Патриша Райс
Необмислена постъпка (7)

Седма глава

— Господин Хормън, готова съм да заплатя за исканата от мен услуга. Не ви моля да прехвърляте таксата на сметката на баща ми, ако считате, че той ще остане недоволен. Много е важно за мен. — Джорджина освободи ръката си от неговата, докато той вежливо, но непреклонно я водеше към вратата на кабинета си. Вече до гуша й бе дошло от мъже, които се опитваха да я развеждат като питомно кученце.

— Да, госпожице Хановър, с удоволствие ще проверя за онези нотариални актове, ако баща ви ме помоли да го сторя, но това не е нещо, над което трябва да блъскате своята очарователна главица. Чувам, че скоро ще има сватба. Би трябвало да си търсите подходяща рокля и да надписвате покани. Двамата с Питър ще бъдете чудесна двойка.

И преди бе изпитвала раздразнение, но никога досега не бе чувствала прилив на такава неудържима ярост, каквато изпитваше в момента. Искаше й се да сграбчи този мъж за ушите, да вкопчи пръсти в черните му бакенбарди и да дърпа с две ръце, докато ги отскубне от самодоволната му физиономия.

Вместо това го удостои с най-предвзетата си усмивка, помаха с ръка за сбогом, после излезе от кабинета с безгрижен вид, сякаш разговорът им бе неин случаен каприз.

А оттам отиде право в съда.

Извлякла поука от предобеда, Джорджина се усмихна пленително на служителя зад бюрото с надпис „Недвижими имоти“.

— Искам да изненадам годеника си. Бихте ли ми помогнали? Искам да разбера как бих могла да открия името на някой собственик на недвижим имот.

Когато Дениъл пристигна около пет минути по-късно, Джорджина вече се бе заровила до лакти в стари прашни регистри. Прах покриваше върха на носа й, ръкавиците и елегантната рокля, но тя се усмихваше победоносно, докато проследяваше с показалец адресите, вписани на отворената в момента страница.

Дениъл надникна над рамото й, за да прочете адреса, заради който бе дошъл тук, но се оказа, че информацията не разкриваше нищо, както и бе предполагал. Обаче не искаше да разваля мига на нейното тържество, като й го каже.

— Какво правите тук? Казах ви, че вече не се нуждая от услугите ви.

Девойката невъзмутимо му се изплези и демонстративно затвори регистъра.

— Защо не отидете да пускате хвърчила, господин Мартин! Очакват ме далеч по-интересни ангажименти от съвместната работа с вас.

Дори покрита с прах, пак ухаеше на лилии, а докато се изправяше, роклята й прошумоля едва доловимо. Искаше му се да има музика, за да я поведе в нежен танц по този очукан под. Това беше единственият благовиден претекст, който му хрумна, за да я вземе в обятията си.

— И как по-точно предлагате да открием кой е собственикът на „Ей Би Си Ренталс, Инк.“? — Пъхна ръце в джобовете си и препречи пътя й.

Устните й се извиха в иронична усмивка.

— По същия начин, по който накарах служителя да ми покаже как да извлека търсения адрес. Готова съм да се обзаложа, че ще получа информацията преди вас.

Никак не му харесваше този неин поглед. Нито начинът, по който ги наблюдаваше служителят зад бюрото. Дениъл познаваше кога един поглед изразява ревност, но знаеше също и какво кара един мъж да гледа ревниво към някоя жена. Смръщи вежди.

— И какво предлагате да правим с информацията, ако успеете да я получите? Може би да започнете издаването на собствен вестник?

— Не сте ли прекалено любознателен? — Прихвана полите на роклята си и бавно мина край него.

Дениъл побърза да я последва.

— Вижте, Джорджина, не съзнавате в какво се замесвате. Такива хора могат да бъдат много опасни. Може да пострадате.

Тя го стрелна с очи през рамото си.

— Не съм ви позволила да се обръщате към мен с малкото ми име, господин Мартин. За вас съм госпожица Хановър.

— Да бъда проклет, ако изобщо се обърна към едно разглезено момиченце с госпожица. — Забърза по стълбището пред съда, за да я настигне. — Добре, вървете и се опитайте да научите всичко за „Ей Би Си Ренталс“, ако желаете, но не предприемайте нищо без мое знание. Мога да го публикувам във вестника, без изобщо да ви замесвам. Ако го правите единствено от желание да помогнете на Дженис и на семейството й, така ще е най-добре и за тях. Но ако го правите, водена от желание да докажете на света какъв прекрасен човек сте, тогава правете каквото знаете. Ще заслужавате съдбата си, каквото и да ви се случи. — Започна да се отдалечава от нея, преди да бе изрекъл последните си думи.

Джорджина изпита желание да го замери с нещо. Идеше й да вие и да крещи, да му каже мнението си за мъжете и техните арогантни разбирания. В същото време й се искаше да обвие ръце около врата му и да го прегърне. Не беше се усъмнил, че тя ще успее да открие кой притежава „Ей Би Си Ренталс, Инк.“. Не беше й забранил да го направи. Беше казал, че ще публикува откритието, когато тя събереше необходимата информация.

Наистина намираше господин Дениъл Пекос Мартин за най-интересния мъж в града — когато не се държеше като вироглаво магаре.

— Джорджина Мередит, познавам те от бебе и мога да разбера кога си си наумила нещо, затова не хитрувай с мен, млада госпожице. Защо, за бога, искаш от мен нещо толкова необичайно, каквото е събирането на информация за някаква компания, наречена „Ей Би Си“?

Елегантната дама с лорнет и високо прибрани сребърноруси коси гледаше подозрително младата гостенка, седнала срещу нея. Джорджина само се усмихна. Съпругата на кмета се вживяваше в ролята си на грандама с плам, с какъвто Джорджина играеше ролята на малката немирница. И двете се разбираха отлично.

— Защото притежават недвижим имот, към който проявявам интерес — отвърна тя със сериозно изражение. — Искам да изненадам Питър с вещината си по икономическите въпроси.

Устните на по-възрастната дама трепнаха в усмивка, която тя побърза да прикрие.

— Вещината си по икономическите въпроси! Бабини деветини! Намислила си нещо, което аз не бих могла да одобря. Но ще ми е забавно да видя как ще използваш получената информация. Даваш си сметка, че няма да е никак лесно да убедя Харолд да ми каже, нали?

Джорджина го очакваше. Лойола Банкс никога не правеше безвъзмездно услуги. Отпи от чая, преди да отговори.

— Отлично разбирам това, госпожо Банкс. Не зная как мога да ви засвидетелствам своята благодарност. Но срещнах една изключителна личност… Мислех си, че присъствието му би било вълнуващо допълнение към един вечерен прием. Той е от Тексас, а бащиното му име е Пекос и е най-интересният мъж, когото съм срещала от дълго време насам.

Очите на Лойола припламнаха като факли. Джорджина потисна усмивката си. Знаеше, че грандамата се гордее с факта, че на нейните приеми присъстват най-интересните и високоинтелигентни гости. Не знаеше как щеше да реагира Дениъл на подобна покана, но в никакъв случай не възнамеряваше да го информира, че ще бъде основното блюдо по време на предстоящия прием.

В сряда сутринта Джорджина се събуди с предчувствието, че този ден ще се случи нещо важно. Да, днес щеше да излезе от печат първият брой на вестника, а с него направените от нея снимки щяха да се появят по стъклените стени на павилиона, нает от Дениъл в централната градска част. Днес щеше да научи дали Питър бе готов да я приеме такава, каквато бе, или искаше да има за жена празноглава кукличка, която да краси дома му и да го придружава по време на светските събития. Може би заменяше сигурното си бъдеще с неизвестността, но трябваше да знае истината.

И не смяташе да стои вкъщи в очакване на събитието. Вече знаеше как бяха излезли фотосите. Сега искаше да види как вестникът излиза изпод печатарската преса. Дениъл можеше да я уволни, когато пожелае, но не можеше да й попречи да отиде там. Освен това разполагаше със сериозна причина да отиде при него. Поканата за вечеря у госпожа Банкс лежеше на бюрото й.

Юнското слънце приличаше безмилостно, когато нареди на Блюкър да кара към улицата с фотографските магазини. Нуждаеше се от допълнителни консумативи, затова не можеше да се каже, че лъже. Докато каретата се върнеше до дома им, за да вземе Блюкър поръчките на майка й, щеше да разполага с достатъчно време да отиде до Дениъл, да се върне и да закупи необходимите препарати. Явно, че бързото ходене щеше да бъде един вид възмездие за измамата, която бе използвала.

Този път бе облечена по-подходящо за целта. Бялата пола с волани докосваше нежно глезените й, докато се движеше забързано по прашната улица. Единственият проблем на днешната й премяна бе, че караше мъжете да се обръщат след нея и да я заглеждат.

Мъжете от нейния квартал не бяха толкова невъзпитани. Обзе я желание да им се изплези, но интуицията й подсказа, че това няма да бъде особено мъдро от нейна страна. Изправи гордо глава и продължи към печатницата, без да обръща внимание на зяпачите.

Още отвън чу трещенето на печатарската преса. Вратата беше отворена, затова влезе направо. Матракът в ъгъла сега бе покрит с пъстра завивка, а срещу него се кипреше стар люлеещ се стол. Отстрани бе поставена маса, върху която се виждаха газена лампа и огромни купчини книги, които изпълваха целия плот и заплашваха всеки миг да се сгромолясат. Джорджина си представи господин Мартин, седнал в люлеещия се стол, да поглъща дебелите книжни томове вместо храна. Нищо чудно, че бе толкова слаб.

Прекоси стаята и надникна в помещението с пресата с надежда да види как готовите страници излизат — още горещи от машината. Вместо това видя широките рамене на полугол мъж, приведен над изцапани с мастило машинни части. Гледката просто я слиса. Не си спомняше, преди да бе виждала голо мъжко тяло. Преглътна шумно и се изчерви, но не можеше да откъсне очи. Погледът й се плъзна по раменете, после по мускулестите бицепси. Нима така изглеждаха мъжете без ризата и широките си шалове?

Вероятно бе предизвикала някакъв шум, който го накара да обърне глава, макар че не проумяваше как бе възможно да чуе нещо при този оглушителен грохот. Погледът му я свари неподготвена, независимо че се опита да отстъпи назад. Широка усмивка озари лицето му, докато се изправяше, след като се обърна. При което тя съвсем занемя. Сега гледаше не гърба, а голите му гърди. Как изобщо бе могла да отнесе този мъж към кльощавия тип? Вярно, имаше тънка талия и тесен таз, но те само подчертаваха ширината на торса.

Покри очите си с длан.

— Моля ви, сложете си ризата, господин Мартин.

Чу как той избухна в смях, въпреки шума в помещението. Прииска й се земята да се отвори и да я погълне. Излезе сковано от стаята и се замоли той да намери по-скоро някаква риза.

Независимо че очите й бяха затворени, веднага усети присъствието му, когато Дениъл влезе при нея. Смръщи лице и сграбчи вестника, който той разлистваше пред нея. Отвори очи и прочете изписаното с едри букви заглавие: „Все още съществува робство!“. Подзаглавието също звучеше сензационно и обвиняваше управата на „Малоуни“, без да се опира на законови факти, но сякаш самото изписване на думите придаваше достоверност на обвиненията.

Представи си вестника на витрината на стъкления павилион, своите снимки, показващи веселото и усмихнато лице на продавачката в осем сутринта и същата тази продавачка, клюмнала унило зад щанда в шест вечерта, а после снимките на луксозния кабинет с меки тапицирани кресла и тази на дървения щанд, зад който няма дори стол, на който да се седне. Трябваше да бъдат поместени една до друга, а на последна страница — снимките на имението на Малоуни и на дървените бараки, в които живееха продавачките. Но не беше успяла да ги направи. Дениъл ги бе направил сам. Но ако постигнеха целта си, Джорджина не би могла да протестира.

— Е, какво мислите? — Беше си сложил не само риза, но и очилата.

— Не е достатъчно. Никой няма да изпита съжаление към продавачките, работещи в луксозен магазин като „Малоуни“, които дори не си цапат ръцете, докато са на работа. Ще се наложи да се заемем с мелницата, а вероятно и с газовата компания. Малоуни притежава акции и в железопътната компания, но не зная дали това може да ни помогне с нещо. Все още мисля, че фабриката на баща ми е най-удачният обект за такъв материал. За читателя ще е много по-лесно да проумее причините.

Дениъл я изгледа над вестника.

— Госпожице, вие сте по-подла дори от мен. Годеникът ви ще вдигне такава олелия, когато види снимките, а вие продължавате да си търсите неприятности.

Джорджина захвърли вестника и го изгледа гневно.

— Това, че съм богата, не означава, че съм без сърце. Видях как живеят онези хора. Как, мислите, се чувствам при мисълта, че дрехите, които нося, са закупени с отнетия залък от устата на онези деца?

Дениъл се приближи, втренчил очи в лицето й.

— Все още не знаете за какво говорите. Заведох ви при хора, които са родени тук, които говорят английски. Обзалагам се, че не ви е хрумвало, че онези хора дори не знаят езика. Те са немци, евреи, италианци, поляци и дори негри от южните щати. Напиват се. От тях се носи зловоние. Изглеждат различно. Какво мислите сега за благородната кауза, с която сте се заели? — Никога не бе познавала негър или италианец, но Блюкър беше немец. След като внимателно обмисли направените от него разкрития, тръсна глава, така че буклите се завъртяха около лицето й.

— Хората са си хора. Вие вероятно също пиете, а от личен опит знам, че миришете. — Усмихна се, когато Дениъл инстинктивно се дръпна назад. — Фактът, че не говорят нашия език, не ги прави по-малко хора. Много неща в нашия свят трябва да се променят, а материалът във вашия вестник само подсказва откъде трябва да се започне. Забелязали ли сте, че жените винаги са най-ощетени? Дори при Малоуни мъжете могат да се надяват на повишение, на по-добро заплащане, да постигат всичко някак по-леко. На какво могат да се надяват жените? На нищо! Ние сме кръгли нули в очите на мъжете, които притежават този град. Принудени сме да се омъжваме, за да оцелеем и на мъжете това им харесва. Просто погледнете вашата позната Дженис и ще разберете какво имам предвид.

Дениъл прибра очилата си в джоба на ризата й я изгледа окуражително.

— Ау, ау! Както виждам, направили сме задълбочен анализ на ситуацията, нали? А какво мисли богатият ви годеник за вашите радикални възгледи?

— Ще престанете ли да го наричате „вашия годеник“? — Обзета от раздразнение, Джорджина отиде до прозореца и се загледа навън. — Казва се Питър и изобщо не подозира, че имам възгледи. Дори да му кажех това, което ви казвам. Не мога да отида в мелницата или в газовата компания, но мога да ходя във фабриката на баща ми. Моят дял от акциите ще премине в ръцете на Питър, когато се оженим, затова ще му се наложи да ме изслушва.

— Не, няма. Очаквам, че ще долети тук, веднага щом види павилиона за вестници, разположен на няколко метра от неговия магазин. Възнамерявам да му кажа, че съм промивал правените от вас снимки и че съм откраднал тези, публикувани във вестника. И той ще ми повярва. Няма да разбере нищо за радикалните ви възгледи.

Когато се обърна към него, върху лицето й бе дежурната усмивка, с която посрещаше гостите по време на светските вечери.

— Чудесно, не възразявам, скъпи — провлачено рече тя, имитирайки неговия тексаски акцент. — Само не му позволявайте да обезобрази съвсем хубавото ви лице. В петък сте поканен на вечеря в дома на кмета и ще бъдете там, независимо дали ви харесва или не.

Пусна поканата на пода пред него, прихвана полите на роклята си и излезе.