Патриша Райс
Необмислена постъпка (35)

Тридесет и пета глава

Почукването на предната врата прозвуча като ехо на пулсирането зад очните й ябълки, когато Джорджина бързо опъна косата си в кок и мушна още една фиба в него. Бе прекарала най-ужасната нощ в живота си и нямаше нужда от това адско главоболие. Може би трябваше да открие някое от шишетата с лауданум на майка си.

Не можеше да очаква, че Иви и Тайлър ще отговорят на телеграма, изпратена посред нощ. Трябваше да изчака до сутринта. Но просто не можеше да стои тук и да не прави нищо. Ако само имаше идея на кой влак се е качил Дениъл, след като е пристигнал в Синсинати, щеше да вземе следващия. Но не знаеше и това я възпираше. Не и докато не получеше новини от семейство Монтен.

Слугата дискретно потропа на вратата и Джорджина се смръщи, когато го погледна.

— Господин Питър Малоуни е дошъл, госпожо.

Питър? В този час? Джорджина бързо погледна часовника на камината. Не мислеше, че Питър дори знае как изглежда слънцето по това време.

Тя кимна, за да го освободи.

— Ще сляза след минутка.

Само минутка щеше да й е достатъчна да събере гнева си и да го запрати в него. Бе почти благодарна, че Питър се бе поставил като мишена за нейната ярост, преди тя да бе избухнала поради нуждата да я освободи.

Бе облякла светла рокля днес, но не бе напълно сигурна коя или как й стои, а и всъщност въобще не се интересуваше. Бе будувала цяла нощ, надявайки се да чуе нещо, каквото и да е, и сега кипеше от раздразнителност. Който и да е от семейство Малоуни би й послужил да излее своята ярост.

Питър стоеше в предния салон и държеше фотографския й апарат.

— Имаш смелостта да идваш тук, Питър Малоуни! Всеки човек с грам съвест би се скрил от лицето на света след всичко, което ти и семейството ти направихте. Само остави това нещо и се махай от погледа ми. Отвращаваш ме.

Зашеметен от тази бойка жена, която имаше същото лице като усмихнатото момиче, което познаваше отпреди, Питър бавно свали фотоапарата от рамото си и се вторачи в нея. Живите златни къдрици бяха вързани отзад в стегнат кок и нищо не отвличаше вниманието от нежната й красота, но тъмните сенки под очите не бяха привични за жената, която познаваше.

— Какво не е наред, Джорджина? Не може да си ми сърдита, че те накарах да се омъжиш за Дениъл? Мислех, че си щастлива.

— Щастлива? — Гласът й почти се извиси до писък. — Щастлива да бъда насилена да се омъжа за човек, който не правеше абсолютно нищо, освен че бе любезен с мен? Ако имах пушка, трябваше да те накарам насила да се ожениш за някоя нещастна жена, която да не прави нищо, освен да страда от твоето себелюбие. Знаеш ли, че баща ти е конфискувал редакцията на Дениъл и че е изгонил семейство Харисън от дома им? Знаеш ли? Сега се направи на невинен, Питър Малоуни. Предизвиквам те. Махай се от погледа ми. Дори никога да не видя някой Малоуни, пак няма да се успокоя.

Тя се обърна и заизкачва стълбите, като само забеляза Одри и Дженис, които надничаха долу към нея от горния хол с разширени и уплашени очи. Заклевайки се пред себе си, Джорджина се обърна и спря погледа си на Питър:

— Махай се!

— Не съм го направил аз, Джорджина! — Започвайки да се ядосва, гостът съсредоточи вниманието си върху жената в коридора. Не виждаше застаналите горе. — Нямам нищо общо с даването на тези имоти под наем. Както и да е обаче, мисля, че те биха се радвали да ги изгонят от тези препълнени с плъхове капани.

— О, кажи ми още нещо, Питър — саркастично отвърна Джорджина. — Кажи ми, че универсалният магазин „Малоуни“ не притежава част от тази компания за даване под наем. Кажи ми, че ти не отговаряш за магазина. — Тя постави ръце на кръста си и тръгна с малки крачки напред. — Кажи ми, че ти не си Малоуни и аз може би дори ще ти повярвам.

— Джорджина, какво, по дяволите, ти става тази сутрин? Връщам ти фотоапарата с надежда за примирие. Просто исках да те помоля за една услуга. — Питър удържа позицията си, докато Джорджина почти не стъпи върху краката му, тогава се оттегли назад към вратата. — Би ли се вслушала в гласа на разума поне за минута? Майка ми иска да види Дениъл. Знаеш, че тя е инвалид. Откакто й казах за него, едва се храни. Трябва да го убедиш да я посети. Повярвай ми, Джорджина, аз не съм негодникът, когото търсиш. Спорих с баща ми за тези имоти, но той не ме послуша. Нищо не мога да направя по въпроса.

Пренебрегвайки молбата му, Джорджина се отдаде на яростта си.

— И нищо не можеш да направиш за уволнените продавачки, нали, Питър? — Първият й въпрос беше измамно спокоен. — И нищо не можеш да направиш за работното време или за заплатите, които получават, или за повишенията, които давате само на мъже? А да им купите табуретки, за да си почиват, несъмнено би ви довело до банкрут. — Гласът й се издигаше с всяко ново обвинение, докато не закрещя: — Излез от къщата ми, Питър Малоуни, и не се осмелявай да покажеш лицето си тук отново.

— Добре, благодаря ти, няма! — Нахлупвайки обратно шапката на главата си, Питър излезе наперено и затръшна вратата след себе си.

С желание да припадне на пода Джорджина остана изправена за няколко секунди, като позволи на яда си да премине през върховете на пръстите й и да излезе от нейното тяло, преди да се обърне с лице към своята публика. Никога не бе правила нещо подобно през целия си живот и въобще не бе сигурна, че иска да го направи някога отново. Животът бе много по-лесен, когато можеше да се изправи пред него с усмивка.

Сега опита да залепи една на лицето си, но усмивката потрепна леко, когато се обърна и видя Дженис вече по-долу на стълбите.

— Той нищо няма да направи, нали? — попита тя спокойно.

Джорджина поклати глава.

— Няма или не може. Не зная кое.

Дженис кимна с разбиране.

— Няма нищо. Ние ще се оправим. Пансионът е много по-евтин всъщност, тъй като са включени две хранения дневно. И ако ти можеш да задържиш фабриката отворена, Андрю ще печели много повече, като работи за теб. — Тя колебливо докосна ръката на Джорджина. — Ще се почувстваш по-добре, като хапнеш нещо. Знаеш ли, че Игън се опита да събере наемите онзи ден?

Джорджина слушаше разсеяно.

Дженис я поведе към трапезарията.

— Не взе дори и пени. Мъжете го следваха навсякъде, така че дори не можа да излее гнева си на някоя от нас. Момчетата поставиха дежурни смени на всички ъгли и сега той не може да мине, без всички да разберат. Изпратихме списък с искания лично до господин Малоуни.

Джорджина кимаше и се усмихваше, като оставяше думите да минат покрай ушите й. Единствената мисъл в ума й обаче, беше кога ще разбере нещо от семейството на Дениъл.

Пъхна пръсти в косите си и възнамеряваше да ги изскубне, докато се взираше във фигурките на тапета пред нея. Разсеяният й поглед попадна на смачканата телеграма в ъгъла на бюрото.

Семейство Монтен нямаха новини от Дениъл, но питаха за него. Междувременно те пътуваха на север. Трябваше да ги очаква скоро.

Какво всъщност щеше да прави тя с Иви и Тайлър Монтен, когато целият й свят се срутваше около нея? Може би трябваше да ги изпрати да посетят майката на Питър? Тази молба я бе измъчвала през целия ден заедно с всички останали проблеми. Защо не се бе отнесла с внимание към госпожа Малоуни по-рано? Никога не беше чула нищо против жената. Дори си я спомняше смътно като приятна и много наранима част от своето минало. Сигурно Артемис Малоуни я бе потъпквал, докато не се бе превърнала в нищо повече от сянка, обитаваща горните етажи на къщата.

Мъжете в семейство Малоуни бяха такива. Джорджина се смръщи и се вгледа още веднъж във фигурките. Но тя нямаше да бъде като жените в семейство Малоуни. Нямаше да бъде и като майка си. Щеше да отговори на удара, дори това да я убиеше. Както тръгна, в този ден и това можеше да стане. Поне така щеше да избегне мизерията.

Избърсвайки една непокорна сълза, Джорджина погледна към една от помощничките на Дженис, която влизаше. Дженис бе взела свободния си ден, за да се премести в пансиона. Дори семейство Харисън нямаше да ги има, когато се прибереше вкъщи тази вечер. Може би трябваше да вечеря в кухнята със слугите.

— Госпожице Хан… госпожо Малоуни?

Джорджина кимна нетърпеливо.

— Имаме два пълни палета. Искате ли да ги превозим тази вечер?

— Те не са достатъчни да изпълнят поръчката за Нортън, нали?

— Не, госпожо, но са достатъчни за Ротингам.

— Искам да изпълним първо големите поръчки. Те плащат по-бързо и могат да поръчат своевременно, ако сме бързи. Ще изчакаме, докато имате и останалата част от тяхната поръчка.

— Да, госпожо. — Жената направи реверанс и изчезна през вратата.

Джорджина продължи да гледа след нея, като разтриваше главата си. Сега страдаше от безсъние. Би искала денят да свърши, ако вкъщи имаше някой, при когото да отиде, но мисълта за празната къща правеше дори фабриката желан рай. Може и да не бе толкова лошо семейство Монтен да дойдат и да поостанат малко.

Но пет часът — новото време, в което затваряше фабриката — дойде много бързо и щастливият смях на тръгващите си работници бързо се превърна в мъртва тишина на празна сграда.

Отказвайки да й се предаде, Джорджина сведе глава над работата си. Сега, когато никой нямаше да я прекъсва, можеше да свърши нещо.

 

 

От удобното си място до прозореца на склада Дениъл наблюдаваше как работниците напускат фабриката. Каретата на Джорджина чакаше вън и една от жените спря да разговаря с кочияша, а след момент каретата се заклатушка, без да изчака Джорджина.

Проклета жена, не би трябвало да работи в тази част на града и в този час. Искаше му се да иде да й извие врата. Сигурно не си въобразяваше, че Артемис ще й разреши да запази мястото си.

Но той беше отхвърлил правото си да се меси, затова можеше да се занимава с това, което бе останало от пресата му, и да чака съпругата му да се появи. Просто искаше да я види, да се увери, че се чувства добре. Знаеше, че е във фабриката. Беше я видял по обяд да говори с работничките на предната морава. Готов бе да се обзаложи, че баща й никога не се бе тормозил да прави това.

Не знаеше колко добър ръководител по производството щеше да стане Джорджина, но от нея щеше да излезе дяволски добър мениджър по персонала. Питър трябваше да се ожени за нея. Можеше той да управлява фабриката, а тя да се занимава с персонала. Заедно щяха да натрупат състояние.

Представата за жена му, обръщаща се към брат му за утеха, го накара да скръцне със зъби и да се захване отново да почиства мастилото от частта, която държеше в ръка. Трябваше да я остави да си отиде, но не можеше — не и докато не се увереше, че без него ще бъде по-щастлива.

Единствено мъжката му самоувереност го караше да мисли, че тя ще е по-добре с него, отколкото без него. Знаеше го, но все пак стоеше, гледайки през прозореца, и чакаше Джорджина да покаже лицето си. Не очакваше, че ще се усмихва. Просто искаше да я наблюдава няколко дни и да се увери, че Артемис спазва обещанията си.

Беше все още светло навън, когато погледна и видя първото кълбо дим да излиза през прозореца на фабриката. Не беше сигурен, че вижда правилно, затова остави частта, по която работеше, и се вгледа по-внимателно. Обикновено виждаше надалеч по-добре, отколкото наблизо, но не можеше да повярва на това, което ставаше пред очите му.

Защо ще излиза пушек от прозореца?

Като се опитваше да не се поддава на паниката, Дениъл се отправи с равномерна крачка към вратата и надолу по стълбите.

Този скок от влака миналата нощ и последвалото дълго стопиране, докато стигне до цивилизацията, оказаха влияние върху слабите мускули на краката му. Не искаше да се сгромоляса с главата напред надолу по стълбите точно сега.

Докато стигна до улицата, сърцето му биеше като полудял барабан. Пушекът можеше да е бил само илюзия в замъгленото стъкло. Джорджина можеше дори и да не е там. Нямаше причина да вярва, че във фабриката, която си стоеше тук от десетилетия, има пожар. Абсолютно никаква причина.

Като викаше с всички сили, че има пожар, с надеждата, че някой може да чуе, Дениъл затича към офиса от другата страна на улицата. Не можеше ли Джорджина да усети пушека?

Дочу други викове пред себе си, както и силното галопиране на кон, като че някой бързаше към пожарната команда. Пожарът в тези стари сгради можеше да се окаже опустошителен. След минути помощта щеше да дойде, но не можеше да чака толкова дълго.

Пушек се стелеше през вратата към офиса, когато Дениъл отвори със замах външната врата. Горещина го обливаше на вълни, но все още нямаше признаци на пожар в тази част на сградата. Като покри устата и носа си с кърпичка, той се промуши между столовете и бюрото на секретарката и си проправи път до мъничката стая в другата част на сградата — кабинета на Джорджина.

Откакто бе влязъл, кашляше силно и пот се лееше от него поради горещината. Димът правеше мрачната обстановка още по-замъглена и му беше необходимо известно време, за да се ориентира. Молеше се тя да не е там. Сигурно е усетила пушека и е излязла по-рано.

Откри Джорджина, опряла глава на бюрото, като че бе заспала и не се бе събудила. Сграбчи раменете й и я извика по име, но тя не реагира. Паниката се разля из вените му постепенно, както огънят идваше през стената. Нямаше време да мисли, да тъжи или да се моли. Като я грабна на ръце, Дениъл се отправи обратно към вратата, само за да види още огнени пламъци, пълзящи по стената към тавана и навън. Каквото и да гореше от другата страна на тази стена, то бе достигнало състояние на възпламеняване, което щеше да запали цялата сграда за минути. Нямаше време да премине двата офиса и да излезе заедно с Джорджина.

Без да се поколебае, Дениъл се обърна и блъсна с рамо стъклото. Прозорецът се разтроши мигновено. Метна Джорджина на рамото си и използва ръкава на палтото си, за да бутне парченцата стъкло, стърчащи от рамката. Щом се увери, че изходът е безопасен, промъкна съпругата си през него.

Тя се отпусна безжизнено на земята отвън. Дениъл се движеше машинално, без да разсъждава. Скочи през прозореца и се наведе, за да вдигне жена си. Чуваше възбудените викове на хората, които правеха верига от помпите до сградата. В далечината дочу звъна на пожарната команда. Нищо от това нямаше значение. Единственият смисъл на живота му сега бе в неговите ръце и Дениъл вървеше внимателно през потъмнялата пътека към улицата. Ако тя оживееше, той щеше да оцелее. Знаеше това с такава сигурност, с каквато знаеше накъде го носят краката му.

Никой не ги видя, когато я повдигна през незакования прозорец на склада от другата страна на улицата. Не се нуждаеше от светлина, за да я носи нагоре по познатите стълби към спалнята, която двамата бяха споделяли.

Постави я на леглото, което бе останало, когато напуснаха сградата. Тя се отпусна като безжизнена кукла. Той докосна с трепереща ръка меката й буза и прошепна името й. Отчаян се наведе и долепи устни до нейните. Те бяха топли, но видимо безжизнени.

Насила я изправи, прегърна я и замърмори безсмислени думи в ухото й. Задвижи ръце нагоре-надолу по гърба й — отначало нежно, после по-силно. Мърморенето му се превърна в измъчени викове на болка, когато тя не реагира.

— Джорджина, отговори ми! Боже мой, не ме оставяй така! Не можеш да ме оставиш. Ти си всичко, което имам, Джорджина. Събуди се и ме прати по дяволите, но не си отивай. Моля те, Джорджи…

Сега Дениъл плачеше, огромни сълзи се търкаляха без срам по бузите му с набола брада, докато разтриваше гърба й и покриваше шията й с целувки. „Обичам те, Джорджина — прошепна отчаяно, внезапно разбирайки, че е истина, признавайки го с наченки на горчива мъка. — Обичам те. Само искам да си щастлива. Моля те, Боже, нека тя да живее. Ще направя всичко. Никога няма да псувам. Никога няма да споменавам името Ти напразно. Ще уважавам баща си, Боже, всичко! Моля те…“

Гласът на Дениъл се губеше в ридания, докато люлееше съпругата си напред-назад, очаквайки някакво чудо в живот, изпълнен с всичко друго, освен с чудеса.

В тишината, останала след сълзите, прозвуча тихо стенание, последвано от жестока кашлица.

Дениъл пъхна пръстите си дълбоко в косите на Джорджина и прошепна искрена благодарствена молитва, дори когато тя се прегъна на две в спазъм от кашлица, която разтърси и двамата.