Патриша Райс
Необмислена постъпка (4)

Четвърта глава

Годежът бе публично оповестен. Нямаше да има връщане назад.

Джорджина повдигна очи към красивия мъж, чиято ръка държеше, и се опита да си наложи да се почувства щастлива. Когато, усетил погледа й, той извърна лице към нея, то бе озарено от топла усмивка. Девойката се усмихна глуповато. Дори в главата й да нямаше никаква мисъл, Питър пак не би забелязал.

Бледосинята рокля, избрана лично от майка й, беше с дълбоко квадратно деколте. Тази вечер Джорджина неколкократно улови Питър да се заглежда в него. Не разбираше защо на мъжете толкова им харесва да се заглеждат в тази част на роклята й, но всеки път, когато Питър го правеше, по тялото й се разливаше топло гъделичкащо усещане. Може би всички имаха право и тя просто трябваше да го опознае по-добре.

Но това бе трудна задача в навалица като тази. Нейно задължение бе да снове между гостите, да танцува със стари и млади и да се убеди, че всички се забавляват. С това можеше да се справи с лекота, но не можеше да проумее как щеше да опознае годеника си, докато изпълнява задълженията си на домакиня на приема.

Не можеше да се каже, че Питър я улесняваше особено. Вече се бе обърнал към един от присъстващите мъже и обсъждаше някакъв проблем, възникнал с магазина, и напълно бе забравил за нея. Джорджина въздъхна и прие чаша лимонада и покана за танц от един млад мъж, когото познаваше още от детство.

Много по-късно, вече изгубила от поглед годеника си, реши, че приемът протича много добре и без нейно участие. Независимо че прозорците бяха отворени, в балната зала бе ужасно задушно и девойката усещаше, че челото й се покрива със ситни капчици пот.

След като годеникът й не бе наблизо, за да я изведе в градината, налагаше се да излезе сама. Ако предполагаше, че Питър бе поне мъничко ревнив, щеше да покани някой друг мъж да я придружи навън, но дълбоко се съмняваше, че той изобщо щеше да забележи отсъствието й. А след като нямаше да забележи, тя не виждаше защо трябва да жертва възможността за уединение заради компанията на някой от малоумниците със сериозни изражения, украсяващи дансинга.

Лек полъх на вятъра раздвижи тежките завеси, когато тя се шмугна между тях и излезе на терасата през един от френските прозорци. Завесите почти не пропускаха навън светлината от балната зала, но по протежение на алеята пред терасата предвидливо бяха запалени множество газени фенери, така че нощта не можеше да се нарече непрогледна.

Веднага го видя. Той и не се стараеше да прикрие присъствието си. Стоеше, облегнат на ниския зид, изпружил небрежно дългите си крака, а широките му рамене се открояваха на фона на ниско подрязаните храсти. Когато се взря в лицето му, за да се увери, че не се припознава, сърцето й подскочи и заби учестено. Разпозна леко извития нос, непокорно разпилените коси, почти аскетичния удължен профил на лицето, чието изражение придобиваше така приятна дяволитост, когато се озареше от усмивка. Както се усмихваше сега.

Беше облечен в костюм, но не в традиционния черен цвят като на мъжете вътре. Светлият лен се открояваше на фона на потъналите в сянка храсти зад гърба му, а раираната вратовръзка беше предизвикателно западняшка.

— Казахте, че съм поканен на всички давани от вас приеми — тихо рече той с леко провлачване, което Джорджина не си спомняше от първата им среща.

— И щях да ви изпратя официална покана, ако знаех къде мога да ви намеря, господин Мартин. Така и не дойдохте да ме видите.

Установи, че очите му се отместват от лицето й и се взират в блестящата тиара, увенчаваща старателно прибраните под нея коси. Не беше сигурна какво точно изразяваха очите му, когато отново срещнаха нейните, но интуитивно долови, че старателно избягваше да погледне към гърдите й. Мисълта за това предизвика дори по-сладостна тръпка от онази, която нескритата възхита на Питър бе породила у нея. Противно на всякаква логика, изведнъж изпита силно желание този мъж да погледне именно там.

Приближи се, преднамерено изпънала назад рамене, така че той не можеше да не види онова, което тя открито излагаше на показ. Никога преди не се бе държала така, но знаеше много добре как се прави. Докосна с бегъл жест ръката му и почувства как мускулите подскочиха конвулсивно при нейния допир.

— Помислих, че сте ме забравили. — Умишлено сниши гласа си до шепот и веднага забеляза неговата реакция, изписала се върху одухотвореното му лице.

Дениъл не отговори веднага. Задържа погледа си върху лицето й, после колебливо го плъзна надолу към ефирната дантела, докосваща гръдта й. Когато очите му отново срещнаха нейните, той се усмихваше.

— Отново го правите, нали? Защо не запазите малките трикове за годеника си? Между нас са излишни подобни неща, достатъчно е да бъдем просто искрени. Да, ако наистина искате да имате приятел.

Джорджина се почувства разобличена. И едновременно с това облекчена. Пред този мъж можеше да каже онова, което мислеше, и той нямаше да се надсмее, нито да си тръгне, нито да я презре. Отново докосна ръката му, но този път пръстите й останаха върху нея.

— Да, искам да имам приятел. Ще танцувате ли?

Музиката долиташе навън през отворените прозорци и Дениъл повдигна очи към тежките завеси, скриващи напълно от погледа натруфената зала зад тях.

— Не се отличавам с особена грация, но ще ми бъде приятно да опитам. Тук има повече пространство, отколкото вътре.

Каменните плочи под краката им не бяха като полираната танцова площадка в залата и движенията им бяха далеч от всякаква грация, както се бе изразил той, но въпреки всичко танцът беше приказен. Джорджина се потопи в плавния ритъм на музиката, остави лицето си на ласките на вечерния ветрец и се отдаде единствено на удоволствието от синхронно полюшващите им се тела. Беше божествено. Не бе необходимо да говори, не трябваше да се тревожи как изглежда, нито да внимава, да не би да сгреши стъпките. С този мъж всичко това не беше от значение. Трябваше само да се остави на танца.

Почти изпита съжаление, когато музиката спря. Ръката на каубоя остана няколко секунди по-дълго около талията й и дори когато я отдръпна, другата му ръка продължи да държи дланта й.

— Просто исках да проверя дали сте щастлива — с овладян тон рече той, сякаш многократно се бе упражнявал да изрича тази фраза.

Джорджина се усмихна неловко.

— Ами разбира се, че съм щастлива. Имам всичко, нали?

— И аз си казах същото. — Но очите му продължаваха да се взират въпросително в лицето й, незаблудени от положителния й отговор. — Реших да остана тук известно време. Купих печатарска преса в една сграда близо до фабриката на баща ви. Все още ли искате да ви посещавам от време на време?

— Печатарска преса? — Зениците й се разшириха от вълнение. — Ще започнете ли да издавате вестник? Ще имате ли кабинет със залепени по прозорците снимки? — Ентусиазмът й внезапно помръкна. — Или ще отпечатвате само картички, плакати и други материали от този род?

Дори преди да не бе обмислял възможността да издава собствен вестник, сега вече не можеше да не го стори. Усмихна се широко:

— Ще правя и двете. Един вестник не носи кой знае какви приходи, преди да се популяризира и да си създаде разпространителска мрежа. Все пак трябва да се храня с нещо.

Сега вълнението й бе по-овладяно, сякаш си бе спомнила, че трябва да се държи като голям човек.

— Много бих искала някой път да ме навестите и да ми разкажете за работата си. Винаги ми е било интересно как се създава един вестник.

Бе се надявал, че ще може да я покани да види работата лично, но почувства нейната резервираност и прие неопровержимостта на дълбоките различия помежду им.

— За мен ще е удоволствие да ви разказвам всичко, но не знам дали ще мога да се измъквам от редакцията в общоприетите часове за частни посещения. Ще трябва да ръководя работата.

— Дайте ми визитната си картичка и ще се погрижа да получите покана за следващия прием. Трябва да се връщам при гостите си.

Джорджина подсъзнателно бе предусетила, че господин Мартин не би влязъл в балната зала с нея. Сякаш помежду им се бе спуснала невидима завеса, която ги разделяше един от друг. Дори когато й подаде визитната си картичка и пръстите им се докоснаха, това усещане не я напусна. Не съществуваше причина да се надяват, че различните светове, към които принадлежаха, някога щяха да се срещнат.

Пъхна картончето в пазвата си и му намигна. Почти бе готова да се закълне, че каубоят се изчерви, но той побърза да се оттегли в сенките на парка, а тя тръгна към френския прозорец, когато музиката зазвуча отново. Чувстваше се добре, само като знаеше, че той е наблизо. Сега нямаше да мисли за всички други усещания, които провокираше у нея.

 

 

Питър се изтегна удобно върху одеялото, което бяха постлали върху тревата. Тежките черни къдрици паднаха върху челото му, докато съсредоточено глозгаше пилешкото бутче. Джорджина смяташе, че той притежава изключително мъжествено излъчване, но все още продължаваше да търси онази различна, магическа искра, която, както се бе надявала, трябваше да притежава бъдещият й съпруг.

Е, поне не се бе отнесъл с обичайното мъжко високомерие, докато го бе увещавала да си устроят този малък интимен пикник. Само те двамата, за разнообразие. Нямаше други мъже, които да й го отнемат с обсъждането на делови проблеми, нито други жени, които да го омайват със своите прелести. Сега цялото му внимание беше нейно.

Беше си сложила една от своите лондонски рокли, които не изискваха носенето на допълнителни подплати и корсети отдолу. Господин Мартин веднага бе забелязал разликата по време на срещата им във влака, но Питър, изглежда, оставаше сляп за онази част от облеклото, която бе скрита под женските рокли. Лежеше си в пълна безметежност, вперил очи в небето, оставил се на въздействието на храносмилането. Прииска й се да изсипе шишето с лимонада върху главата му.

— Какво правиш по цял ден в магазина? — Опита се да зададе въпроса си с шепнещ, прелъстителен глас, с който бе подходила към господин Мартин, с мисълта, че Питър щеше да сметне въпроса за неподходящ за една жена, ако го зададеше сериозно. За да подсили заблудата, се приведе напред и го погъделичка със стръкче трева.

— Работя. — Улови ръката й и я целуна. — А ти какво правиш по цял ден?

На Джорджина й се искаше да изръмжи, но продължи с възприетия от нея тон:

— Играя си. Ще ми разкажеш ли за своята работа, ако аз не ти разкажа за моите игри?

Питър се усмихна, а изненадващата му реакция замалко да я накара да излезе от кожата си. Изглеждаше точно като господин Мартин, когато се засмееше. Разбира се, в действителност Питър изобщо не приличаше на Пекос. Каубоят имаше светли прави коси, а профилът на лицето му изглеждаше много по-удължен и по-слабоват с онази гърбица на носа му, но имаше нещо, което…

Тя поклати глава и го застави да й отговори сериозно.

— Знаеш ли, много съм сръчен — призна Питър. — Поправям всичко, което се нуждае от ремонт.

Не й прозвуча особено правдоподобно. Питър неизменно бе облечен в скъпи, шити по поръчка сака и с изискан копринен шал около врата. Джорджина смръщи лице.

— Искаш да кажеш, че обикаляш с чук и пирони в ръце и по цял ден ковеш дъски ли?

Той се засмя и се присегна да вземе второ пилешко бутче.

— Не, не поправки от такова естество. Ако някой клиент си хареса много някой артикул, но се опита да излезе, без да си плати, обикновено викат мен. Онзи ден бе дошъл някакъв любопитен журналист, който задаваше купища въпроси на продавачките, и един от салонните управители ме помоли да ги освободя от него. Ето с какво се занимавам по цял ден.

„Любопитен журналист“. Нещо припламна в погледа на Джорджина. Какво ли би могъл да преследва Пекос? Намаза мармалад върху една кифличка и я подаде на Питър.

— Какви въпроси може да зададе един журналист на някаква продавачка? Не очаквам те изобщо да могат да кажат кой знае какво.

— Предполагам, че просто си търсеше материал за сензационна статия. Винаги има някой да се жалва, а вестниците са готови да направят сензация от подобен израз на недоволство. Просто защото им трябва такъв материал за първа страница. Съпроводих го до изхода на сградата.

— Не мога да повярвам! Това е ужасно. Разбра ли се кой се е оплаквал или от какво се е оплаквал?

Питър бе особено вещ в обсъждането на служебни проблеми и всъщност не би се отказал от слушатели, които с готовност поглъщаха всяка негова дума. Преглътна залъка си, после каза:

— От продължителността на работния ден най-вече. Но не можем да им позволим да мързелуват, докато са на работа. Все пак вследствие на инцидента се наложи да уволня една от работещите при нас жени. Обясняваше на журналиста как един от новопостъпилите служители е повишен в началник-смяна, като е предпочетен пред нея, независимо че тя от години изпълнява неговата нова длъжност, при това при много по-малко заплащане. Сама знае защо го направихме. Човекът трябва да изхранва семейство. Естествено, че ще му плащаме повече. А и не можеш да поставиш жена на отговорна длъжност. Никой няма да я слуша. Беше добра работничка. Срамота е, че е вирнала така нос.

Мъжкото самодоволство в разсъжденията на годеника й я извади от равновесие. Този път изкушението бе твърде силно. Макар че лимонаденото шише бе почти празно, когато обърна гърлото му над главата на Питър, върху къдриците му се стече лепкава струйка от утайката на дъното.

С вик на изненада той скочи, като пипаше косата си, вперил очи в нея така, сякаш тя не бе с всичкия си. Джорджина просто прихвана полите на роклята си и с гневни крачки тръгна към сградата, без да я е грижа как ще приеме той това.

Искаше й се да изкрещи в лицето му: „Какво те кара да мислиш, че мъжете ни превъзхождат? Нима жените нямат семейства, а? Не е ли редно да им се плаща за онова, което са изработили?“. Но съзнаваше, че ще е напълно безполезно. Не можеше да промени мисленето на половината земно население просто като се разкрещи на Питър.

Но един вестник би могъл.

Блюкър не се възпротиви, когато на следващия ден му нареди да я закара до търговската част на града. Наистина изражението му показваше леко учудване, когато тя назова имената на улиците, към които отиваха, но никой не му бе давал нареждания да я държи настрани от фотографските студиа. А когато го отпрати обратно с думите, че ще се прибере по-късно заедно с Питър, послушно я остави, убеден в истинността на плановете й.

Няколко часа по-късно Джорджина вече съжаляваше, че толкова прибързано и непочтено се бе отървала от кочияша, но просто трябваше да го направи. Би било абсолютно невъзможно да скрие кожените торби, пълни с фотографски принадлежности, а не беше готова да даде правдоподобно обяснение за извършените покупки пред семейството си. Обаче проклетите вещи тежаха почти тон.

Докато с усилие мъкнеше товара си по улиците към „Хановър Индъстриз“, жените се извръщаха след нея и я наблюдаваха с любопитство. Един непознат предложи да й помогне за багажа, но погледът му шареше навсякъде другаде, освен по торбите с оборудването, и Джорджина използва трикракия статив, за да го спъне. Хората наоколо смаяно наблюдаваха как мъжът падна по лице в прахта, но тя продължи напред, сякаш нямаше нищо общо със случилото се. Едно от предимствата на тази улица бе, че се намираше в един от почти престижните райони на града, но и достатъчно близо до промишлената зона, за да не остане без ръце, докато стигне дотам.

Когато доближи до фабриката, по лицето й се стичаха малки вадички пот, които само размиваха полепналия по него прах. Внимаваше много да не попада в полезрението на някой, наблюдаващ от прозорците на административното крило, като се взираше напрегнато, за да прочете на някоя от сградите името, изписано върху визитната картичка на господин Мартин. Усещаше, че фибите не придържат прибрани косите й и те падаха на кичури по тила й. Почти не чувстваше ръцете си от тежкия багаж, но нямаше намерение да се отказва сега. Знаеше съвсем точно какво иска да направи.

Избледнелият цвят на буквите върху дървената табелка на вратата правеше почти неразгадаем надписа върху нея, но сградата представляваше солидна тухлена постройка и само прозорците на първия етаж бяха със спуснати кепенци. Това определено бе обнадеждаващо. Нагласи по-удобно ремъка на едната от кожените торби върху рамото си и отвори вратата.

Чу се изскърцване. Тя я изгледа подозрително, после надзърна към тънещия в полумрак коридор. Отникъде не проникваше дневна светлина. Разтвори по-широко вратата, за да пусне слънчевите лъчи в тъмното антре. В средата на зловещия като пещера първи етаж имаше стълбище, а откъм горните етажи се чуваше глух шум от работа на машина. Следователно сградата не бе съвсем пуста.

Изправи гръб и решително пристъпи в коридора. Стъпките й отекваха зловещо в празното помещение, но дори да имаше някой вътре, той явно не бе забелязал нейното присъствие. Налагаше се да се изкачи по стълбището и сама да провери.

Изпъшка раздразнено при мисълта за предстоящото изкачване с кожените торби на рамо и постави крак върху първото стъпало. Не възнамеряваше да се появи пред господин Мартин, покрита с прах и развлечена, при това без фотографското оборудване. Щеше да му докаже, че бе нещо много повече от нощна светска пеперуда. Самата тя възнамеряваше да върши нещо, да бъде работеща жена.

Не знаеше защо бе важно той да узнае това, но изобщо не се впусна да търси обяснение. Възнамеряваше да прави снимки, илюстративни материали, върху които щеше да пише статии, за да изобличи несправедливия свят, в който доминираха мъжете и в който жените работеха повече часове, но получаваха по-ниски заплати. Животът й щеше да има смисъл.

Не се замисли нито за миг какво би казал Питър по този въпрос. Ако изобщо си направеше труда да се замисли, той просто можеше да си вземе обратно годежния пръстен и да си намери някоя предвзета усмихната кукличка. Бе твърдо решена веднъж завинаги да накара света да забележи, че тя също има мозък и че възнамерява да го използва за нещо по-полезно от разпределението на гостите около масата.

Когато стигна на втория етаж, шумът от печатарската преса стана по-силен. Тракането на токовете й по дървения под не можеше да надвие трясъка. Реши да потърси източника му и тръгна по друг коридор, сравнително по-осветен и не така зловещ като онзи на долния етаж. Горещината обаче бе непоносима.

Като стигна до една отворена врата, пусна торбите на земята, за да прибере назад косите си и да изтрие поне част от потта и прахта от лицето си.

Чу се оглушителен трясък и пресата замлъкна в мига, когато кожените торби докоснаха пода. Звукът отекна из цялата сграда.

Господин Мартин се появи изневиделица с кацнали на върха на носа му очила, а в ръцете си държеше парцал, с който почистваше мастилените петна по тях. При вида на Джорджина едната му вежда се изви въпросително нагоре. А когато забеляза багажа й, долната му челюст увисна, а погледът му заснова ту към немислимо скъпата камера и фотографските принадлежности, ту към крехкото русо създание в копринени одежди. Едва тогава се усмихна широко и пъхна очилата в джоба на ризата си.

— Един притекъл се на помощ журналист никога не е излишен, госпожице Хановър. Заповядайте, моля.