Патриша Райс
Необмислена постъпка (10)

Десета глава

Дениъл седеше върху касетка, която бе качил на покрива, облегнал гръб на един стар комин. Съблече ризата си и взе бележника, в който обикновено нахвърляше нови идеи. Трябваше да е излязъл да събира информация за мелницата във връзка със следващата сензационна статия, която бе замислил, но нещо му подсказваше, че не бе много разумно да отсъства за дълго от сградата толкова скоро след нанасянето на първия удар.

Интуицията му обикновено не го лъжеше. Чу трополенето на конски копита много преди каретата да спре пред къщата. Сърцето му спря за миг при мисълта, че Джорджина бе решила да го посети изненадващо, което бе напълно в стила й, но остана на покрива и надникна към улицата. Направи гримаса, когато разпозна мъжа долу. Трябваше да предположи, че Питър Малоуни ще предпочете по-малък, двуместен файтон.

Не си направи труда да слезе от покрива и да посрещне госта. Не мислеше, че е готов да се представи на брата, когото никога не бе познавал и към когото вече изпитваше дълбоко презрение, изместило предишната завист. Питър Малоуни явно бе идеалният син, за когото бяха мечтали родителите му. Строен и красив, той се движеше с лекота и увереност, каквито Дениъл не можеше и да мечтае, че ще постигне някога. Вероятно дори не ползваше очила. Дениъл нагласи своите и отново се зае да преглежда записките си. Поканата за вечеря в джоба му бе основателен претекст да изчака още малко до срещата с брат си.

Яростният лай на огромното куче, последван от глухо ръмжене, когато жертвата се приближи на достатъчно разстояние, за да бъде атакувана, го накара да повдигне глава, този път с трептяща в ъглите на устните му усмивка. Явно Питър не бе обърнал внимание на предупредителния надпис, поставен на вратата. Кучето се бе оказало скъпа инвестиция, но държеше на разстояние крадците и в същото време бе чудесна компания.

Дениъл не чуваше ругатните, които със сигурност отекваха на втория етаж, но пък имаше услужливо въображение. Сега кучето лаеше в безсилен гняв. Вероятно Питър бе успял да се откопчи.

Дениъл започна да брои мислено, тъй като знаеше точния брой стъпалата между втория етаж и сутерена. „… три, две, едно.“ Погледна през парапета и видя как брат му прелита през вратата, сякаш всички дяволи от ада бяха по петите му. Постижението му не беше съвсем лошо. Ако трябваше да бъде обективен, Питър изглеждаше по-скоро вбесен, отколкото уплашен. Дланите му се свиха в юмруци, когато обърна поглед към покрива, сякаш знаеше, че Дениъл е там. После подкара файтона с убийствена скорост.

Добре, първата атака срещу крепостта беше отблъсната. Може би врящият катран ще бъде добра идея за отблъскване на следващата. Облегна се отново на комина и започна да обмисля перспективите.

Когато малко по-късно забеляза Джанис да излиза разплакана от сградата на фабриката, Дениъл въздъхна и остави бележника до себе си. Надяваше се, че започнатото от него наистина имаше смисъл, поне в перспектива, защото до момента носеше единствено неприятности.

 

 

Пребледняла и трепереща, Джорджина стигна до улицата, водеща към дома на Харисънови, малко преди пладне. Почти не бе мигнала предишната нощ, но въпреки това не бе могла да стигне до решение, по-добро от взетото по-рано същата вечер. Щеше да помогне на Одри да се върне на работа или да й намери друго, по-добре платено място. Що се отнасяше до самата нея, все още не знаеше какво ще прави. Разполагаше с още малко време, за да реши как да постъпи спрямо Питър и предстоящата сватба. Бе заплашила баща си, че няма да се омъжи по-скоро за драматичен ефект. Всъщност никога не бе обмисляла сериозно възможността да развали годежа. Аналогично — заплахите на баща й не бяха действителни, а целяха само да я сплашат. Но Джордж Хановър не бе заплашвал дъщеря си. Думите му я караха да вижда света през съвсем други очи тази сутрин и това, което виждаше, никак не й харесваше.

Затова си наложи да забрави за баща си, за Питър и за всичко, което не можеше да промени, и тръгна да намери Одри. Момичето бе на ръба на нервна криза онзи ден, когато Игън бе отишъл за наема. Без съмнение състоянието й нямаше да е по-различно в момента и Джорджина възнамеряваше да й помогне да се успокои. Независимо как, но Одри щеше да има работа.

Като стигна до търсената къща, Джорджина свали ръкавиците от изпотените си длани и почука на входната врата. Искаше да изглежда смутена, а не надменна.

Когато вратата едва се открехна, за да разкрие тясна ивица от фигурата на жена с оредяващи сиви коси и черни очи, които просветваха злобно, на лицето на Джорджина се изписа по-скоро стъписване, а не смущение. Жената я измери с развеселен поглед от глава до пети, сякаш бе виждала много странни неща през живота си и очакваше обичайната порция забавление от настоящото събитие. Напълно объркана, девойката нервно започна да мачка ръкавиците си.

— Извинете. Може би съм се объркала. Търся Одри Харисън?

— Вътре е, госпожице. Много е тъжна. Малко компания ще й се отрази добре.

Джорджина не можа да определи акцента в говора й, но той й напомни за онова, което Дениъл й бе разказал за обитателите на тези къщи. Тази старица не изглеждаше като чужденка. Нито дъщерите или внучките й или каквито и родствени отношения да ги свързваха с нея. Но сега, когато се бе научила да забелязва детайлите, можеше да се закълне, че жените, които бе срещнала в този квартал, определено имаха вид на чужденки.

Момичето, което помнеше от предишното си посещение, седеше до разнебитена кухненска маса и шиеше мъжка риза. Джорджина веднага позна кройката на ризите, които баща й продаваше на магазина „Малоуни“.

— Не исках да ви прекъсвам. Дойдох само да изразя своето съжаление, че ви причиних толкова много неприятности.

Девойката я изгледа равнодушно. Очите й бяха зачервени от плач, а може би просто от недоспиване. Плъзна поглед по скъпите дрехи на гостенката, после продължи да шие.

— Имате прекалено високо мнение за себе си, ако мислите, че вие сте причината за тях.

Това наистина бе прекалено. Беше се подложила на унижение, обиди, навиквания и заплахи, за да помогне на тази неблагодарна нещастница. Единственият симптом за надигащия се в гърдите й гняв бе лекото изопване на устните й.

— А вие имате твърде високо мнение за себе си, ако си въобразявате, че сте единствената потърпевша.

Момичето повдигна очи. Светлокестенявите му коси се нуждаеха от измиване, но нездравият им сивкав цвят бе резултат както от нередовна хигиена, така и от недохранване. Лицето му бе самоуверено и чисто, но кожата бе прежълтяла, а зениците — с мътен цвят.

— Аз изобщо не мисля за себе си. Какъв е смисълът?

Изявлението стъписа Джорджина повече от всичко друго. Накара я да проумее пълната безнадеждност за тези хора. Те никога нямаше да притежават каквото и да е. Животът им бе ежедневна борба за оцеляване. Едно-единствено сътресение спрямо измъченото им съществуване и щяха да се окажат на улицата, без средства за препитание. Къде оставаха удоволствията и развлеченията, които всяко дете трябваше да изживее? Виждаше се, че момичето пред нея до неотдавна е било дете, но вече носеше върху плещите си грижите на възрастен човек.

Предполагаемата баба донесе чаша с горещ чай и я остави на масата.

— Седни. Пийни. Не я слушай. Тук е добре. Много по-добре, отколкото в родината ни. Ще й намерим добър мъж и тогава ще се усмихва непрекъснато.

Одри не каза нищо и Джорджина си помисли, че разбира как се чувстваше момичето отсреща. Може би трябваше да й отстъпи Питър като кандидат-съпруг. Несъмнено Одри щеше да се развълнува много повече от нея, изправена пред подобна перспектива.

— Добри мъже се намират все по-рядко — предпазливо отвърна тя.

Отговорът й предизвика неочакван ефект върху момичето — в погледа й припламнаха одобрителни искри, някакви пламъчета, които сега се появиха за първи път. Започна да шие забързано.

— Междувременно правя всичко възможно да убедя господин Малоуни, че нямате нищо общо със статията във вестника. Когато са ядосани, логиката убягва на мъжете, но ще му мине след ден-два. Тогава ще опитам отново. Убедена съм, че ще разбере, че не сте имали нищо общо с онзи материал.

Според нея гневът бе поруменил страните на момичето, но то продължаваше да мълчи. Предполагаше, че предвид обстоятелствата то едва ли щеше да изрази благодарност или каквато и да е приятна емоция. Отпи от чая и се запита дали би могла да каже още нещо, но унинието на Одри, изглежда, бе заразително. Никога преди не бе се чувствала така потисната.

Входната врата се отвори шумно и звукът на ридание накара и трите да скочат прави. Преди да има време да реагира, Дженис застана на вратата на кухнята, а зачервеното й от плач лице погрозня от мъка и от обзелата я ярост, когато разпозна натрапницата.

— Махайте се оттук! — заповяда тя, посочвайки с пръст вратата зад гърба си. — Вече не се налага да търпя присъствието на хора като вас.

— Хайде, Дженис, любезната дама дойде, за да помогне. — Старицата се усмихна и подаде ръце на двете жени.

— Бащата на любезната дама току-що ме уволни и ми каза, че никога няма да си намеря работа в този град. Любезната дама може да разкара скъпите си дрехи от дома ми. — Избърса сълзите с опакото на дланта си, после скръсти демонстративно ръце на гърдите си.

— Това е невъзможно — смотолеви Джорджина, като отстъпваше заднишком към вратата. — Напоследък не е на себе си. Ще поговоря с него. Сигурно е недоразумение.

— Нима ме смятате за толкова глупава, че да не разбера, когато ми кажат, че съм уволнена? Вървете си, госпожице Хановър, и никога не идвайте отново. Вие и такива като вас създавате неприятностите. Не са ни нужни празните ви обещания.

Джорджина не знаеше какво да каже. От самото начало създаваше единствено неприятности и го съзнаваше. Бе искала да помогне, но само добрите намерения не бяха достатъчни. Прехапа устни, обърна се, прекоси предната стая и излезе.

Беше твърде замаяна, за да вижда къде върви. Първоначално й хрумна да намери баща си и да го попита какво е станало, може би да го помоли да преразгледа решението си. Мисълта, че предишния път молбите й бяха ударили на камък, я разтревожи сериозно. Беше се опитала да помогне, а намесата й само бе утежнила положението. Може би мъжете имаха право и мястото на жената действително бе вкъщи. Определено, от началото на своя кръстоносен поход не бе постигнала или видяла нищо, което да я убеди в обратното.

По страните й се стичаха сълзи, а носната кърпичка вече бе съвсем мокра, когато си даде сметка, че не знае къде се намира, нито в каква посока да върви. В същото време забеляза, че я следят. Неясните викове и нахални подмятания зад гърба й ставаха все по-силни и дръзки. Тъй като се страхуваше да погледне назад, тя ускори крачки и трескаво затърси решение как да се измъкне от лабиринта на тесни улички и пътеки.

— Какво има, госпожице? Мислите, че не сме достатъчно изискани за вашата компания ли?

Сякаш съзнанието, че ги бе забелязала, ги направи по-смели и те ускориха крачка, за да я настигнат.

— Загубихте ли се, госпожице? Искате ли карта? Ще ви дадем — срещу целувка.

Една ръка се протегна, за да хване лакътя й. Отскубна се и със съжаление си спомни за оставения вкъщи чадър. Нуждаеше се от оръжие, за да се отбранява. Прихвана полата си и продължи забързано напред.

— Не бързайте толкова, госпожичке. Първо трябва да платите такса, ако искате да се разхождате по тези улици. — Мъж в измачкани дрехи избърза напред и препречи пътя й, после я измери нахално от глава до пети изпод прихлупения ниско над очите си каскет.

Не беше много по-висок от нея, но ако се съдеше по огромния му гръден кош, вероятно бе ковач. Широката пепитена риза не можеше да скрие едрите мускулести ръце, кръстосани пред гърдите му, докато нагло я оглеждаше. Не посмя дори да опита да го заобиколи.

Завъртя се на сто и осемдесет градуса, но се натъкна на втори, по-слаб нападател. Не можеше да прецени дали кожата му бе по-тъмна по рождение, или бе потъмняла от слънчевите лъчи или от мръсотия, но когато препречи пътя й, зъбите му проблеснаха като слонова кост на фона на лицето му.

— Таксата, госпожице. Платете си таксата. — Разпери ръце и пристъпи към нея.

Тя се наведе и се опита да го заобиколи, но мъжът протегна крак и я спъна. Джорджина залитна и ръцете му я сграбчиха здраво. Изпищя уплашено и се опита да се отскубне.

— На ваше място не бих безпокоил дамата — прогърмя мъжки глас, дошъл неизвестно откъде.

Джорджина и нападателите й се обърнаха и напрегнато започнаха да се взират в пустата уличка, но всички прозорци бяха тъмни и само зад един-два забелязаха потрепването на перде. Хората, обитаващи тези бараки, се бяха научили да стоят настрана от неприятностите.

— Ела и ни спри, ако можеш — изкрещя самоувереният, набит мъж и протегна ръка да прихване девойката през кръста.

— Сигурен съм, че не искате да го направя. — Шум от съседната уличка ги ориентира откъде идва гласът.

Джорджина зяпна смаяна, когато разпозна невъзмутимата стойка на черния силует, облегнал гръб на стената. „Дениъл!“ Никога не бе изпитвала такава радост при среща с познат.

Простакът, обвил ръка около талията й, вонеше на чесън и мръсотия, а хватката на по-високия й причиняваше болка. Не искаше и да си помисли какво би се случило, ако Дениъл не се бе появил. И без това едва понасяше мисълта за сегашното си положение.

— А защо не, каубой? К’во можеш да направиш? — По-високият сграбчи кичур от косите й и я принуди да извие глава назад, докато лицето й не се озова извърнато нагоре към небръснатата му физиономия. Тя изпищя и направи опит да се дръпне, разбрала намерението му да я целуне, но не успя да стигне далеч, тъй като ръцете му я държаха здраво.

Необичаен дрезгав лай огласи знойния въздух и болезнената хватка на мъжа неочаквано се разхлаби. Високият изруга и заотстъпва назад, опитвайки се да освободи крака си.

— Държиш ли да получиш своя пай? — попита Дениъл другия, когато се показа с небрежна походка на уличката, въртейки в ръка някакъв предмет, чиято повърхност проблясваше под слънчевите лъчи.

Почувствала отдръпването на ръката от кръста й, Джорджина прихвана полата си и изтича към Дани, като се придържаше плътно встрани и внимаваше да не се окаже между него и отстъпващия заднишком нападател.

— По дяволите! Има револвер. Тоя съвсем е откачил! — Ниският продължи да отстъпва към близката пресечка. — Не искахме нищо. Просто се забавлявахме. Честно!

— Поканете и мен, когато пак решите да се забавлявате. Ще ви покажа как учим хората да танцуват заднишком там, откъдето идвам. — Насочи хладнокръвно револвера към ниския и изстреля няколко куршума в земята, непосредствено пред краката на нападателя.

Мъжът си плю на петите и хукна, подскачайки, а съучастникът му закуцука забързано след него.

Останала без дъх, Джорджина облегна гръб на близката стена, притиснала с длан сърцето си, като поглеждаше ту към Дениъл, ту към вече безлюдната уличка. Не можеше да повярва на онова, което току-що бе видяла със собствените си очи. Хората в Кътлървил, Охайо, не постъпваха така. Погледна отново към Дениъл и видя как прибира злокобния пистолет под сакото си, където нямаше да се вижда. Щеше да запомни да бъде много предпазлива с този мъж, когато е облечен със сако.

Сега, като не се виждаше оръжието, Дениъл отново стана открития любезен журналист с покоряваща усмивка, когато с бавни крачки тръгна към нея. Един светлокестеняв кичур бе паднал на челото му и му придаваше същия хлапашки небрежен вид като този на гаврошчетата, които продаваха печатания от него вестник. Топлият пламък, просветнал в гълъбовосивите очи, когато се взря загрижено в лицето й, го правеше съвсем различен от мъжа, изстрелял половин дузина куршуми в прашния път.

— Не зная дали не трябва да се страхувам по-скоро от теб, отколкото от тях. — Оттласна се от стената и запремята нервно ръкавиците си от ръка в ръка. Сега, когато Дениъл бе съвсем близо, усещаше острия, тръпчив мирис на неговия одеколон. Изведнъж й се прииска да се хвърли в обятията му, да почувства ръцете му, но Джорджина Мередит Хановър никога не постъпваше по този начин. Беше известна с остроумните, дори язвителни реплики, с които отвръщаше на ухажорите си, със своята непредсказуемост и със способността си да държи мъжете на разстояние. Просто в момента бе много уплашена и объркана — това бе всичко.

— Тъй като съм най-близо и съм по-луд и от дявола, имате позволението ми да се страхувате от мен. Ще се наложи да ви преследвам през половината град, докато ви отведа до вас. Или този път ще се приберете по собствена воля?

Джорджина въздъхна и най-накрая се реши да го погледне в очите. Игривият пламък в тях бе угаснал. По дяволите мъжете! Защо винаги усложняваха всичко?

— Ще се прибера, но вие ще трябва да се върнете и да поговорите с Дженис. Днес са я уволнили. Трябва да направим нещо.

Дениъл я улови за ръката и я поведе по уличката.

— Аз трябва да направя нещо. В случая няма никакво „ние“. А сега да се махаме оттук, преди онези двамата да са се върнали с подкрепление.

 

 

— Оставих фотографското оборудване на съхранение при Питър. Той може да реши дали да ти го върне или не, когато се ожените.

Докато говореше на дъщеря си, Джордж Хановър се оглеждаше в голямото огледало в салона и се бореше с вратовръзката си. Джорджина стоеше вдървено върху обюсонския^[1] килим и кимаше мълчаливо.

— Надявам се, че си си извлякла поука. Радвам се да видя, че започваш да проявяваш благоразумие по този въпрос. Ние с майка ти ти мислим само доброто.

Тъй като майка й все още не бе излизала от стаята си, последното изявление беше спорно. Джорджина погледна тъжно към стълбите. Би било много хубаво, ако поне понякога майка й заставаше зад нея, но това бе също толкова невъзможно, както възкръсването на Ейбрахам Линкълн, ако се бе помолила той да се върне, за да спаси страната.

В този момент пристигна Питър, а майка й бавно слезе по вътрешното стълбище и в гордо изправената крехка женска фигура имаше толкова достолепие, че самата кралица би й завидяла. Питър се наведе, за да целуне ръката й и за миг като че ли върху лицето на Доли Хановър трепна усмивка, която угасна, когато се обърна към съпруга си.

Малката група, качила се в каретата, бе необичайно притихнала. Обикновено Джорджина бъбреше и се смееше колкото всички, взети заедно, но неотдавна бе изгубили безвъзвратно своето безгрижие. Продължи да се взира в мрака отвън, дори когато Питър взе ръката й и нежно притисна пръстите й в своите. Само преди седмица такава нежност щеше да я развълнува, да я изпълни с очакване. А сега гледаше на този негов жест просто като на средство да бъде умиротворена.

Не че сега не тръпнеше в очакване. С нетърпение искаше да научи кои са собствениците на онзи мизерен квартал, където господин Игън беше върховен повелител. Умът й бе достатъчно зает с търсенето на начини да бъде наказан въпросният господин. И само мисълта, че ще види Дениъл редом с надутите мрачни господа като баща й, придаваше особено тръпчив привкус на предстоящата вечеря. Нямаше търпение да види реакцията им. Повтаряше си, че затова очаква с нетърпение появата на Дениъл, но никого не би могла да лъже, най-малко себе си. Със сигурност много нейни надежди бяха свързани с тази вечеря.

Проблемът бе, че толкова се бе отчуждила от семейството и от приятелите си, че нямаше с кого да сподели надеждите и очакванията си.

Истинският живот определено я караше да се страхува. Трябваше само да си спомни за спречкването с двамата хулигани в тясната уличка. Може би нямаше да й сторят нищо, само щяха да я унижат с противните си целувки. А можеше и да стане далеч по-страшно. За нейно щастие никога нямаше да й се наложи да разбере това. Затвори очи и в съзнанието й изплува Дениъл, втренчил очи в лицето й, хлапашката му усмивка, която се сменя от изражение на гняв в дълбока загриженост. Господин Мартин я плашеше не по-малко от истинския живот.

Когато каретата пристигна пред дома на кмета, Джорджина вече бе събрала сили да се усмихне и галантно поздрави всички, щом влязоха в антрето. В своята наивност бе повярвала, че вестникът на Дениъл ще ограмоти хората. Беше си представяла, че жените ще се сплотят в протеста си срещу отношението към бедната продавачка, разгневила управата на магазина, че мъжете ще заплашат да прекратят деловите си отношения с „Малоуни“, ако нещата не се променят. Беше си въобразявала, че Питър ще се изправи пред баща си и ще му каже, че робството е забранено със закон преди повече от век. И ето сега беше сред най-изисканото общество на Кътлървил, а къде бяха протестите? Ами порицанието? Ами речите за справедливост?

— Ами… Знаете ли, някои от онези продавачки в „Малоуни“ са най-надменните същества, които съм виждала. Върнах чифт чорапи, които имаха бримки, а те имаха наглостта да…

Джорджина престана да слуша жената отдясно и дочула подетата от мъжете тема, насочи вниманието си към тях.

— Наема на работа прекалено много от онези мързеливи ирландки. В това е целият проблем. Знаят само да пият по цяла нощ, а през деня дремят или се оплакват, когато са будни. Чух, че жените не са по стока от…

Девойката се отдалечи с надеждата да намери трезвомислещи хора в някоя друга част на салона. Скоро щяха да сервират вечерята, а Дениъл още не бе дошъл. Може би бе проявил повече разум от нея и бе решил да не идва. Видя, че Лойола се приближава към нея и се опита да се измъкне, но никой не можеше да се измъкне от госпожа Банкс, веднъж попаднал в обсега на полезрението й.

— Доколкото си спомням, каза ми, че ще дойде — прошепна домакинята, придърпвайки настрани Джорджина.

— След онази статия? Убедена ли си, че все още държиш да се появи тук? — Беше първата цинична забележка, която изричаше. Дори Лойола остана изненадана.

— Разбира се. Целият град говори за това. Всички искат да се запознаят с него. Той е джентълмен, нали? Ако е някой като онези екстравагантни репортери с висяща в ъгъла на устата цигара…

Джорджина потупа успокоително ръката на домакинята:

— В противен случай не бих предложила да го поканиш. Изключително възпитан човек, когато пожелае да бъде такъв. Просто е по-различен от джентълмените, които познаваш.

Лойола я изгледа подозрително, но бързо извърна глава при звука от отварянето на вратите. Часовникът тъкмо оповестяваше часа за вечеря.

— Господи! Това е той. — Бе по-скоро констатация, а не въпрос, направена в резултат от светкавичния оглед на новодошлия от страна на кметицата.

Влезлият мъж бе облечен в елегантен скъп костюм в гълъбовосиво, рязко открояващ се на фона на черните костюми на останалите присъстващи мъже. Ръката, пъхната в джоба на панталоните, отхвърляше назад едната предница на вталения редингот, откривайки част от бяла, ръчно избродирана риза от фина коприна, върху която се открояваше сребърен ланец, а на него висеше малко украшение, подозрително наподобяващо сребърен куршум. В единия ревер бе затъкната кървавочервена роза. Две сиви очи огледаха иронично присъстващите изпод непокорните кестеняви кичури, подстригани съвсем наскоро. Същите тези очи потърсиха почти веднага погледа на Джорджина.

— Ще трябва да ме представиш — прошепна Лойола.

Нямаше много време за запознанства. Загрижен повече за вечерята, отколкото за закъснелия гост, кметът вече даваше нареждания гостите да преминат в трапезарията. Джорджина заобиколи множеството, избягвайки да срещне погледа на Питър, като се криеше зад масивния гръб на домакинята. В момента нямаше желание да кръстосва шпага с двете очи, които укоризнено следяха всяко нейно движение.

Докато успее да представи закъснелия гост на познатите си, почти всички се бяха отправили към трапезарията. Единствено Питър се бавеше, нетърпеливо изчакващ годеницата си, за да я съпроводи до нейното място. Когато очите му се спряха върху елегантния непознат, зениците им се присвиха подозрително и той тръгна към изостаналата групичка.

Джорджина успя да приключи с представянето, преди Питър да стигне до тях. Навеждайки се, за да целуне ръката й, Дениъл прошепна:

— Ще е по-добре да се престорите на прегладнял звяр, госпожице Весела. Ще поговорим по-късно.

После се обърна, предложи ръка на домакинята и се отдалечи заедно с нея, като по този начин избегна срещата с разгневения годеник на Джорджина.

— Кой беше онзи мъж? — Питър улови ръката на годеницата си и я поведе към трапезарията.

Джорджина се усмихна и с тържествуващ шепот оповести:

— Това, скъпи мой, е господин Дениъл Мартин.

Няколко глави от двете й страни се обърнаха към нея при изричането на името, докато Питър й кавалерстваше да седне на мястото си.

Джорджина наблюдаваше как гостите един след друг обръщат глави към мъжа, седнал до Лойола Банкс. Небезизвестният Дениъл Мартин, редактор на вестник. Жените изглеждаха заинтригувани. Мъжете попипваха бакенбардите си и се споглеждаха гневно. Лицето на Питър побеля от ярост.

Дениъл се усмихна любезно, прошепна нещо на домакинята, което я накара да се засмее, после галантно повдигна чашата си към нея.

На Джорджина й идваше да го убие заради безгрижието му.

До нея Питър едва сдържаше гнева си, но бе прекалено възпитан, за да поиска публично удовлетворение, докато бяха на масата. Вместо това взе чашата с вино и я поднесе към носа си, преди да отпие. После с вид на истински познавач рече високо:

— Отлично вино, кмете. Отлежало, с лек аромат на плодове.

Лицето на кмета засия радостно от високата оценка, дадена от най-вещия познавач на вината в компанията.

Но преди да успее да отговори, Дениъл отпи от чашата си и я остави настрани. После, като гледаше право към Джорджина, каза:

— Намирам вкуса му малко тръпчив и като че ли по-сладникав от необходимото. Твърде старателното подсилване придава прекалена лекота, в резултат на което виното бързо се вкисва.

Сега вече наистина изпита желание да го убие. Дениъл не говореше за проклетото вино, а за Питър. И Питър го знаеше. Джорджина притисна с длан ръката му върху масата, за да му попречи да се изправи.

— Е, господин Мартин, не знаех, че тексасците пият вино. — После дари с ослепителна усмивка своя домакин: — Господин кмете, може би трябваше да сервирате същото вино, от което ни предложихте последния път. Ясно си спомням, че Питър го определи като „объркващо“.

Няколко от жените се подсмихваха. Един от гостите се прокашля. А Лойола Банкс пое подадената ръкавица и отвлече вниманието на гостите от словесната престрелка между двамата млади мъже.

Дениъл показа с усмивка, че е разбрал недвусмисления укор в репликата на Джорджина, после отново насочи вниманието си към домакинята. Питър само я изгледа гневно. Може би вечерта нямаше да бъде по-интересна, както се бе надявал.

Пренебрегвайки го, госпожица Хановър се обърна към мъжа отдясно, но той вече се бе впуснал в разговор със събеседника си от другата страна на масата. Докато прислужницата ирландка сервираше супата, мъжът до нея заяви високо:

— Всички проблеми идват от чужденците. Всички са радикали и създават само неприятности. Трябва да се гласува закон, който да постановява да ги връщат с кораби в родината им.

Кокалчетата на пръстите, стиснали дръжките на супника, побеляха, но жената безмълвно продължи да сервира на следващия.

Никога преди Джорджина не бе забелязвала как реагира прислугата на водените по време на хранене разговори. Всъщност почти не бе забелязвала присъствието й, но в момента се изпълни със състрадание към жената. Самата тя не би могла да се овладее и да се оттегли безмълвно със супника в ръце, ако чуеше подобен коментар. Ако беше на мястото на прислужницата, досега по лицето на съседа й щяха да висят безбройни късчета фиде и настъргани зеленчуци.

— Най-големите неприятности създават евреите. Непрекъснато покачват цените на услугите си, сякаш са по-добри от останалите. Ограбват ни и ни мамят, и трупат огромни печалби, после се оглеждат и купуват всичко, на което могат да сложат ръка. Трябва да бъдем по-предпазливи, иначе могат да изкупят града току под носа ни. Би трябвало да има закон, забраняващ на чужденците да притежават земя.

Джорджина разбърка супата си.

— Мислех, че поради тази причина дедите ни са дошли в тази страна, защото нямали право да купят земя в собствените си страни. Били са имигранти, прокудени от религиозни преследвания, също като евреите и ирландците.

— Джорджина! — Когато й подаде панерчето с кифличките, в тона на Питър прозвучаха предупредителни нотки.

Погледна към родителите си, за да разбере дали може да продължи със същата тема, без после да й бъде четено конско. Майка й нервно мачкаше салфетката между пръстите си и се взираше напрегнато в чинията със супата, сякаш съдържанието й можеше да експлодира всеки момент. Баща й обсъждаше нещо с кмета и, изглежда, не бе чул нищо.

Хвърли предпазлив поглед към Дениъл, за да види дали той бе чул. Лицето му изразяваше недвусмислено одобрение.

Събрала кураж, Джорджина се обърна с усмивка към Питър:

— Но, скъпи, нали твоят баща е ирландец? Нима трябва да му забраним да притежава земя?

— Неговият баща е бил ирландец. Баща ми винаги е живял тук. А сега си намери друга тема за разговор, Джорджина. — Обърна й гръб и попита жената срещу него дали е присъствала на беседата по теология, изнесена предишната вечер.

Джорджина изчака жената да отговори, после каза:

— Възнамерявам да стана член на Дамския клуб, след като се оженим. Постъпват много добре, като канят за лектори религиозни и научни дейци, но мисля, че е време да разширим кръга на интересите си. Смятам, че на всяка цена трябва да поканим като оратор Сюзън Антъни например.

Думите й предизвикаха вакуумен ефект. Всички погледи се обърнаха към нея. Джорджина спокойно намаза кифличката с масло. Някакъв мъж, седящ в противоположния край на масата, започна поучителна тирада за неспособността и недостатъчната интелигентност на жените по отношение на важни решения, каквото е правото за упражняване на избирателен глас. Джорджина изглеждаше по-заинтересувана от кифличката, отколкото от неговите думи.

Питър сграбчи китката й и взе ножа от ръката й.

— Да не си посмяла! — процеди през зъби той. — Не забравяй, че се намираш в чужд дом.

Тя изгледа втренчено огромната длан, притиснала нейната.

— Да, разбира се, струва ми се, имаш право — извинително промърмори тя. Когато годеникът й дръпна ръката си, тя опря длан към челото си и тихо изстена: — О, божичко! Не се чувствам добре. Сигурно съм претоварила малкото си мозъче. О, помощ, моля ви.

И се отпусна омаломощена върху облегалката на стола.

Чу как Питър изруга тихичко, докато се опитваше да я задържи изправена върху стола. Чу и тихия вик на уплаха, нададен от майка й, което означаваше, че нейният припадък щеше да създаде достатъчно грижи на гостите, настанени на отсрещния край на масата. Чу няколко възклицания на вълнение от страна на други присъстващи, а след това и гръмовния смях на Дениъл.

Едва успя да се сдържи да не избухне в смях като него. Някой предложи да извикат лекар, други шепнешком изкоментираха нещо за умствено претоварване и многозначително поцъкаха с език по отношение на ползата от голямата образованост, когато Питър я понесе на ръце към салона за приеми. Едва устояваше на напиращия в гърдите й смях и знаеше, че годеникът й много добре разбира какво става. Беше извън себе си от ярост. Изглежда, единствен Дениъл бе разбрал смисъла на последната й реплика и последвалата я сцена.

Беше детинско от нейна страна, но поне бе доволна от себе си. Положена на канапето, Джорджина веднага се изправи до седнало положение и се огледа с присъщото си весело изражение. Видяла скупчените наблизо гости, последвали Питър в салона, попита с престорено учудване:

— О, божичко, вечерята свърши ли? Не си спомням нищо!

Баща й вече бе наредил на един прислужник да вземе на ръце Доли Хановър и си пробиваше път през множеството.

— Питър, занеси я в каретата. Ще я отведа вкъщи.

Джорджина издърпа ръката си от дланите на годеника си и се усмихна.

— Още не съм готова да тръгна, папа.

— Вече причинихте достатъчно тревоги за една вечер и е време да си тръгнете, млада госпожице. — Джордж изгледа многозначително Питър.

Множеството се раздели, за да направи място на Лойола Банкс и придружаващия я висок мъж.

— Смея да кажа, че младата дама е просто гладна. В нашия край щяхме да я заведем в кухнята и да я накараме да похапне добре. Крехко създание като нея трябва да се храни редовно.

Джорджина стрелна гневно насмешливото лице на Дениъл Мартин. Казваше й, че е прекалено малка. Прииска й се да му каже, че повечето мъже не я смятат за малка, но тогава си спомни, че същите тези мъже не допускаха, че в главата й има мозък.

— Хайде, Джорджина. Вечерята ще изстине. Джордж, ти по-добре отведи Доли у дома. Сигурна съм, че Питър е в състояние да се погрижи за дъщеря ти до края на вечерта. Знаеш какви са момичетата. Млади са и се съвземат бързо. — Лойола отнемаше командването на мъжете и вземаше ситуацията под свой контрол.

Останалата част от вечерта протече сравнително спокойно. След вечеря Джорджина предизвика дискусия по въпроса за свободата на печатното слово, която прерасна в кресчендови реплики. В един момент Питър поведе спокоен спор с Дениъл и настоя вестникът да публикува опровержение, но журналистът само се усмихна и отвърна саркастично, че бездруго в този град никой не се интересува от истината.

Когато Джорджина понечи да се присъедини към тях, Питър й заяви, че не трябва да поддържа никакви контакти с този мъж, след което я отведе настрани.

Именно тогава решението озари ума й. Докато Дениъл се отдаде на някакъв безмозъчен светски разговор, а Питър грубо я дърпаше към вратата, откри в себе си смелостта, която винаги бе искала да притежава.

Не изпитваше никакво съжаление към жертвите на своя замисъл. След като мъжете не се интересуваха от нейното мнение, можеше да им отвърне със същото — като им отмъстеше.