Патриша Райс
Необмислена постъпка (6)

Шеста глава

— Току-що се прибираме от църквата, Джорджина. Не разбирам защо е необходимо пак да излизаш. Знаеш, че трябва да гостуваме при семейство Хигинс, където ще вечеряме, а след това да присъстваме на благотворителната вечер в църквата. Би трябвало да полегнеш и да си отпочинеш, за да бъдеш свежа, вместо да се шляеш навън с това… — Доли Хановър изгледа ужасено кожения калъф с фотоапарата в ръцете на дъщеря си. — … с това опасно нещо в ръцете си.

Ако майка й я беше порицала гневно, както правеха всички родители, Джорджина просто би я изслушала, без в гърдите й да се заражда тревога. Ставаше въпрос обаче за емоционално изнудване, което девойката с лекота разпознаваше след своето продължително отсъствие от дома. Докато бе по-малка, бе отстъпвала още при първите признаци на появата на нервна криза у майка й. Сега се съпротивляваше, разбира се, не без моментни угризения.

— Ще подремна в каретата, мамо, и ще се върна, достатъчно рано, за да можем двете да изберем с коя рокля да бъда довечера. Питър също ще бъде там и искам да бъда най-красивата.

Върху лицето на майка й се изписа едва забележим израз на облекчение и не възрази, когато Джорджина забързано излезе.

Вече си тананикаше и подскачаше на седалката, когато Блюкър й отвори, за да слезе пред презвитерианската църква, където, както си мислеше той, бе последната спирка за госпожицата. Не можа да открие с поглед господин Мартин, но знаеше, че той е някъде наоколо, защото също като нея с нетърпение очакваше да види отпечатана статията. И сега се изпълваше с удовлетворение при спомена за похвалите, с които я бе удостоил, когато му бе дала записките на възстановените по памет разговори със служителите в магазина на Малоуни. Хората неизменно се възхищаваха на роклята, на прическата и на лъчезарната й усмивка, но никой не си бе задавал въпроса какво се крие зад тази бляскава фасада. И тъй като никой не бе се интересувал от това, Джорджина никога не бе опитвала да бъде различна от представата на околните за нея. Но нещата щяха да се променят.

Бе твърдо решена да се промени и светът около нея също щеше да стане различен. Не смяташе да бъде като майка си. Господин Мартин я бе уверил, че статията във вестника ще промени нещата и тя му вярваше. Когато хората научеха колко несправедливо бе отношението към онези продавачки, щяха да настояват за промяна в съществуващия ред.

Когато каретата се скри зад първия завой, Дениъл изтича по стъпалата пред църквата и взе фотоапарата от ръцете й.

— Не вярвах, че наистина ще дойдете. Чувствам се като осемнадесетгодишен младеж, който се измъква тайно зад гърба на сестра си. Ще трябва да вложа малко пари и да закупя карета, за да мога да идвам лично да ви вземам.

Прехвърли през рамо фотоапарата и забърза надолу по улицата с такава скорост, че Джорджина не успяваше да върви в крак с него заради тясната си пола. Не знаеше дали буйният му темперамент или насоченият към самия него яд ускоряваха така крачките му, или пък може би ядът му спрямо нея. С всяка нова среща младият мъж ставаше все по-загадъчен. Но нямаше да му позволи да я изостави просто така.

Повдигна полите на роклята си над глезените и забърза след него, за да го настигне.

— Господин Мартин, ако не можете да ме изчакате, върнете ми фотоапарата. Нямам нищо против да се правя на клоун по собствено желание, но не възнамерявам да го правя заради вас.

Той се обърна изненадан, погледна откритите от полите на роклята й боти, после спря очи върху раздразненото й лице и се засмя.

— За какъв клоун и за какво желание става въпрос?

Джорджина имаше смътното усещане, че мислите му в момента не бяха особено възпитани и че вероятно й се присмиваше мислено, но твърде много държеше на новото си занимание, за да му позволи да развали всичко.

— Господин Мартин, вие сте невъзпитан, жесток и нелоялен и ако не се държите подобаващо, ще си взема обратно фотоапарата. Колко още ни остава?

Тъй като в думите й нямаше гняв, той пренебрегна обидата и й предложи ръката си, за да се облегне на нея.

— Няколко пресечки. Наистина ще трябва да си намерите по-подходящи дрехи за разходка.

— Току-що се връщам от църква. Не очаквам от вас да проумеете необходимостта от подходящо облекло. Истинският джентълмен съобразява крачките си с възможностите на дамата.

Странно, но не можеше да мисли за госпожица Хановър като за дама. Вероятно защото бе с цяла глава по-ниска от него и защото твърде осезателно усещаше меките извивки под роклята й, твърде различна от войнственото облекло на дамите, които познаваше. Бе твърде млада, твърде дяволита и неизчерпаемото й веселие не бе присъщо на строгите матрони, които бе свикнал да нарича дами. Приличаше много повече на Иви — жена, нарочена за дама.

Като изключим това, обикновено мислеше за госпожица Хановър като за сестра.

По дяволите, винаги се затрудняваше да разсъждава трезво, когато бяха замесени жени. Защо, да го вземеха мътните, бе наел жена за фотограф — сам не можеше да каже, но стореното вече бе сторено и не можеше да го промени.

Джорджина с интерес се заглеждаше в малките дървени постройки. Можеше да се обзаложи, че никога не бе идвала в тази част на града. Кочияшът им вероятно избягваше да минава оттук, когато возеше нея. И без това повечето улици бяха тесни и не позволяваха преминаването на карета. Прашното пространство между двете редици бараки бе осеяно с боклуци, а вятърът ги запращаше в небоядисаните стени или пред самите прагове. Виждаха се опитите на някои да внесат малко свежест в общия изглед, засаждайки гераниуми в консервени кутии, подредени по стъпалата към верандата, но пъстроцветните петна само засилваха контраста с царящите наоколо мръсотия и сивота.

— Мирише — промърмори девойката, когато спряха пред едноетажната дървена къщичка, която бе целта на дългата им разходка.

— Тук няма санитарни помещения. Няма да ви казвам какво използват. — Дениъл почука с ръка по ожулената врата, без да погледне ужасеното изражение върху лицето на своята спътница. Не беше и необходимо, защото знаеше какво ще види.

Вратата се отвори рязко, преди да има време да почука повторно. Една малка фигура излетя отвътре, сблъска се с Дениъл, после го заобиколи и изскочи на улицата, крещейки с все сила: „Дъглас! Дъглас!“ с нескрит ужас в гласа.

Дениъл залитна, принуден от сблъсъка да прехвърли тежестта на тялото си върху болния си крак, но долетелите отвътре викове го накараха да влезе бързо в бараката, оставяйки своята спътница да чака на входа.

Като запуши с ръка устата си, за да не извика, Джорджина гледаше слисано младото момиче, което с писъци се втурна по улицата към групичка по-големи момчета, после обратно след мъжа, току-що влязъл в къщата. Чу женски викове и гърмящ мъжки глас. Стоеше като парализирана. Никога преди не бе попадала в такова неприятно положение, а нямаше опит, нито етикет, към който можеше да се придържа.

Затова реши да следва интуицията си. Пристъпи в миниатюрно антре и видя как едър грубиян със спортна шапка и измачкано сако повдига ръка, за да удари красивата млада жена, която познаваше от фабриката на баща си. Жената се преви, момичето зад гърба й изкрещя в пристъп на безсилен гняв и страх. Джорджина вече се оглеждаше за някакво оръжие, когато вниманието й бе привлечено от движението на господин Мартин.

Вестникарят бе по-висок, но значително по-слаб от горилата. Това не му попречи да сграбчи насилника за яката и да го дръпне назад. Юмрукът на побойника изсвистя във въздуха, но пропусна да улучи лицето на жената. Джорджина впи зъби в дланта си, когато по-едрият мъж се извърна гневно и замахна яростно към господин Мартин.

Дениъл се наведе встрани, после ритна с все сила мъжа в слабините, при което онзи се преви на две и зави от болка. Използвайки фотоапарата като оръжие, Дениъл го стовари върху врата на мъжа, който се просна по лице на пода.

Междувременно бандата момчета се бе струпала пред входа на бараката и сега подвикваше и дюдюкаше насърчително. Джорджина долепи гръб до стената, а каубоят, когото до този момент бе считала за изискан и забавен, посочи с пръст към грубияна, когото собственоръчно бе проснал на пода.

— Джентълменът претърпя малка злополука, Дъглас. Защо ти и момчетата не го извлечете навън, където ще може да подиша чист въздух?

С победоносни викове младежите сграбчиха за дрехите и крайниците непознатия и безцеремонно извлякоха огромното туловище на откритата клоака, която тук наричаха улица.

— Кой, по дяволите, беше този? — попита заповеднически Дениъл, обръщайки се към вкопчилите се една в друга жени.

Сега, когато очите й вече бяха привикнали към сумрака, Джорджина забеляза, че върху лицето на Дженис се е появила синина. По-младата жена, чиято прилика подсказваше, че е нейна сестра, се разтърсваше от ридания. Дженис надменно вирна глава, когато забеляза гостенката, после се извърна към мъжа, спасил я от по-тежък побой.

— Човекът, който събира наема. Днес е първо число на месеца, но не сме събрали цялата сума.

Сестра й преглътна риданията си, за да обясни онова, което Дженис премълчаваше от гордост.

— Бетси се разболя и се наложи да похарчим част от предвидените за наема пари за лекарства. Казахме му, че ще доплатим следващата седмица, но Игън е грубиян.

Дъглас се върна, доволно потривайки длани в изпоцапаните панталони от рипсено кадифе. Погледна въпросително към Джорджина, но побърза да отиде при сестрите си.

— Как е успяло това копеле да се промъкне незабелязано вътре? Обикновено ни предупреждават, когато се появи в квартала?

— Днес е неделя и никой не очакваше, че ще дойде. Освен това е минал по задната улица. Сигурно е знаел, че не разполагаме с парите, затова е започнал от нас. — Дженис хвана сестра си за ръка и добави: — Опасявам се, че ще трябва да намерите някого друг за статията си.

Младата жена имаше синина на лицето си, но утешаваше своята ридаеща сестра, сякаш беше точно обратното. Джорджина искаше да отиде при тях и да им помогне, но не знаеше какво може да направи в случая. Едва не зяпна, когато господин Мартин се извърна към нея. Беше свикнала да го вижда с очила. Познаваше веселите искри в тези очи, останали без прикритието на стъклата. Винаги се бе държал мило, бе в добро настроение и бе проявявал търпение.

В момента имаше вид на човек, готов да извърши убийство.

Свирепото изражение обаче бързо изчезна, докато питаше Дъглас:

— Кой е собственик на тези постройки?

Младежът повдигна рамене и погледна встрани.

— Всеки, който иска да наеме някоя от тях, говори с Игън. Но той не е собственикът. Когато споменава за собственика, той го нарича шефа.

Дениъл изгледа изпитателно Дъглас, после прихвана Джорджина над лакътя и я поведе към изхода.

— Хайде, ще разберем кой е шефът.

Една от съседките бързаше към къщата с кошница с медикаменти в ръка. Изгледа неприязнено скъпата рокля на Джорджина, после мълчаливо влезе.

На улицата нямаше и следа от поваления в безсъзнание Игън, но спътникът й продължи да я дърпа със себе си, сякаш изобщо не бе забелязал това. Долната му челюст бе решително стисната и отново накуцваше леко. Зачуди се как, за бога, бе успял да стовари онзи ритник върху побойника. Ускори крачка, за да не изостава от неговото умопомрачително темпо.

— Къде отиваме?

— Прибирате се у вас.

— Не мога. Блюкър ще дойде пред църквата най-рано след час.

— Ще повикам файтон.

Джорджина спря рязко и отказа да продължи.

— Искам да помогна. Казахте, че за материал като този ще са необходими снимки.

Дениъл я стрелна с гневен поглед.

— Не става въпрос за същия материал. В случая са необходими камшик и шесткалибров револвер. Прибирате се у вас.

— Шесткалибров револвер? — Очите й се стрелнаха към тесните му бедра и въздъхна облекчено, когато се увери, че мъжът до нея не носи оръжие. — Но това е диващина. Необходимо е единствено да отидем в съда и да открием на чие име е издаден нотариалният акт за собственост. Мога да накарам адвоката на баща ми да провери това утре.

— Имам предчувствие, че семейният ви адвокат няма да бъде ентусиазиран от вашата идея. Готов съм да се обзаложа, че на него му е известно кой е собственикът на тези постройки, както и че всички, които в този момент ни наблюдават, много добре знаят кой притежава земята тук. Градът не е голям и никой не може да се прикрива дълго зад някакъв грубиян.

Зениците на Джорджина се присвиха подозрително.

— Вече имате някого предвид, нали?

Дениъл хвана ръката й и продължи да върви напред.

— Не е човек, който живее в тази част на града, в това съм напълно убеден.

— Значи е някой, който живее в моя квартал. Като баща ми например. Нали това искате да кажете? — Обикновено не се гневеше, но в момента я изпълваше именно гняв. С рязко движение освободи ръката си от неговата. — Да, но не е баща ми. Баща ми е прекалено мил човек, за да наеме такава горила.

— Да, ето защо назначава за началник на цех във фабриката женомразец като Ралф Емъри.

— Женомразец?

Дениъл я изгледа гневно.

— Мъж, който мрази жените.

— Не зная нищо подобно — обяви тя, спирайки рязко, и тропна с крак. — Това е пълна глупост. Защо някой мъж ще мрази жените, а дори да е така, защо баща ми ще назначава именно него? Измисляте си всичко, единствено за да ме накарате да си тръгна.

— Не ми е нужно да измислям каквото и да е, за да ви изпратя вкъщи. А именно там ще отидете сега. В тази битка нямате дял. Не зная какво ме прихвана, че ви доведох в този квартал. От този момент се смятайте за уволнена. Утре сутринта ще получите чек за възнаграждението ви.

Преди Джорджина да разбере какво става, вече бяха излезли на главната улица и Дениъл махна на един мръсен файтон, който завиваше пред църквата.

Десет минути по-късно проумя, че господин Мартин наистина възнамеряваше да й плати за свършената работа. И още отсега знаеше какво щеше да направи с първата си заплата.