Патриша Райс
Необмислена постъпка (20)

Двадесета глава

Сърцето удряше неистово в гърдите му и кръвта препускаше така неудържимо под слепоочията му, че се боеше приливът в мозъка да не го лиши от способността да разсъждава трезво. Забърза към гарата, проклинайки се за вкоренената си пестеливост, накарала го да се откаже от покупката на кон.

Когато стигна там и се наведе пред гишето за билета, остра болка прониза мускулите на болния му крак.

— Кога замина влакът за Чикаго? — сърдито запита той сепнатия служител.

Човекът погледна към големия стенен часовник.

— Преди двадесет минути. Следващият е утре сутринта.

Не може да е истина! Затвори очи и се опита да събере мислите си. Но бързо ги отвори, осенен от ново хрумване.

— Семейство Хановър във влака ли бяха? Трябваше да ги чакам тук.

Лицето на служителя стана тъжно.

— Да, бяха. Господин Малоуни им предостави своя частен вагон. Тъжна история, нали? Горката госпожица Джорджина, винаги се усмихваше толкова лъчезарно. Колко жалко, че трябваше да наследи това състояние от майка си. Което потвърждава поговорката, че не всичко се купува с пари, не мислите ли?

„Парите можеха да осигурят адски много неща.“ Стисна зъби, обърна се и се опита да реши какво да предприеме.

Конюшнята. Трябваше да намери кон. Отново се обърна към служителя зад гишето:

— По какъв маршрут се движи влакът? Не е директен, нали?

Мъжът провери в разписанието.

— Този се връща към Синсинати тази нощ. После се прекомпозира и поема на север, към Индианаполис. Ако тръгнете напряко с двуколка оттук, може би ще го стигнете при Бруквил или някъде там, ако това сте намислили да направите.

Именно това смяташе да направи. Но преди да приведе плана си в изпълнение чу, че някой го извика по име откъм другия край на перона. Раздразнен от натрапничеството и решен да продължи, се престори, че не е чул, отдели се от гишето и тръгна в противоположната посока.

— Бъди проклет, Дениъл, но ако ни зарежеш сами тук в този час, ще те намеря, за да те накажа с камшик.

Осенен от последен лъч на надежда, Дениъл се обърна, за да се вгледа в двете човешки фигури, бързащи към него. Едната се носеше грациозно, облечена в дълга пола, чиито волани метяха перона. Спътникът й носеше огромна торба и шит по поръчка костюм в светлокафяво, чиято кройка подчертаваше широките рамене.

Тайлър и Иви!

— О, божичко, каква благословия за уморените ми очи! — Забравил за насиненото си лице, Дениъл побърза да удари за поздрав с юмрук в свитата длан на Тайлър и да прегърне в мечешка прегръдка Иви, което я остави без дъх и с разширени от ужас очи. — Но нямам време за прилично посрещане. Жена ми е отвлечена и трябва да тръгвам след нея. Ще се наложи да се задоволите с хотела, докато се върна.

И още не довършил, продължи към конюшнята, без да обръща внимание на споглеждането между заварената си сестра и зет си, които мълчаливо вървяха след него.

— Мислех, че с възрастта си надраснал тези глупави вълшебни приказки, Малоуни — изръмжа Тайлър, прихвана жена си през кръста и я поведе със себе си, прехвърляйки небрежно торбата на другото си рамо. — Никой не отвлича хора посред бял ден в малко, спокойно градче като това. А и дори да го правеха, предполага се, че трябва да изчакаш до идването на бележката, в която се посочва откупът.

— Бащата на Джорджина е. Нямам време за обяснения. Трябва да настигна влака при Бруквил.

— Струва ми се, ще е трудно за сам човек да спре влака, Дани — информира го Иви, която се бе отскубнала от хватката на съпруга си и сега крачеше редом с доведения си брат.

— Ще взривя проклетия влак, ако е необходимо — отвърна Дениъл, без да спира да върви. Конюшнята вече се виждаше.

Тайлър и Иви се спогледаха с едно тихо „А-ха!“. Дениъл и преди бе взривявал разни неща.

— Страхувам се, че Иви е забравила да сложи динамит в това нещо — Тайлър погледна към торбата на рамото си, — но ще ти правим компания за ездата. Изминахме толкова много път, за да се запознаем с булката. Срамота ще е да пропуснем такава възможност. И без това започна да ни доскучава да си седим вкъщи.

Дениъл изгледа през рамо зет си. Около Тайлър Монтен никога не бе скучно. Привличаше неприятностите като магнит, което важеше и за Иви.

Изгледа многозначително скъпата рокля на сестра си.

— Не отиваме на модно ревю. Ще препускаме, сякаш дяволът е по петите ни.

Когато стигнаха до конюшнята, Иви огледа критично масивната постройка и посочи с очи към торбата на рамото на мъжа й.

— Убедена съм, че вътре все ще се намери нещо подходящо. — Кимна към коняря, идващ да провери от какво се нуждаят. — Докато господата изберат коне, мога ли да използвам някоя празна клетка, за да се преоблека? Само за няколко минути?

Конярят се взря недоумяващо в красивата дама в копринени одежди. Без да дочака съгласието му, Иви мина край него и се скри в мрачната постройка. Тайлър и Дениъл не забелязаха влизането й, тъй като веднага се отправиха да избират коне.

Когато двамата избраха три издръжливи коня, Иви излезе от конюшнята, облечена в елегантен костюм за езда.

Тайлър завърза към седлото си неизменния багаж на жена си, после й помогна да възседне коня. Когато и тримата бяха на седлата, се обърна към Дани:

— Ти водиш, Пекос. Накъде?

— Трябва да яздим на запад по права линия, сякаш сме летящи врани. Ще настигаме влак.

Докато предпазливо маневрираха из лабиринта от градски улици, Дениъл накратко ги запозна с хронологията на събитията. Когато стигнаха до крайните квартали, Иви вече бе бясна, а съпругът й се умълча замислен.

— Ако композицията се тегли от същия локомотив, който ни докара в Кътлървил, ще ги настигнем навреме. Двигателят е осемцилиндров, вероятно строен малко след края на войната. Ако той се движи на юг, докато ние яздим на запад, със сигурност ще го настигнем, когато поеме на север — заяви след малко той.

Тъй като зет му бе прекарал половината си живот в пътувания из страната с параходи и влакове, Дениъл с облекчение изслуша неговите уверения. Още на първата права отсечка от пътя заби шпори в хълбоците на коня и животното се понесе в галоп.

Иви с лекота ги следваше. Тримата се понесоха напред в нощта, като темпото определяше Дениъл.

Знаеше, че конете трябва да отдъхват от време на време, но с неохота спираше дори за да утолят жаждата си.

Да се надпреварваш с влак бе лудост, но не можеше да понесе мисълта, че Джорджи е затворена в някой от вагоните, примряла от уплаха и напълно безпомощна. Не знаеше с какви средства я бе качил баща й на влака, нито с какво успяваха да я задържат там, нито дали щеше да се опита да избяга. Знаеше единствено, че трябва да я намери, преди да стане необратимото — преди да я затворят зад студените стени на някакъв санаториум, където завинаги щяха да угасят жизнерадостния лъч, който внасяше в живота му неговата госпожица Весела.

Затова яздеше, като принуждаваше смелата двойка зад себе си да прави същото, довеждайки тримата и конете до предела на силите им. Прекосиха притихнали малки градчета, задминаваха уединени ферми, в които сънят отдавна бе угасил газените фенери. И нито веднъж не зърнаха следа от влак или кълбета дим, с които парният локомотив да набраздява тъмното небе в посока към Чикаго.

Обзе го страх, че е тръгнал по погрешен път, че не е избрал правилно своята пътеводна звезда и че напразно бяха яздили изтощително. Опита се да пресметне наум изминалите мили, да прецени скоростта на коня си, да изчисли каква част от разстоянието бе скъсил, но не познаваше тази част на нещата. Оставаше му единствено да продължи да язди и да се моли, че някой там горе го насочва и му помага.

Първото заглъхнало стенание на локомотивната свирка така го сепна, че едва не застопори коня на място. Започна да върти глава като обезумял във всички посоки в търсене на прелез, на гара, на някаква логична причина за идващия откъм далечината слаб звук. Виждаше единствено полюшващите се стъбла на царевицата.

Едва сега осъзна с каква скорост звукът преодолява неподозирано големи разстояния. Влакът беше някъде там. Трябваше само да го открие, да го спре, да се качи и да намери Джорджина.

Едно по едно. Без да поглежда назад към Тайлър и Иви, пришпори коня и се понесе напред. От едната си страна вече различаваше светлината на локомотива, а свирката се чуваше все по-силно. Влакът вероятно приближаваше гара. А той трябваше да стигне там, преди влакът да спре.

Обзе го жал към коня. Обеща си, че ще го остави да яде до насита слама и да пасе свободно до края на дните му, но сега на всяка цена трябваше да увеличи още малко скоростта си.

Най-после забеляза тъмните силуети на постройки, кацнали на оголения хълм пред тях. Не знаеше къде се намираха, но вероятно наблизо имаше гара. Влакът забавяше скорост. Вече чуваше отчетливото тракане на колелата. Нямаше да успеят.

— Зарежи конете. Качи Иви на влака. Аз, ще ви следвам — извика през рамо Тайлър, докато го задминаваше.

Дениъл не зададе никакви въпроси. Зет му бе способен на всичко, но особено много харесваше да разяснява ситуацията в движение.

Накара коня рязко да спре непосредствено пред ниските сгради, край които навярно бе гарата. Огромното туловище на влака вече съскаше и тракаше оглушително пред перона. Иззад полуспуснатите пердета на някои от прозорците се мярваше слаба светлина, но повечето вагони тънеха в мрак също като заспалите къщи наоколо. Тайлър не се виждаше никъде и Дениъл протегна ръка, за да помогне на Иви да слезе от коня.

Сестра му също се оглеждаше за съпруга си, но послушно се затича след брат си, повдигнала поли над глезените. Дениъл се хвана здраво за перилата на най-близкия пътнически вагон, улови я за ръката и безмълвно я изтегли на стъпалата до себе си. Влакът нямаше да се бави дълго в такова безлюдно място.

Въздъхна облекчено, когато се озоваха в притихналия вагон. Неколцина мъже, играещи карти в единия ъгъл, повдигнаха заинтригувано очи при появата на Иви, но когато зад нея се изправи Дениъл, отново се съсредоточиха в играта си. Почти всички останали пътници спяха. Иви го погледна въпросително.

— Тя е в частен вагон. Не го видях в този край на композицията. Вероятно са го прикачили последен. Ще изчакаме Тайлър, а после вие двамата ще поседнете някъде, докато аз открия вагона.

Сестра му кимна мълчаливо. Локомотивът изпищя пронизително и рязко потегли. Иви успя да се хване за най-близката седалка и неспокойно извърна очи към вратата.

Влакът вече излизаше от гарата, когато Тайлър влезе с небрежна походка от вратата на съседния вагон. Улови жена си за ръка и я поведе по пътеката между седалките, без дори да си даде труд да изгледа гневно бедните нещастни душици, на които им оставаше само да гледат след Иви и да се облизват. Въпреки лудешката, изтощителна езда от него се излъчваше неподправен чар и завладяваща красота.

— Най-отзад е прикачен частен вагон. Конструиран е в „Пулман“, следователно на покрива му има авариен люк. Оттук до Индианаполис няма междинни гари. Докъде възнамеряваш да стигнеш?

Тайлър обясняваше, докато тримата бавно се придвижваха от вагон на вагон към задния край на композицията.

— Не по-далеч от необходимото. Ще трябва да разберем колко човека има във вагона. Въпреки че повечето от тях би трябвало да спят по това време.

Тайлър кимна разбиращо, намери свободно място за жена си и я настани. После свали прашното си сако, преметна го на една седалка и се отправи към най-близката групичка картоиграчи.

— Ела, ще научим каквото е необходимо, като си поемем дъх за малко.

Иви ги изгледа сърдито, но тъй като мъжът й бе стоварил огромната торба на пода, зарови в нея и не протестира, че я изоставяха.

За започването на играта бе необходим още един човек, затова Дениъл не се включи, а остана встрани и остави на Тайлър да приведе плана си в изпълнение. Заслуша се възхитен как зет му изразява на всеослушание съжалението си, че не се бе съобразил да пътува със своя частен вагон, както очевидно биха постъпили други. Тайлър Монтен се обличаше елегантно като някои от най-богатите хазартни крале и говореше с авторитета на властимащите. Останалите слушаха съсредоточено, без ни следа от съмнение в истинността на лъжите му.

Не беше необходимо много време, за да изкопчи от спътниците си всичко, което знаят. Дениъл се оттегли към задната врата на вагона, преди зет му да може да напусне играта.

— Може би не ти е хрумвало, но не можеш просто да влезеш там и да я изнесеш на ръце — измърмори Тайлър, когато го настигна. Не каза нищо за името на собственика на частния вагон.

Проблемът между Дениъл и семейство Малоуни съществуваше отдавна. Щеше да му каже за новите сблъсъци със семейството, при което никога не бе живял, когато решеше, че е готов да говори. Ясно бе, че срещите с истинското му семейство едва ли са били приятни.

— Убедена съм, че двамата не си въобразявахте да свършите всичко сами. — Зад гърба им се чу шумолене на дълги поли и шум от влачене на тежка чанта по пода на вагона. — Може би ще мога да ви помогна, ако ми кажете какво точно става.

Дениъл не можа да сдържи усмивката си. Иви бе две години по-голяма от него и в детството винаги бе оглавявала техните пакости както идейно, така и физически. Фактът, че вече имаше деца, явно не бе я променил. Запита се дали Джорджи щеше да е като нея след десет години брачен живот. Сам се изуми, че разсъждава по този начин.

Притисна за миг Иви към гърдите си, когато стигнаха до тъмния вагон-ресторант. Винаги беше по-високият, но сега сестра му изглеждаше като момиченце до него. Не толкова дребна като Джорджи, но достатъчно мъничка, за да събуди закрилническия му инстинкт.

— Не зная как ще ни елиминираш този път, Иви. Тъкмо се проклинах, че не съобразих да взема пистолетите си.

Сестра му хвърли кос предупредителен поглед на мъжа си. Тайлър никога не се разделяше със своите, но не й се искаше да му се налага да ги използва.

— Започни отначало, а когато свършиш, ще преценя какво можем да направим — оповести решението си тя.