Патриша Райс
Необмислена постъпка (30)

Тридесета глава

— Няма да ходя в хотел. — Джорджина сложи вестника настрана, стана и се запъти към вратата.

Дениъл я последва.

— Тук не е безопасно, Джорджи. Имам малко спестявания. Когато дойде следващият чек от издателя ми, ще намерим някоя къща.

Джорджина прекоси салона и влезе в спалнята. Той бе преградил и тези прозорци и бе помел стъклата. Тя трябваше да го свърши. Определено се бе провалила като съпруга. Дори не беше тук, за да сготви вечерята, не че знаеше как.

— Ще останеш ли с мен? Или ще спиш с проклетата преса? — Грабна чантата си и провери съдържанието й. Без тоалетка така и така живееше с куфари.

— Точно сега трябва да остана да я пазя. Снощното бе само предупреждение. Ще се върнат с по-лошо. Преживявал съм го и преди, Джорджи. Трябва да разбереш…

Тя хвърли чантата на леглото и тръгна за куфара.

— Разбирам. Разбирам, че никога не си имал намерение да се жениш, че ти се пречкам, че за теб съм само още едно бреме. Омръзна ми от хора, които се мъчат да се отърват от мен. Ще си призная — направо съм безполезна. Така че ще ти се махна от главата. Мога да се науча да се грижа за себе си.

— Къде си мислиш, че отиваш?

— В кабинета ми. Има една кушетка, която ще ми е точно по мярка. Нямам нужда от теб. От никого нямам нужда. — Подозираше, че вече звучи като истеричка, така че млъкна и натъпка прани дрехи в отворената чанта. Чувстваше как очите й се насълзяват, но нямаше никакво намерение да плаче пред Дениъл. Ще се сдържи, докато остане сама.

Той улови ръката й изотзад, пречейки й да тъпче дрехи до скъсване на чантата.

— Престани с тези детинщини, Джорджина. Това е временно, за твоя собствена безопасност. Не е нужно да се държиш, като че ли те изхвърлям на улицата.

Тя отскубна ръката си и се завъртя срещу него, макар брадичката й да достигаше копчето на ризата му.

— Ти наистина ме изхвърляш! На практика каза, че съм навлек и че ти се пречкам. Просто ме пусни. Зная кога не съм желана. — Дръпна се и се протегна да затвори чантата.

Дениъл грабна чантата и я запрати в другия край на стаята. Улови я през кръста и я обърна към себе си. Преди да може да изпищи, устата му покриваше нейната, изпълвайки я с жар и сласт и с едно желание, което прекалено лесно се разгаряше до неконтролируемост. Бе използвала погрешна фраза, казвайки, че не е желана.

Знаеше какво прави тя. Поколеба се, отдръпвайки се от нея да я погледне, като че ли се съмняваше в разума й, но после я положи на леглото и се свлече до нея.

Половин час по-късно лежаха, преплетени в останките от дрехи, задъхани, притиснати един към друг. Искаше й се да го попита дали сега може да остане, но се страхуваше да каже нещо, което би могло да наруши това временно примирие.

— Не можеш да останеш — промълви той с болка, която се четеше в очите му.

— Няма да си тръгна — отвърна спокойно тя, прекалено спокойно. Сърцето й биеше до пръсване и усилието да запази самообладание вземаше своята дан.

— Джорджина!

— Искам да съм истинска съпруга — прошепна тя.

Прозвуча почти като молба. Не искаше неговата безгрижна госпожа Весела да стига дотам. Искаше я такава, каквато я откри — жизнена и любяща, и изпълнена с добродетели. Устните му леко се извиха, когато ръката му се провря между телата им да покрие голия й корем. Тези добродетели биха могли да включват вече и неговото бебе. Уж щеше да я пази.

— Ти си съпруга повече, отколкото заслужавам, госпожо Весела. — Погледна я нежно. — Вероятно довечера ще дойдат за пресата. Не мога да стоя тук вътре. Ако не искаш да отидеш на хотел, ще се наложи да стоиш с мен в редакцията. Не мога да те оставя сама.

— Чудесно. — Тя прокара ръка по гърдите му. — Ако се каниш да бъдеш Пекос Мартин, аз пък ще бъда от ония жени, които той харесва.

— Мисля, че ще се разбираме чудесно с вас, мадам, щом се научите да изпълнявате заповеди. — Заби наболата си брада в шията й и захапа леко ухото й. Когато тя изписка и му се опъна, я повдигна от леглото и понесе към палета, който бе приготвен в редакцията.

Джорджина не смяташе, че някога ще си спомня за тази нощ, без да се изчервява. Дениъл направи с нея неща, които със сигурност никой мъж преди не бе вършил с една жена, или поне никой джентълмен с дама. А тя не само че му позволи, а и го насърчи, наслаждавайки се на всеки миг.

Толкова бяха погълнати един от друг, че дори когато Макс излая предупредително, Дениъл просто я целуна по челото и прошепна: „Връщам се веднага, любима, пази топло мястото ми“. Джорджина го погледна лениво и го пусна.

Едва след минута осъзна, че заедно с панталоните мъжът й слага и патрондаш. Дори тогава не изпита особена тревога. Той се движеше спокойно, като че ли държеше всичко под контрол. Тя просто се уви в един чаршаф и се изправи да го гледа.

Видя го да отключва вратата и да излиза навън. Едва когато чу леките стъпки в салона долу, се събуди от любовната летаргия. Гърдите и раменете на Дениъл изглеждаха силни и широки, но бяха и много-много голи и уязвими. Не искаше да си представя какво ще им се случи, ако разбойниците долу носеха оръжие.

Но вече бе твърде късно. Не можеше да направи нищо друго, освен да стои тук безпомощно, вслушвайки се в звуците долу, и да чака това, което щеше да последва. Мъжът й беше взел пистолета и винтовката си. Тя имаше само Макс и един железен лост, който взе от кутията с инструменти. Едва ли бяха достатъчни.

Бяха повече от нужното. С приближаването на стъпките Дениъл се протегна към едно въже, завързано до вратата. Джорджина наблюдаваше очаровано как го развързва и го пуска, след което чу трясъка от падането на медни кофи. Последваха яростни крясъци, охкания и тупвания, когато нахалниците се затъркаляха обратно по пътя, по който бяха дошли.

Дениъл погледна към нея и се усмихна едва ли не извинително, като сви рамене.

— Мислех за врящо олио, но не ми се стоеше да го поддържам горещо. — Той хвърли един поглед навън с ръка върху оръжието в очакване някой да се върне.

Никой не се опита. Чуха се ругатни и вайкания, някакви заповеди, някакви откази. След минути всичко отново утихна.

— Е, какво използва? — попита търпеливо тя.

Дениъл разкопча колана си и тръгна към нея.

— Всъщност не това искаш да узнаеш.

Джорджина се отдръпна, познавайки твърде добре блясъка в очите му.

— Всъщност искам.

Той се протегна към нея и дръпна чаршафа. Погледът му падна със задоволство върху голото й тяло.

— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа?

Джорджина разцъфна в усмивка и сложи прелъстително ръце на хълбоците си.

— Каквото пожелаеш.