Патриша Райс
Необмислена постъпка (38)

Тридесет и осма глава

Доли Хановър се усмихваше нервно, когато застана пред зет си по време на закуска следващата сутрин. Дениъл се усмихна с най-момчешката си усмивка и й подаде сметаната за кафето.

— Добро утро, госпожо, чудесен ден за празненство, не мислите ли?

Тя отвърна срамежливо на неговия поздрав, като само кимна, но се изчерви от удоволствие от неговото внимание.

— Обикновено ние не присъстваме. Джордж казва, че улиците са прекалено претъпкани с простолюдие.

— Мама отива у семейство Малоуни на техния голям пикник по случай Четвърти юли — каза Джорджина с невинно изражение, което не би полъгало и папата.

Дениъл предпазливо си замълча. Неговата пламенна съпруга бе намислила нещо, но той дори не искаше да предположи какво може да е то. Хвърли поглед на Джорджина, която държеше кафената чаша така, че показваше пръстена, подарен й от него тази сутрин. Гледката на този пръстен върху ръката й пробуди у него някакво дълбоко чувство за притежание. Фактът, че тя бе горда с него, го накара да настръхне от радост. Нямаше да унищожи зараждащата се между тях връзка, като я разпитва.

— Шествието преминава долу в града — обясни нерешително Доли. — Понякога чуваме музиката.

— Е, вие просто си прекарвате добре, мамо. — Джорджина потупа ръката на майка си. — Дениъл и аз ще ви видим пак на пикника у Малоуни.

Сега вече бе сигурен, че тя е намислила нещо, но изчака, докато свърши закуската, и я изтегли в една тиха стая, където никой нямаше да ги чуе.

— Не знам доколко е добра идеята ти твоето семейство да бъде там, когато аз се появя. Ако баща ми ме види, много вероятно е да направи сцена.

Джорджина потупа бузата му по същия начин, както преди това бе потупала ръката на майка си.

— Не се притеснявай. Изпратих бележка до Питър да държи баща ти относително зает. Той може и да е подлец, но не е глупак. Ще имаш необходимото спокойствие.

Дениъл хвана ръката й.

— Щях да съм много по-спокоен, ако знаех какво си намислила. Къде ще бъдеш, докато става всичко това?

— О, аз ще се оправя, не се притеснявай. Ще се погрижа да съм заобиколена от хора, които не биха помислили да ми навредят. Ти просто иди да видиш майка си и не се притеснявай за нищо. Малко по-късно ще дойда и аз.

Колкото повече го убеждаваше, че няма за какво да се тревожи, толкова повече го обхващаше подозрението, че нещата няма да протекат спокойно, но шумът от стъпките на качващия се по стълбите баща на Джорджина го възпря да я разпита по-подробно. Задържайки ръката й в своята, той я издърпа в салона, за да се изправи срещу отмъщението си.

— Добро утро, господин Хановър.

Възрастният мъж се спря шокиран, когато бе пресрещнат от този висок непознат, който отведе дъщеря му. Ръката му се вдигна, за да поглади дългите мустаци, а после — за да подръпне вратовръзката. Стоманеносивите очи на Дениъл останаха непреклонни. С леко „хъм“ Джордж Хановър замести поздрава.

— Виждам, че дори нямате дом за дъщеря ми. Би трябвало да се срамувате от себе си.

Дениъл преплете пръстите си с тези на Джорджина и се усмихна уверено.

— Напротив, имам няколко. Исках само тя с времето да свикне с идеята, че е омъжена, преди да я отведа. А и смятах, че вие ще се чувствате по-добре, ако имате възможност да ме опознаете, за да не се притеснявате за благополучието на Джорджина.

— Може и да е така. — Джордж погледна пръстена на ръката на дъщеря си и се поколеба. Не беше евтин пръстен. Огледа още по-преценяващо своя зет. Журналистите не печелеха толкова, че да си купят майсторски изработения редингот, който бе забелязал сутринта. Но можеше и да е купен на кредит, при изгледите за такъв изгоден брак. Смръщи се.

— Тогава предполагам да обмислите отвеждането на Джорджина в един от онези няколко хубави домове по-скоро. Този тук може би няма да е наш още дълго.

— Мога да се погрижа за това, ако искате, но първо трябва да проведа няколко разговора. Ще говорим по-късно. — Като се извърна от смръщения си тъст, Дениъл целуна съпругата си по челото. — Ще се пазиш от неприятности, докато се върна, нали?

— Разбира се, Дениъл, не го ли правя винаги?

Джорджина се усмихна и му махна, а после се обърна към баща си, който все още чакаше в салона:

— Ще повикам Блюкър за каретата, за да отида до гарата. Днес ще имаме гости с нас, когато отиваме у Малоуни.

Тя не изчака отговора му. С прикрита усмивка повдигна дългите волани от фин муселин и побърза да повика каретата. Сутрешният влак щеше скоро да пристигне, а Тайлър и Иви се бяха обадили, че ще пътуват с него.

В блажено неведение относно плановете на съпругата си, Дениъл се упъти с нервни крачки към къщата, в която си мислеше, че никога няма да влезе. Почуди се дали има вход за слугите, през който да се промъкне. Все още не бе сигурен, че е добра идея да се приближава до мястото, където е баща му. Собственото му налудничаво обещание да се погрижи за къщата на Хановърови си беше точно това — обещание и нищо повече. Изплащането на ипотеката за това място би го довело до банкрут. Щеше да е много добре за него, ако просто напуснеше града и оставеше Джорджина да се оправя с ипотеката, както бе опитал да направи по-рано.

Но беше обещал на съпругата си, че ще посети майка си и нямаше да отстъпи сега. Ако срещнеше баща си, може би щеше да се получи по-голям фойерверк от този в града, но то щеше да си проличи. Просто трябваше да опита късмета си.

Портата за карети бе отворена и Дениъл мина през нея, като всеки момент очакваше някой с пушка да се появи и да го върне обратно. Вместо това, фигурата на Питър Малоуни се появи на страничната веранда. Той погледна към него и тръгна насреща му с дълги крачки.

Физиономията на брат му бе смръщена под падналите на челото му тъмни къдри, но той сграбчи ръката на Дениъл и се ръкува кратко, когато се срещнаха.

— Ще минем по страничното стълбище. Баща ми излезе до магазина, но няма смисъл да безпокоим цялото домакинство.

— Какво прави в магазина в този празничен ден? — Дениъл забърза, за да върви редом с по-малкия си брат. Питър може и да бе по-млад, но бе с няколко инча по-висок и по-едър и нямаше накуцването, което измъчваше Дениъл през целия му живот. Той почти би се засегнал от добрия му вид, ако не беше толкова притеснен за срещата с жената в тази къща.

Питър му отправи подозрителен поглед.

— Джорджина не ти ли каза? Магазинът е отворен днес. Татко мисли, че ще получи добра печалба от цялата тази тълпа, събрана по случай шествието.

— Той не е с ума си — просто отбеляза Дениъл, когато се качиха по стълбите и влязоха в хладния здрач на вътрешността на къщата. — Тези, които присъстват на шествието, не са от хората, които биха се осмелили да влязат през свещените порти на „Малоуни“.

Питър вдигна рамене.

— Това му казах и аз, но той е непреклонен. Мисля, че просто се опитва да покаже на персонала кой командва.

— Ти нямаш ли думата? — Дениъл с любопитство погледна своя брат, когото не бе имал възможност да опознае.

— Аз може и да съм управителят, но той притежава магазина. Способен е дори да ме уволни, ако поиска. — В гласа на Питър се прокрадна горчивина, докато се качваха по вътрешните стълби, прескачайки ги през една.

— Можеш да се опиташ да се оправиш по свой начин — каза Дениъл иронично, когато стигнаха до горния салон.

Питър му хвърли поглед, изпълнен със стаен гняв.

— Лесно ти е да го кажеш, но кой ще се грижи за мама и момчетата? Някой трябва да стои между тях и стария.

Това хвърляше нова светлина върху въпроса, който Дениъл не бе обмислял до тази минута и нямаше време да обмисля. Спряха се пред затворена двойна врата от махагон.

Питър бързо я отвори и изчака брат му да влезе пръв. Дениъл го погледна кисело, а после пристъпи в най-елегантния будоар, който бе виждал.

Под кремавата коприна на полупокритото с балдахин старо махагоново легло седеше крехка жена със светлокестенява коса, прошарена с ивици сребро. Беше облечена във виненочервена наметка и кремава копринена рокля. Виненочервени рози изпълваха вазата до леглото. Пъстрият ориенталски килим под краката му беше в синьо и златисто, които подхождаха на шезлонга пред големия от тавана до пода прозорец. Дениъл не посмя да продължи да оглежда огромните старинни мебели в сенките покрай стената.

Нямаше идея как да поздрави жената в леглото, която го разглеждаше внимателно. Когато се приближи, тя вдигна ръка до шията си и той си помисли, че може да различи всяка кост, сухожилие и вена по нея — толкова тънка и нежна бе кожата. Бузите й бяха покрити с лек слой пудра, но никакъв грим не можеше да покрие изящните високи скули, които почти се показваха под обвивката си. Един достатъчно силен вятър би отнесъл тази жена като хвърчило и той трепереше леко, когато се спря до края на леглото.

— Аз съм Дениъл Малоуни, госпожо. Питър каза, че сте пожелали да говорите с мен.

Тогава тя се усмихна леко, с почти мистична усмивка, като че беше виждала други светове, освен този и беше тук само временно. Направи му знак да се приближи.

— Джон ще изглежда като теб след няколко години, а ти ще изглеждаш като баща ми един ден. Юънови са красиви мъже, но Джон е още юноша и не ми вярва. Бих искала да се срещнеш с него.

Дениъл седна на посоченото му място и погледна към Питър за сигурност. Брат му пазеше до вратата с ръце зад гърба и с безизразно лице.

Дениъл се обърна пак към жената на леглото:

— Не исках да ви безпокоя, госпожо. Нямах намерение да се натрапвам на семейството, което направи толкова много, за да ме види възпитан както трябва.

Елегантната жена издаде един изключително неелегантен звук.

— Имаш предвид, че искаш царствено да прободеш с шпага семейството, което те изхвърли, но си твърде учтив, за да го кажеш. Виждам, че бавачката те е възпитала добре. За съжаление аз намирам за малко трудничко да й простя, че не ми е казала, че си жив. Някога тя бе моя бавачка, а не на Артемис. Той трябва да й е платил наистина много пари.

Дениъл погледна невярващо.

— Моля да ме извините, госпожо, но ние знаехме, че тя е била бавачка на майката на моята полусестра. Възможно е тя въобще да не ви е познавала.

Светлите й вежди се събраха заедно в смръщване, което наподоби това на Дениъл.

— Както разбрах от проучванията на Питър, майката на твоята полусестра е Луис Хауел. Майката на Луис беше Еванжелин Юън, преди да се омъжи. Луис израсна в Сейнт Луис, както и аз. Баща ми й беше чичо. Ти и Иви Монтен сте всъщност втори братовчеди. Беше доста нещастно съвпадение, че бавачката, която използвахме заедно, бе не само най-добрата медицинска сестра, която сме имали, но имаше и слабост към парите, а и осъдителна способност да пази тайни, когато не трябва. Не мисля, че някога ще й простя.

— Тя е мъртва, госпожо — напомни меко Дениъл. — А и беше добра към нас. Даде ни добър дом и беше майката, която нямахме. Беше малко възрастна, за да ни е майка, но никога не сме имали основание да се оплакваме.

Ръката на Едит Малоуни започна да трепери, когато несъзнателно дръпна завивките, и гласът й стана малко креслив:

— Ти беше първородното ми дете. Тя трябваше да знае това. Детето на Луис май че беше извънбрачно и Луис имаше причина да го крие, но ти не беше. Ти си законният наследник на всичко, което притежава съпругът ми, също както и братята ти. Срамота е, позор, който не мога да преживея. Трябваше да разбера. Някак трябваше да разбера…

Сега тя плачеше и Дениъл скочи на крака и посегна към ръката й, въпреки че Питър се приближаваше.

— Моля ви, не плачете. До осемнадесетгодишна възраст бях инвалид. Без грижите на бавачката лесно бих умрял. Всичко стана по най-добрия начин. Не сте могли да знаете, а и да бяхте, нищо по-добро не сте могли да сторите за мен. Съжалявам само, че нямах никакъв шанс да ви опозная.

— Май е по-добре да си тръгваш. — С ръце в джобовете, Питър застана до него и кимна към вратата. — Доктор Фелпс каза, че все още не трябва да се превъзбужда.

— Не. Не, не можеш да си отидеш. Имаме толкова много да си кажем. Иди и доведи братята си, Питър. Те трябва да разберат за Дениъл. Аз не се срамувам от него и вече нямам намерение да го крия от никого от вас.

Крехката ръка, която бе хванала неговата, имаше сила, каквато Дениъл никога не бе очаквал. Той несигурно се обърна към брат си:

— Не съм убеден, че това е добра идея. Баща ти не ме иска и ще изгони родителите на Джорджина от къщата им, ако разбере, че съм тук. Мисля, че е по-добре да помислиш внимателно за това, преди да направиш нещо прибързано.

Усмивката на Питър беше почти злобна.

— Боже опази да направим нещо прибързано, братко. Можеш да се окажеш нагърбен с тази побъркана къща вместо мен. Но едно нещо мога да ти кажа със сигурност: ако старият каже и дума, за да обиди майка ни, аз ще го наредя сам. Ти ще трябва да изчакаш реда си.

Крехката ръка подръпна неговата и Дениъл върна вниманието си към красивата жена, за която бе разбрал, че му е майка. В него се бореха объркани чувства и той се опитваше да ги овладее, докато тя говореше:

— Няма и капчица истина в това, което казва Артемис! — рече тя възмутено. — Вярно е, че бях влюбена в друг мъж, преди родителите ми да приемат предложението му, но аз никога не бих сторила това, което той си мисли, че съм направила. Баща ми загуби много пари в търговия със земя. Ако не бяхме приели предложението на Артемис, щяхме да обеднеем. Сега се срамувам от себе си, но по онова време си мислех само за живота без слугите и хубавите рокли, с които бях свикнала. Мъжът, когото обичах, съвсем не беше богат. Не можех и да му дам никаква зестра. И така — омъжих се за Артемис и му останах вярна, въпреки че той се закле в друго. Ти може би не си бил образът на здравия син, когото е очаквал, но си негово дете. Той просто ще трябва да приеме факта.

Преди Дениъл да успее да намери думи, за да отговори, вратата на стаята рязко се отвори и момчето, което познаваше като Джон, влетя в стаята. Джон изглеждаше доста размъкнат и миришеше на конска пот, но припряно оправи косата и ризата си в присъствието на своята майка. Той любопитно погледна Дениъл, но вниманието му моментално се прехвърли върху Питър.

— По-добре е да отидеш в магазина. Нещо става и съвсем не изглежда добре. Целият персонал като че е излязъл на улицата и не виждам никаква следа от татко.

Един по-млад вариант на Питър влезе с по-спокойна крачка, но зелените му очи бързо огледаха присъстващите в стаята и смръщване, подобно на това на Питър, се оформи на челото му. Пренебрегвайки предупрежденията на Джон, той заговори спокойно с Дениъл:

— Ти си редакторът на онзи вестник, нали? — Обърна се към Питър. — Какво търси той тук?

Едит беше тази, която отговори:

— Момчета, искам да се запознаете с най-големия си брат — Дениъл.

Внезапната тишина, която се възцари в стаята, бе нарушавана от слабите звуци на оркестъра, изпълняващ „Янки Дудъл“ някъде в далечината.