Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tender Triumph, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 142 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?
Сканиране
maxin (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2014)

Издание:

Джудит Макнот. Нежна победа

ИК „Плеяда“, София, 1999

Американска. Първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954-409-193-9


Първа глава

Високият тъмнокос мъж стоеше до прозореца на елегантния апартамент, разположен на последния етаж на един небостъргач в Сан Диего, и мълчаливо наблюдаваше проблясващите в мрака светлини. Рязко посегна към вратовръзката си, разхлаби възела й, после вдигна чаша към устните си и жадно отпи от уискито. Всяко движение на Рамон Галвера издаваше горчивината и примирението му.

Един рус мъж бързо прекоси слабо осветения хол и нервно запита:

— Е, Рамон? Какво е решението им?

— Такова, каквото обикновено вземат банкерите в подобни случаи — да се погрижат преди всичко за себе си — дрезгаво отвърна той, без да се обръща назад.

— Мръсни негодници! — избухна Роджър, ядно зарови пръсти в косата си и решително се насочи към кристалните гарафи, подредени върху плота на бара. — А когато парите валяха, те подкрепяха безрезервно! — той наля бърбън в чашата си.

— Изобщо не са се променили — мрачно отбеляза Рамон. — Ако и сега печелех, те щяха да стоят зад мен.

Роджър светна лампата и намръщено огледа изящните мебели в стил Луи XIV, сякаш дори самото им наличие в огромния хол му беше противно.

— Бях абсолютно сигурен, че когато обясниш на банкерите за психическите отклонения, които баща ти получи преди смъртта си, те ще те разберат и ще те подкрепят. Как е възможно да обвиняват теб за неговите грешки?

Рамон се извърна и се облегна на рамката на прозореца. За момент се втренчи в уискито, останало на дъното на чашата му, после на един дъх го пресуши.

— Обвиняват ме, че не съм предотвратил фаталните грешки, които баща ми допусна, а също и заради това, че не съм усетил навреме истинското му състояние.

— Не си усетил! — повтори гневно другият мъж. — Откъде би могъл да знаеш, че човекът, който винаги се е държал като Господ Бог, накрая е повярвал в това? И какво би могъл да направиш, дори да беше разбрал? Капиталите бяха в негови ръце. До последния си дъх той държеше контролния дял от акциите на корпорацията. На практика ти беше с вързани ръце.

— Сега са и празни — сви рамене Рамон.

— Виж какво — започна внимателно Роджър, — до този момент се въздържах, за да не засегна гордостта ти, но смятам за нужно да ти напомня, че аз съвсем не съм беден — добре знаеш това. От каква сума се нуждаеш? Ако нямам достатъчно, може би ще успея да събера колкото са необходими.

За пръв път от много време насам в дръзките тъмни очи на Рамон Галвера блесна искрица смях. Беше любопитно да се види как се преобразява лицето му, което напоследък изглеждаше като излята от бронз скулптура на студената и безкомпромисна решителност, съчетана с древно испанско благородство.

— Петдесет милиона няма да ми бъдат излишни, а седемдесет и пет ще ми дойдат още по-добре.

— Петдесет милиона?! — повтори механично Роджър, втренчил се в своя някогашен състудент от Харвард. — Петдесет милиона няма да бъдат достатъчни?

— Точно така.

Рамон остави празната чаша върху близката мраморна масичка и тръгна към гостната, където приятелят му го беше настанил, когато преди седмица пристигна в Сан Диего.

— Рамон — настоятелно го повика Роджър, — преди да си тръгнеш, трябва да се срещнеш със Сид Грийн. Ако поиска, той може да събере тези пари, да не говорим, че ти е много задължен.

Рамон извърна глава назад. Лицето му се изопна.

— Ако Сид имаше желание да ми помогне, сам щеше да ме потърси. Той знае, че съм тук, както и това, че съм изпаднал в ужасно затруднение.

— Възможно е и да не знае. Ти успя да запазиш в тайна краха на корпорацията до последния момент. Сигурен съм, че не знае.

— Знае. Сид членува в борда на директорите на банката, която отказа да удължи срока на заема ни.

— Но…

— Не! Повтарям ти — ако Сид искаше да ми предложи помощ, щеше да го направи. Мълчанието му е достатъчно красноречиво. Нямам намерение да го моля. Насрочил съм среща с одиторите и адвокатите на корпорацията в Пуерто Рико. За след десет дни. На тази среща ще ги инструктирам да обявят банкрут. — Той се обърна и решително излезе от стаята.

Когато отново се върна, беше сменил костюма си с джинси. Тъмната му коса беше влажна от току-що взетия душ. Роджър мълчаливо наблюдаваше как приятелят му навива ръкавите на бялата си риза, но накрая не се стърпя и умолително подхвана:

— Рамон, остани още една седмица в Сан Диего. Може би, ако му дадеш повечко време, Сид ще се свърже с теб. Казвам ти, той едва ли знае, че си тук. Дори не съм сигурен, че в момента е в града.

— В града е, а аз заминавам за Пуерто Рико след два дни, точно както съм планирал.

Роджър въздъхна.

— Какво, по дяволите, смяташ да правиш в Пуерто Рико?

— Първо, ще се погрижа за обявяването на банкрута на корпорацията, а после ще се заема с това, което са вършили дядо ми, а преди това и неговият баща и дядо. Ще се занимавам със земеделие.

— Ти си полудял! — извика приятелят му. — Смяташ да обработваш малкото късче земя около колибата, където двамата с теб бяхме завели онези момичета от…

— Това малко късче земя — прекъсна го Рамон с хладно достойнство — е всичко, което ми е останало. Заедно с колибата, която всъщност е моят роден дом.

— Ами имението край Сан Хуан? А вилата в Испания? Или острова в Средиземно море? Продай някоя от къщите или острова — така ще имаш достатъчно, за да живееш охолно до края на дните си.

— Няма ги. Използвах ги като гаранция при вземането на заема за корпорацията. Още преди да е изтекла годината, банките, на които дължа пари, ще погълнат всичко.

— По дяволите! — безпомощно изруга Роджър. — Ако баща ти не беше умрял, щях да го убия.

— Акционерите щяха да те изпреварят — накриво се усмихна Рамон.

— Как можеш най-спокойно да стоиш и да говориш за това, сякаш то изобщо не те засяга?

— Примирих се с поражението. Направих всичко, което беше по силите ми. Сега нямам нищо против да обработвам земята си наравно с хората, които са правили това за моето семейство векове наред.

Като се извърна, за да скрие съчувствието, което изпитваше към този човек, приятелят му попита:

— Има ли нещо, което мога да направя за теб, Рамон?

— Да.

— Само ми кажи какво и ще го направя! — В погледа му проблесна надежда.

— Ще ми дадеш ли на заем колата си? Ще ми се да покарам малко.

Роджър изкриви лице в недоволна гримаса, бръкна в джоба си и му подхвърли връзката ключове.

— Има проблем с двигателя и филтъра, но ще я оправят чак след седмица. С твоя късмет мерцедесът сигурно ще откаже да върви точно тази вечер.

Рамон сви рамене. Лицето му не изразяваше нищо.

— Ако спре, ще походя пеша. Това ще ми помогне за добрата физическа форма — нали ще ставам земеделец.

— Не е наложително да се заемаш с обработването на онова парче земя и ти много добре знаеш това! Името ти се ползва с широка известност сред международните бизнес кръгове.

Рамон с мъка овладя гнева си.

— За представителите на международните бизнес среди аз съм съучастник в един грях, който никой няма да забрави, нито да прости — банкрута. А банкрутът на моята корпорация ще бъде един от най-ужасните. Нима според теб трябва да се моля на приятелите си, като се осланям на тази лоша слава? Да дойда ли утре в твоето предприятие и да подам молба за постъпване на работа в монтажния цех?

— Не, разбира се, че не! Но би могъл да измислиш нещо подходящо. Виждал съм те как изграждаш цяла финансова империя съвсем сам в рамките на няколко години! След като си я създал, би трябвало да намериш начин да запазиш част от нея. Не мисля, че ще пратиш всичко по дяволите! Аз…

— Не съм магьосник — прекъсна го Рамон. — А корпорацията се нуждае от чудо в момента. Механиците оправят единия от двигателите на частния ми самолет и щом изтекат почивните дни, пилотът ми ще ме откара в Пуерто Рико. — Роджър отвори уста отново да протестира, но погледът на другия мъж го спря. — Земеделието е достоен начин за изкарване на прехраната. Много по-достоен от разправиите с разни банкери, бих казал. Не съм имал спокойствие нито преди, нито след смъртта на баща си. Сега е моментът да си го осигуря.