Патриша Райс
Необмислена постъпка (32)

Тридесет и втора глава

Шествието привлече немалко внимание, докато криволичеше през градските улици в посока към богатите жилищни райони. Дженис и Одри махаха весело на свои познати сред продавачките, изсипващи се от магазина на Малоуни в края на работния ден. Други от тълпата махаха на приятели, съседи и роднини, наизскачали от другите магазини по улиците. Файтоните и конете, наредени в очакване да откарат собствениците им у дома, попаднаха в задръстването, причинено от шествието, на и без това шумните кръстовища.

Джорджина зърна един от по-малките братя на Питър, притиснат от тълпата до коня си, и му махна безгрижно. Той я погледна слисано, после отвърна с усмивка, тъй подобна на тази на Дениъл, че веднага й стана симпатичен.

Побутна съпруга си и му го посочи.

— Това е най-малкият ти брат, Джон. Махни му.

Дениъл се обърна неохотно в указаната посока и с изненада видя едно свое по-скорошно издание, вторачено в него. На момчето му трябваха само чифт очила и лоша подстрижка и като нищо щеше да бъде досущ осемнадесетгодишния Дениъл. Значи най-малкият в семейството не бе последвал традицията на ирландската красота. Като се усмихна глуповато при тази мисъл, Дениъл помаха, както му наредиха.

Момчето изглеждаше леко озадачено, но кимна в отговор, после използва едно разцепление в тълпата, за да изчезне в странична улица. Дениъл го видя да си отива с чувство на разочарование, че никога няма да му се удаде шанс да опознае момчето. Никога преди не се бе кахърил, че няма възможност да опознае братята си. Нямаше да размишлява за това и сега, когато бе твърде късно. Върна вниманието си към импровизираното шествие.

Върволицата от каруци и бедно облечени хора като че ли се разрастваше. Съседи се присъединяваха към съседи с разнасянето на вестта и във въздуха се чувстваше ясно предизвикателството на празничното настроение, когато минаха покрай къщата на Малоуни с развети панделки. Дениъл вдигна поглед, зърна сянката на мъж зад един от горните прозорци и вдигна победоносно юмрук с насочен нагоре палец срещу баща си. Не такъв тържествен момент се бе надявал да сподели с този мъж, но той точно такъв заслужаваше.

Като навлязоха в по-тихата жилищна зона, празничното шествие позагуби шумната си изразителност. Много от хората не бяха идвали тук и се взираха благоговейно в безупречните морави зад железните огради. Заобиколиха почтително един елегантен файтон, в който седеше възрастна дама, като му сториха път, за да мине необезпокояван. Жената дори не обърна глава, за да им кимне.

Дженис си проби път през тълпата, за да тръгне редом с Джорджина.

— Тази идея вече не се харесва — промърмори тя. — Мястото ни не е тук.

— Както моето място не е във вашия квартал ли? — предизвика я Джорджина. — Точно както мястото на Бетси няма да бъде сред семейство Малоуни, когато порасне?

— Бетси може да бъде каквато си поиска, когато порасне. Аз ще имам грижата — отвърна дръзко Дженис.

— Тогава добре ще е да започнеш да я учиш за този квартал на града. Те само се обличат по-добре и повечето от тях говорят английски. — Джорджина помаха на слисаната Лойола Банкс, когато съпругата на кмета излезе на верандата, за да види какво става. Лойола само се вторачи в нея.

— Баща ви ще накара да арестуват всички ни за влизане в чужд имот.

Дениъл се вмъкна между двете жени и ги хвана под ръка, като ги забута към първите редове на процесията.

— Една птичка ми каза, че баща й е в Чикаго да търси пари назаем.

Джорджина му хвърли подозрителен поглед.

— Откъде знаеш?

— Птичката работи в телеграфната станция. — С едно намигване Дениъл свърза ръцете им и поведе шествието по алеята към дома на семейство Хановър.

Прекрасно окосената морава се покри с каруци и колички, докато новодошлите оглеждаха просторната сграда със стотици прозорци, които хвърляха отблясъци на светлината на късния следобед. С весели писъци децата се катереха по величествените кленове и се замеряха с шишарки, събрани под извисяващите се борове. Жените се спираха, удивени пред пищната красота на дузина пъстри рози и лехите покрай зидовете. Мъжете изчисляваха колко живота ще трябва да работят при сегашните си надници, за да се сдобият с постройка, наполовина тъй великолепна.

Джорджина изтри една сълза и изкачи долните стъпала. Натисна бравата и тъй като се оказа заключена, извади ключ от джоба си и отвори вратата. С гостоприемен жест покани всички да влязат.

Народът се отдръпна. Забелязвайки потрепването на долната устна на жена си, Дениъл улови Одри и Дженис под ръка и ги поведе по стълбите към нея. Пралелята вървеше подире им с Дъглас и Бетси.

— Имаме нужда от храна и напитки — прошепна Дениъл на Джорджина. — Какво мислиш, че имат в кухнята?

Джорджина за миг засия отново.

— Галони пунш. Ще погледна за храна.

Харисънови се блещеха, замръзнали от благоговение, в лъскавото фоайе, местейки погледи от кристалните газени лампи на стените към скъпите килими, покриващи полирания паркет. Макар да познаваше уютните къщи в квартала в Сейнт Луис, където бе израснал, Дениъл бе впечатлен от пищността, която къщата на Джорджина излагаше на показ. А той я бе завел да живеят в опразнен склад. Едва сега започваше да осъзнава в пълна степен лудостта си.

Потресени прислужници заситниха през салона с кофички пунш и подноси с кристални и порцеланови чаши по заповед на Джорджина. Дениъл си представи цялата тази скъпа посуда в ръцете на деца, които не са виждали нищо по-добро от тенекиена купа, и потръпна. Но домакинството на семейство Хановър едва ли разполагаше с нещо толкова унизително като тенекиени купи, така че той ги пропусна. После щеше да мисли как ще плаща щетите.

— Одри, идете с Дъглас навън и вижте всеки да си получи чашата. Дженис и аз по-добре да идем да видим с какво можем да помогнем на Джорджина. Гостите ни заслужават малко да се освежат след тежката работа, не мислиш ли?

Отърсени от вцепенението си посредством тази задача, която призоваваше вродената им активност, Харисънови моментално се потопиха в духа на събитията. До половин час предната морава се изпълни със седнали жени с разперени поли, клекнали или кръстосали крака мъже и лудуващи по тревата деца, като всички те похапваха сандвичи и отпиваха плодов пунш, любувайки се на лятната прелест на този подобен на парк двор.

— Представи си само колко хора бихме могли да съберем на моравата на моя баща — помисли Дениъл на глас, сядайки на долното стъпало със сандвич в ръка, който бе твърде тънък за вкуса му. Отлепи филията и се опита да идентифицира пастетната смес, сбърчи нос и галантно отгриза.

— Цялото шествие на Деня на независимостта.

Джорджина не се осмели да погледне Дженис, като направи това изявление. Идеите толкова бързо се въртяха из главата й, че я плашеха.

— Нищо няма да променим — отвърна мрачно Дженис. — Не можем да останем тук. Някой рано или късно ще извика полицията. След малко всички ще се разотидат, а ние ще останем на улицата.

— Що се отнася до това, Малоуни вероятно ще дойде да обсеби това място, щом разбере, че сме тук, но поне ще пренощуваме. Жалко, че не можем да оставим всички тук. Ще ми се да го видя как ще изхвърли всички.

Още докато Джорджина говореше, хората започнаха да се точат през портите, запътили се към домовете си, преди да притъмнее. Беше грандиозен жест и нещо като празник в иначе монотонния живот, но не беше реалност. Реалността бе да се събудиш сутрин и да се чудиш откъде ще дойдат парите за следващото ядене. Покъщнината на Харисънови бе разтоварена и струпана грижливо на верандата, където нямаше опасност да се намокри. Това, което бе предизвикало грандиозното шествие, сега изглеждаше жалко и дребно в сравнение с величествената сграда, но никой не коментира. Всеки нареждаше по един малък спомен от миналото, стискаше ръката на някой от семейството, потупваше я успокоително и изчезваше в спускащия се мрак.

— Настаних Бетси и пралеля ти в детската стая — каза Джорджина, след като се върна при смаляващата се група на парадното стълбище. — Една прислужница приготвя стаята за гости за теб и Одри. Дъглас каза, че иска да спи в обора с конярите. Мислиш ли, че е редно или да поискам да му приготвят стая?

Дженис примигна, за да сдържи една сълза и се взря в по-дребната жена, която нервно чупеше ръце пред нея. Елегантните рокли на Джорджина винаги й придаваха по-величествен, неземен вид. Широките й усмивки и приятните маниери я правеха да изглежда тъй, сякаш контролира целия свят. Но както стоеше тук сега, раздърпана и уморена, с разрошени къдри над превити от несигурност рамене, тя беше просто жена като всяка от тях.

— В конюшнята ще му е добре. Иначе ще си помисли, че е умрял и е отишъл на небето. Аз самата мисля, че съм умряла и съм отишла там. Как ще можем да живеем някъде другаде, след като видяхме това? — Дженис посочи фоайето, в което влизаха.

— Така, както можах аз. — Джорджина посегна към ръката на Дениъл. — Отиваш там, където е семейството ти. Това е единственото място на света, което съществува.

Дженис поклати презрително глава.

— Любовта не ти слага покрив над главата или ядене в корема. Има много да учите, госпожо Малоуни. Но при все това благодаря за вашата щедрост. На сутринта ще потърсим пансиона.

При тези думи Джорджина изхъмка и взе да се оглежда наоколо с пресметлив поглед. Докато Дженис се качи по стълбите, за да потърси семейството си, Дениъл разтърси ръката на жена си и я върна към действителността.

— Дори да дадеш под наем всяка стая за петдесет долара на месец, няма да можеш да изплатиш това чудовищно творение, така че го избий веднага от хубавата си главица, госпожо Малоуни.

Джорджина направи физиономия.

— Би ли могъл да си смениш името? Ще ми е доста трудно да свикна да ме наричат с това.

— С Мартин може би? — Дениъл се засмя и я прегърна по-силно. — Върви да си лягаш. Някой сигурно трябва да успокои персонала, преди да са решили да се разбягат до сутринта.

Дениъл се замота към задната част на къщата, оставяйки Джорджина да се добере сама до леглото горе. Дано да знаеше как да я намери. Може би трябваше да залепи етикети на вратите, за да може всеки да намира когото търси.

Стаята й изглеждаше много по-малка и натруфена, отколкото си я спомняше. Розовите надиплени завеси и покривки бяха идея на майка й, но Джорджина никога не бе възразявала. Тоалетката още преливаше от шишенца парфюми и лосиони и сега се чудеше за какъв дявол са й трябвали. Всичко, което й се искаше сега, бе една гореща вана, а това бе лесно дарявано благо в този дом.

Като пусна водата във ваната в съседното помещение, Джорджина изсипа шишенце от любимата си пяна в горещата вода и се измъкна от дрехите. Истинско блаженство щеше да бъде да се излежава в пълната вана.

Когато Дениъл най-после установи местонахождението й, Джорджина лежеше с облегната на ваната глава, полузаспала в океан от мехурчета. Той се подпря на вратата, попивайки луксозната обстановка с болка, на която не искаше да обръща внимание. Това бе естественото обкръжение на жена му. Тя бе създадена, за да я заобикалят по-фините неща в живота. Бе във вихъра си тук, където познаваше хората, етикета и средата си.

Заслепен глупак бе да мисли, че тя може да се приспособява като него към по-грубата страна на живота.