Патриша Райс
Необмислена постъпка (33)

Тридесет и трета глава

Джорджина се събуди, стресната от влезлия във ваната Дениъл. Втренчи се в удивителния образ на гол мъж, седящ в собствената й вана, и се зачуди дали още не сънува.

Той наистина имаше най-удивителното лице. Издължените скули, подвижната уста и блестящите очи бяха чертите на невероятно много характери. В един момент можеше да е отнесен и начетен, в следващия — същинско олицетворение на бесен каубой, бранещ собствеността си. Сега видът му бе на изкусителна нежност, която караше стомаха й да се свива на топка.

— Осуети ли бунта? — прошепна небрежно тя, опитвайки се да не разкрива въздействието, което той упражнява върху нея.

— Успокоиха се, щом разбраха, че господарят е в Чикаго, че временно ние отговаряме за домакинството и че не възнамеряваме да посрещаме други неочаквани гости. Разковничето е да им кажеш това, което искат да чуят.

— А ти си специалист по тези работи. Дениъл, какво ще правим с пресата? Ще я съсипят ли? — Помъчи се гласът й да прозвучи спокойно, докато го гледаше как се насапунисва.

В гласа на съпруга й трепна насмешка, гледайки я как го наблюдава.

— Ще съжаляват, ако се опитат. Съществуват закони, Джорджина. Артемис може да държи местните адвокати, но аз мога да се свържа с най-добрите в бизнеса. Тази преса е частна собственост. Ако градските власти от свое име затворят сградата, тогава те носят юридическа отговорност за това, което ще се случи с нея и с всичко вътре. Утре ще събера нещата ни.

Подозираше, че Дениъл се скъсва да говори само за да я успокои, но се остави да я успокоява. Ако той не се тревожеше за пресата, и тя нямаше да го прави.

— Правили ли сте любов във вана, госпожо Весела?

Смяната на темата бе объркваща. Втренчи се в него и откри, че дори пръстите на краката й треперят от подметнатата идея. Бавно поклати глава, не смеейки да проговори.

— И аз не съм, но винаги съм искал да пробвам.

Като насапуниса нежно гърдите й, Дениъл я целуна по устните и промълви в тях:

— Ще се грижа добре за теб, госпожо Весела. За нищо не се притеснявай.

И понеже искаше, тя му повярва. Какво друго можеше да направи? Позволи му да я вземе и му се отдаде с цялото си сърце и душа. Защото го обичаше.

 

 

Дениъл разглобяваше печатната преса в един горещ юнски следобед, когато Игън влезе в стаята. Бършейки ръце в мръсен парцал, той се прокле за това, че бе захвърлил дъските, откъртени от прозорците на втория етаж. Щяха да бъдат страхотно оръжие.

Парчето тежко желязо в ръката му щеше да свърши работа, но само на близко разстояние. Игън изглеждаше като дребен мошеник с бомбето и карираната си жилетка. Никой мъж, който имаше и капка ум в главата си, не би седнал да играе на покер с такъв като него.

— Бях сигурен, че ще те намеря тук. — Игън се огледа и като не откри никой друг в затвореното пространство, се отпусна и разкърши дългите си ръце. — С теб трябва да уредим някои работи.

— Аз на твое място не бих го правил. Не си ли чул? Татко не ме иска мъртъв, само вън от града.

Мъжът се вторачи в него и Дениъл прехвърли желязото от едната в другата си ръка, любувайки се на въздействието, което пораждаше искреността. Защо мъже от този тип все си мислеха, че знаят всичко, а другите — нищо? Направо бе поразително как работи човешкият мозък.

— Няма да има нищо напреки, ако те помлатя, преди да те заведа при него. — Игън се приближи една-две крачки, изтиквайки Дениъл назад към тежката преса.

— Ами тогава няма да има нищо напреки, ако елиминирам посредника, а?

Преди горилата да смели казаното, журналистът замахна високо и силно с крак, улучвайки бабанкото по най-болното място. Игън наистина бе малко муден. Човек би си помислил, че е запомнил тази маневра.

Натрапникът извика от болка, но се хвърли напред като бик с глава, насочена в корема на противника си. Цъкайки неодобрително, Дениъл чевръсто отстъпи и остави идиота да се забие в печатната преса. Не излезе от него кой знае какъв противник в крайна сметка.

Когато великанът се свлече на пода, Дениъл събра инструментите си и различните части на пресата, които бе разглобил, и тръгна надолу по стълбите. Прозвуча, като че ли баща му го привикваше. Това напълно го устройваше, защото и той имаше да каже едно-две неща на стареца.

Кръвта му закипя, докато стигне центъра на града. Чувството на отхвърлен, което бе изпитал като дете, беше нищо в сравнение с яростта, която изпитваше сега от чудовищния отказ на баща му да признае най-големия си син. Може и да имаше основателни причини да не го признава, но никакви основателни причини не можеше да има за силовите методи, които прилагаше Артемис. Ако човекът не беше толкова дяволски стар и при това негов баща, на Дениъл щеше да му хареса да го пораздруса. Но тази битка трябваше да спечели с думи.

Точно преди да стигне магазина, се спря при вида на събралото се множество около павилиона, който бе наел за снимките на Джорджина — павилион, който сега трябваше да е празен, като нямаше фотоапарат. Любопитството за миг взе връх над гнева му и той си запробива път през тълпата. Каквото и да имаше, сигурно се бе появило скоро, за да проявят изведнъж интерес толкова много хора.

С трезвото око на професионалист изучи експозицията от черно-бели снимки. Някои бяха промивани прекалено дълго от неопитни ръце. От композицията на други имаше какво да се желае. Без съмнение бяха правени от аматьор, и то не с толкова набито око като на Джорджина.

При все това носеха значителен заряд. Струпаните дами във влачещи се по земята коприни и шапки с пера зяпаха изумено снимки на полуголи мърляви деца, седнали край зеещи дупки в порутени балкони. Стаи, чиито тавани заплашваха да паднат върху оскъдно наредените за вечеря маси, се конкурираха с плъхове, изпълзели върху купища смет при играещи наблизо деца. Едно празнично облечено семейство се усмихваше тържествено пред камерата на фона на къща, която като че ли всеки миг щеше да се срути.

Някой с цинично око бе уловил тези сцени и Дениъл се почуди кой в този град би могъл да бъде по-циничен от него самия. Обиколи от всички страни павилиона в търсене на някакъв знак за фотографа, но не откри нищо. Знаеше, че не е Джорджина. Макар че би могла да види контраста между хората и жизнените условия, тя имаше склонност да нагласява нещата. Който и да бе правил тези снимки, карал бе направо и без да спира.

Като си спомни, че фотоапаратът на жена му бе все още у Питър, Дениъл поклати глава и се измъкна през тълпата. Артемис щеше да го скалпира, ако разбереше, че той е правил тези снимки. Не можеше да си представи сухия и сдържан Питър да направи нещо толкова предизвикателно, особено когато съвсем не беше в негов интерес. „Ей Би Си Ренталс“ щеше да премине в ръцете на Питър един ден, а къщите на тези снимки бяха нейна собственост.

Не вярвайки на собствената си логика, Дениъл забърза по улицата към дома на Малоуни. Трябваше да спази уговорката с баща си, уговорка, отлагана двадесет и осем години. Време беше да я изпълни. По-късно щеше да се тревожи за тези снимки.

Не бе съвсем подходящо облечен за случая. Бялата му риза бе изцапана с масло от пресата, а и не си бе направил труд да сложи яка и вратовръзка или сако и жилетка в тази горещина. Косата му несъмнено беше, както обикновено, рошава и ръцете му бяха омазани със същото масло, което красеше ризата. Поне не си беше измърсил кокалчетата в брадата на Игън, разсъди горчиво, пренебрегвайки погледите, които го съпроводиха по пътя към кантората. Не мислеше, че баща му би одобрил задържането му.

Секретарката отвори уста да възрази, когато той профуча край нея, но не бе в позиция да се справи с него. Когато блъсна вратата и нахлу в бащината си светая светих, тя потъна обратно зад бюрото си.

Питър не беше на линия точно за този сблъсък, отбеляза Дениъл. Стаята бе заета единствено от стареца зад голямото бюро. Не откриваше някаква прилика между собствения си образ в огледалото и едрия хубав мъж зад бюрото, но името на този мъж стоеше в кръщелното му свидетелство и бе дошло време за някои обяснения.

Дениъл се разположи в един удобен стол и качи ботушите си на бюрото. Със скръстени на гърдите ръце той изразяваше нагло предизвикателство още преди да бе отворил уста.

— Е, татко, Игън каза, че сте искали да ме видите.

Представителният мъж с прошарена коса примигна тъпо за миг, после се взря във високия слаб непознат, когото бе виждал веднъж. Споменът за наглия му смях тогава все още го изгаряше. Никой негов син не би се държал по този начин.

Но още докато го отричаше пред себе си, устата на Дениъл се изви в позната усмивка и сиви очи блеснаха със светлина, досущ като на най-малкия му син. Артемис стисна зъби и се вкопчи в бюрото.

— Ако съм искал някога да те видя, щях да ти платя билета, за да се върнеш тук. Не зная какво си мислил да постигнеш с идването си в Кътлървил, но аз съм ти дал всичко, което някога съм смятал за необходимо. Трябва да бъдеш дяволски доволен, че си направих труда да те издържам, докато пораснеш. Нямам никакво намерение да продължавам да го правя.

Дениъл продължи да се усмихва.

— Не е необходимо. Имам много добър самостоятелен бизнес. Изкореняване на стари дънери май. Трупането на пари е една от по-лесните задачи в живота, не мислите ли?

Артемис погледна навъсено.

— Нищо няма да получиш от мен. Ако ме беше помолил с известно уважение, можех да помисля да ти намеря някаква длъжност в моите холдинги, но ти се стараеше да ме съсипеш от мига, в който стъпи в този град. Искам да го напуснеш веднага и да не ми се мяркаш повече пред очите. Ще направя всичко, за да стане това.

Дениъл сви рамене.

— Дойдох, само за да видя що за семейство е това, което раздава децата си. Сега, когато вече зная, не чувствам никакво задължение да предявявам претенции към вас. В интерес на истината — сериозно обмислям дали да не си сменя името. Съпругата ми не желае да бъде свързвана с гнездо на змии.

По лицето на Малоуни избиха морави петна от очевидните му опити да се въздържа, впивайки пръсти в бюрото.

— Заплатих доста пари, за да те възпитат в известно уважение към авторитета. Мисля да поискам парите си обратно.

— Ако можете да изстискате кръв от лале, предполагам, че ще съумеете да получите пари от мъртвец. Но подозирам, че бавачката ме е научила на повече уважение, отколкото вие сте придобили за цял живот. Изпитвам огромно уважение към хора, които се трудят и спестяват и се опитват да свържат двата края, докато кръвопийци като вас им одират кожите. Простете ми, ако не виждам във вас авторитетна фигура, която трябва да почитам.

Мъжът зад бюрото опасно притихна, като бутна настрана стола си и се взря в посетителя. Градската улица под него изчезна от полезрението му, когато скръсти ръце с жест, несъзнателно наподобяващ този на сина му.

— Ще се научиш да ме уважаваш още преди да съм свършил с теб. Докато говорим, адвокатите ми подготвят документите за поглъщането на „Хановър Индъстриз“ и онова отвратително грозилище, което съпругата ти нарича дом. До вечерта и двамата ще бъдете на улицата. Мислеше се за много хитър, като ми отмъкна Джорджина Хановър, но скоро ще разбереш какво е да държиш жена като нея на улицата. Ще превърне живота ти в ад, докато не се смиля над страданията й и не предложа да платя за развода й, за да поправи детинските си грешки. Докато съм жив, няма да сложиш ръце върху „Хановър Индъстриз“.

Дениъл въздъхна и поклати глава.

— Вие просто не разбирате. Сигурно трябваше да го знам, но не е за вярване, че собственият ми баща не е човек. Предполагам, че нямате намерение да ми кажете защо сте ме счели за толкова противен и да ме заточите извън кралството си.

Тъмни очи блеснаха изпод суровата маска на стареца.

— Защото, що се отнася до мен, ти не си ми никакъв син. Може и да носиш името ми, ала нито капка от кръвта ми. Сега схващаш ли?

Дениъл сви равнодушно рамене, но скованата му стойка издаваше донякъде вътрешната му борба.

— Тъй като не познавам майка си, не мога да я защитя много добре. Ще приема думите ви за верни. — Свали краката си на пода и стана, канейки се да си върви.

— Няма да си тръгнеш оттук, докато аз не ти кажа! — извика Артемис, надигайки се иззад бюрото.

Дениъл продължи да върви.

— Ще се споразумея с теб! — Когато Дениъл пак не спря, той добави: — Засяга жена ти, така че по-добре ме чуй, дявол да го вземе.

Дениъл погледна въпросително през рамо.

— Не те искам в този град. Не желая да безпокоиш съпругата ми. Болна е и няма да го допусна. — Артемис сви юмруци върху бюрото. Когато Дениъл пак не отговори, продължи: — Готов съм да запиша ипотека на къщата на Хановърови на името на жена ти, тъй че тя на практика ще притежава имота. Всичко, което трябва да сториш, е да изчезнеш от града и повече да не се връщаш.

— А „Хановър Индъстриз“? — попита внимателно Дениъл.

— Фабриката е моя. Ще разполагам с нея, както пожелая. Ако кървящото сърце на жена ти не може да понесе гледката на закритото предприятие, тогава нека да се разведе с теб и да се омъжи за сина ми, както и трябваше да стане. Тогава решението ще е на Питър.

— Сигурен съм, че нещата пасват идеално там някъде в студеното ви сърце. Трудно ми е да се възхитя на логиката ви, но ще го имам предвид. Но ако не ме лъже шестото ми чувство, Питър може и да не се окаже толкова отзивчив, колкото си мислите. Пак ще се видим.

Със самоувереност, граничеща с наглост, Дениъл излезе.

 

 

След като си бе отишъл, иззад скрита в стената врата се показа висок мъж в нетипични за града каубойски дрехи. Ръката му почеса замислено двудневната брада.

— Чу ли това? — попита Малоуни.

Непознатият кимна. Не си бе направил преди труда да свали широкополата си „Стетсън“. Сега го направи и изгледа една дупка от куршум в нея.

— Тогава разбираш защо искам да изчезне от града. Каза, че и ти го търсиш. Ето ти възможност.

Мъжът нагласи шапката над очите си и затъкна палци в колана си.

— Не е точно това, което очаквах. Тия драскачи са все пъзливи и кекави, като ги видиш. Тоя хич не е такъв, да знаеш.

Малоуни го погледна с отвращение.

— Мислех, че си стрелец. Не може да те уплаши някакъв си хлапак.

Мъжът сви рамене и се залюля на токове.

— Не ме е страх от никой, че и от тебе. Това, което казвам, е, че на човека му стиска. Сам се оправяй. Канех се да плаша мишка. Сега не знам дали не трябва да го огледам по-хубаво.

Малоуни се намръщи.

— Изчезвай, Мартин! Вече си бита карта. Не знам само защо се занимавам с теб.

— Защото търсих момчето да го гръмна и ти си помисли, че ще ти спестя труда. — Доволен от себе си, каубоят се завъртя на високите си токове и излезе.