в ръката си. Той може и да се разсейваше, но това не й носеше повече късмет. Свивайки рамене колкото от виното, толкова и от хладнокръвие, тя развърза и последната панделка.

— Вътре си с шест копчета, миличка. Панделката е само една. — Дениъл загледа очарован как съпругата му пусна роклята да се свлече в краката й.

— Гледай, докато можеш, господинчо. Когато стигнеш до последното си копче, аз ще започна да се закопчавам.

— Нямам търпение. — Все още сияещ, той размеси картите и раздаде.

Джорджина впери замислен поглед в раздадената ръка. Деветка, десетка и вале купа я гледаха на свой ред. Даваше възможности. Тя отбеляза още веднъж в тефтера, остави две карти и взе нови.

Дениъл бе възвърнал до известна степен равновесието си и сега удвои залога, предизвиквайки я да плати. Тя имаше нужда от седмица или дама купа. Още не бяха минали. Можеха да са вътре. Плати залога и взе още една карта. Дамата.

Усмихна се вътрешно и го остави да качи отново. Наистина щеше да й хареса тази ръка. Пийна още една глътка вино. Щеше да й е нужно подкрепление, когато мъжът й започнеше да се разхвърля.

Когато най-после поиска да види картите й и тя ги разстла за негово назидание, той ги загледа изумено. После по лицето му бавно се разля усмивка.

— И без това тук взе да става малко горещо — подхвърли небрежно, захвърляйки жилетката върху сакото, и взе да брои на глас копчетата на ризата, като ги разкопчаваше.

— Още вино? — Вдигна бутилката и допълни чашите им, без да изчака отговора й.

Джорджина го изпи наведнъж. Предметите пред погледа й взеха да се замъгляват и тя започна да се наслаждава на гледката, която представляваше мъжът й с разкопчаната си риза. Дори взе да й харесва възхитеният му поглед, когато се присягаше през масата, излагайки на показ все повече от себе си. Започваше да си мисли, че напиването е много добра идея.

— Гладна ли си? Да поръчам ли да донесат нещо друго? — попита внимателно Дениъл, измервайки нивото на чашата й.

— Не, не мисля — отговори замаяно Джорджина, оставяйки картите да се изплъзнат от ръцете й, като ги раздаваше. Не беше професионално, но главата й бе прекалено замаяна, за да направи нещо повече.

Уверявайки се, че тя все още седи изправена, Дениъл прегледа раздадената ръка, докато Джорджина се взря объркано в своята. Ръката й бе губеща и никакви замествания нямаше да я подобрят. Тази игра прекара в броене на кукичките на корсета, които можеше да си позволи да загуби.

Колкото и да бе чудно, не се чувстваше никак смутена, като сви ръка и започна да ги откопчава. Дениъл й беше помогнал да облече това нещо сутринта. Не изглеждаше странно, че я гледа как го съблича. Сигурно трябваше да е ужасена, че седи в хотелска стая с мъж само по бельо, но й се струваше някак съвсем естествено. Тя дори се фръцна прелъстително, като освободи последната кукичка и свали корсета. Очите на съпруга й се изцъклиха и той сякаш спря да диша. Взе да става интересно.

Следващия път и на двамата им се паднаха лоши карти, но Дениъл изгуби и последните две копчета на ризата си, и се наложи да я прибави към растящата купчина дрехи, захвърлени върху облегалката. Пръстите на Джорджина жадуваха да докоснат заоблените му рамене и й беше трудно да откъсне поглед от изпъкналите мускули на гърдите му. Нейният благовъзпитан журналист имаше телосложение на хамалин.

Дениъл я погледна въпросително, когато тя твърде дълго се чуди какво да смени.

— Защо не отложим играта за по-късно и не изследваме възможностите на онова легло? Напълно законно е, нали знаеш?

— Може и да спечеля — напомни му Джорджина, но притисна леко ръце към страните си, докато гърдите й се повдигаха под леката тъкан на ризата, заплашвайки да изскочат. Победата вече се разливаше по вените й, когато съпругът й се изправи.

— По този начин и двамата печелим — промърмори той, като я издърпа от стола.

Имаше вкус на вино и мъжка топлина, а устните му така бързо покриха нейните, че тя не можа да овладее замаяните си сетива. Притисна се към него, искайки повече, но ръцете на Дениъл се насочиха към гърдите й, пораждайки неконтролируеми желания. След минута щеше да бъде като желе в ръцете му и нямаше да има връщане назад.

Задъхана, Джорджина се отдръпна и се взря в него с изумление. Това не беше нейният благовъзпитан вестникар с очила и умиляваща усмивка, която познаваше толкова добре. Беше мъж, който имаше само едно нещо наум. Тя прочете истината в разширените му ноздри, в замъглените доскоро ясносиви очи, в потрепващия мускул на широката му челюст. Не й трябваше да знае повече. Отстъпи леко назад.

— Не сме довършили играта си — каза с половин уста.

Очите му станаха още по-тъмни, но той кимна рязко и отново зае мястото си. Този път лицето му беше безмилостно, като раздаваше картите.

Тя щеше да загуби. Виждаше го в очите му. Онова, което бе игра, сега бе станало нещо друго. Той играеше, за да спечели — и наградата бе тя.

В картите, които й бе раздал, имаше двойка. Изигра ги, доколкото беше способна, но накрая неговата двойка карти спечели. Джорджина започна да осъзнава какво й предстоеше да изгуби. Погледна безпомощно масивното легло. Майка й никога не й бе казвала какво се случва в едно брачно легло, но тялото й й казваше неща, които предпочиташе да не узнава.

Дениъл отново раздаде. Този път мълчаливо се отказа, след като изтегли две карти. Стана и започна да разкопчава панталоните си.

Тогава тя забеляза издутината, опъваща здравата тъкан на панталоните му, и се изчерви до корените на косата си. Виното завладя най-накрая ума й и като че ли й се зави свят.

Съпругът й се озова до нея, преди да се бе свлякла, и я занесе до леглото. Изведнъж замайването стана нещо друго, нещо много по-сериозно и Джорджина протегна ръце към раменете му.

Това бе несъмнено нейната гибел. Кожата му беше гореща и гладка и леко влажна от топлината на непроветрената стая. Не можеше да не го докосва, дори когато я положи върху хладните чаршафи. Той се озова върху нея, преди тя да може да продума. Целувките му не бяха нито нежни, нито успокояващи; бяха напористи, решителни и възпламеняващи. Пръстите й се впиха в гърба му. Виното и горещината на собственото й желание я накараха да загуби контрол. Когато ръцете му се плъзнаха да покрият гърдите й, Джорджина изстена и усети как костите й се разтапят под допира му. Тя беше течен восък, той — калъпът, който я оформяше…