Патриша Райс
Необмислена постъпка (18)

Осемнадесета глава

— Мисля, че ще е най-добре да се опитаме да разговаряме с жените, работещи във фабриката на баща ти. — Дениъл крачеше възбудено из стаята, която сега наричаха приемна. Тънкият дюшек бе навит и подпрян на стената, тъй като никой не бе го използвал от събота вечерта. Две нощи в едно легло с нея и мозъкът му вече отказваше да функционира. Отметна назад падналите на челото му кичури.

Джорджина седеше до масата и преглеждаше правописа на една страница, преди да бъде набрана на матрицата. Без да откъсва очи от текста, отвърна:

— Не намесвай фабриката. Искам главата на всеки Малоуни, забита на кол.

Дениъл се обърна и я изгледа разгневено.

— Сама настояваше, че фабриката на баща ти е най-подходяща изходна точка за нашия материал. Просто се съгласявам с теб. Ето я къде е, от другата страна на улицата, леснодостъпна, а и сама каза, че съществува връзка между фабриката и магазина на Малоуни.

В гласа му се прокрадваше раздразнение, но Джорджина не вдигна глава от работата си. Цяла сутрин сновеше из стаята като затворено в клетка животно. Би трябвало да го боли всеки сантиметър от тялото и да лежи, стенейки, а той бе пуснал пресата, бе набрал няколко материала за вестника и му бе останала сила да снове из стаята. Прииска й се да излезе навън и да си намери още някой тип, когото да пребие.

— Това беше преди, когато все още мислех, че Питър ще наследи предприятието. Сега част от него ми принадлежи и ще се постарая това да остане така. Смятам, че трябва да се задоволим с материала за „Ей Би Си Ренталс“ и за условията, в които живеят техните наематели.

Дениъл спря рязко.

— Каква част притежаваш?

Тя най-после повдигна глава.

— „Хановър Индъстриз“. Баба ми ме е направила собственица на четиридесет процента от общия капитал.

Дениъл продължи да я гледа в очакване на някакво обяснение.

— Баща ми е трябвало да вземе заем от родителите си, за да закупи предприятието. В замяна им е предоставил акции на стойност четиридесет процента от общия капитал. Когато дядо ми умрял, баба ми наследила неговия дял. А тя го завеща на мен. Вероятно е искала да ми го остави като зестра. Убедена съм, че баща ми е смятал да предаде управлението на фабриката на Питър, ако се бяхме оженили. Но доколкото зная, когато навърша двадесет и една, по закон тези четиридесет процента ще бъдат мои.

— А кога навършваш двадесет и една? — запита мрачно той, а единственото му отворено око припламна гневно.

Лъчезарна усмивка озари лицето й.

— На четвърти юли.

Отвори уста да каже нещо, но предпочете да замълчи, извърна се рязко и отиде до прозореца.

— В такъв случай няма да е зле да си намериш добър адвокат. Аз съм по следите на семейство Малоуни и ако интуицията не ме лъже, те притежават някаква част от „Хановър Индъстриз“. Ако е така, фабриката също ще се срути върху главите им, когато приключа с тях.

— Аз ще съм там, за да събера парчетата. — Привършила с изчитането, Джорджина се изправи и изтупа роклята си, после се присегна за шапката и ръкавиците. — Отивам при семейство Харисън. На връщане ще донеса нещо за обяд.

Дениъл се обърна ядосан и проследи как тя сложи ръкавиците си.

— Нищо подобно. Няма да се разхождаш сама из онзи квартал.

— А кой ще ме спре? — попита с очарователна усмивка тя, като посочи към Макс. И без да му оставя време да й възрази, излезе навън.

 

 

— Бетси изглежда значително по-добре днес — забеляза Джорджина, когато седна на стола, предложен й от възрастната жена.

Дженис огледа неодобрително сивата рокля на гостенката.

— Което не може да се каже за вас. Къде са скъпите коприни и дантели? Дениъл няма ли да ви заведе на екзотично сватбено пътешествие, каквото навярно би ви предложил другият ваш обожател? И не трябва ли по това време още да се излежавате в леглото?

Красивото малко момиченце, което си играеше на пода с една счупена кукла, повдигна глава към тях, доловило остротата в гласа на сестра си. Като видя изражението й, то неспокойно обърна очи към посетителката.

Джорджина се изчерви, но запази достойнство.

— Дениъл има много работа и аз се опитвам да му помагам. Знаете ли, бил е нападнат в събота. Според мен това е признак, че успява да накара хора като Малоуни да изгубят съня си. Но ще имат далеч повече неприятности, когато всичко свърши.

— Когато свърши какво? Какво мислите, че можете да направите на човек, който притежава половината град? Вероятно е заповядал на Игън и копоите си да посплашат Дениъл. И какъв, предполагате, ще е следващият му ход?

Джорджина не бе мислила за това. Питър винаги се бе държал любезно, макар и резервирано. Никога не бе предполагала, че той е способен да упражни насилие. Но все пак беше разиграл онова представление с пушката и тя бе принудена да преразгледа преценката си, касаеща неговия характер. Може би бе време да промени отношението си към много неща. Дали един виден, заможен бизнесмен наистина би насъскал шайка отрепки да разкрасят с юмруци лицето на журналист? Особено ако въпросният журналист се обявеше за негов син?

Студени тръпки полазиха по гърба й. Светът не бе толкова прекрасен, както тя си бе въобразявала. Но би могъл да бъде. Добрите хора просто трябваше да се сплотят срещу лошите момчета.

Успокоена от тази мисъл, придърпа нагоре ръкавиците си и се изправи.

— Започнах да чета за професионалните сдружения. Мисля, че хората тук се нуждаят именно от нещо такова. Ако всички жени, работещи в „Малоуни“, се обединят и поискат повишение на заплатите и по-добро работно време, биха могли да заставят собственика да изпълни техните искания. Без тях не може да продаде и копче.

Дженис я изгледа скептично и отново се зае с ръкоделието си.

— Просто ще уволни всички и ще си наеме нов персонал. Аз също чета.

Гостенката поклати глава и погледна към Одри, която бе наострила неспокойно уши, след като бе чула да се споменават профсъюзи.

— Обяснете й, Одри. Опишете й колко ще е трудно да се намерят подходящи хора, които да работят в магазин като „Малоуни“.

— Никога не е влизала в магазина. Няма да ми повярва.

— Никога не съм срещала човек с такава пораженческа психика — заяви Джорджина, поглеждайки гневно към двете сестри. — „Малоуни“ е обществен магазин. Всеки има право да влезе там по всяко време, но са ви накарали да мислите другояче. Одри може да остане да наглежда Бетси, а и Макс също може да остане при тях. Елате с мен и ще ви покажа какво имам предвид.

Дженис погледна закърпената си рокля и поклати глава.

— Няма да отида там и да стана прицел на присмех, само за да ви доставя удоволствие. Дори да дойда, веднага ще ме изгонят от магазина.

Джорджина се усмихна.

— Не, няма. Много ме бива да правя сцени. Ако само се опитат да го направят, ще им вдигна такъв скандал, че хората в града ще говорят за него и след сто години. — Свали ръкавиците си. — Ето, ще импровизираме класа. Сложете ги.

Свали шапката си, огледа критично прибраните в нисък кок коси на Дженис и нагласи шапката с подходящ наклон.

— Какво ще кажете, Одри?

Одри изгледа сестра си.

— Щеше да е по-добре, ако имаше чадърче, пелерина или огърлица. — Очите й заискриха радостно. — Камеята на мама! Ще е точно каквото ни трябва.

Камеята бе донесена и одобрена. Дженис застана неподвижно, за да даде възможност на сестра си да я огледа, но когато мислеха, че вече са готови, показа с жест обикновената материя, от която бе ушита полата й, и поклати глава.

— Няма да помогне. Ще разберат, че съм преоблечена самозванка.

Джорджина дръпна периферията на шапката ниско над лицето на Дженис.

— Могат да мислят каквото си искат, но ще влезем двете заедно, а там ме познават и няма да ме вземат за самозванка. Освен това вие говорите правилно. Всъщност дори по-правилно от мен. Не искам да бъда любопитна, но къде се научихте да говорите така? А аз си въобразявах, че затова съм ходила на училище.

Дженис сви рамене.

— Майка ни беше ирландка, но баща ни бе англичанин — по-малкият син на енорийски свещеник. Семейството му го лишило от наследство, когато се оженил за мама. Обратно на широко разпространеното предубеждение, повечето имигранти произхождат от добри семейства. Само защото говорят чужд език и защото трябва да работят, за да оцелеят, не означава, че са варвари или зверове.

Джорджина помръкна, доловила скрития сарказъм в думите на момичето.

— А това, че някои произхождат от добри семейства, не означава задължително, че не проявяват склонност да се държат като магарета, както правят всички около тях. Просто ми беше интересно. Не трябваше да се чувствате длъжна да ми четете назидателна лекция.

Дженис започна да сваля ръкавиците.

— Добре, казахте каквото имахте да казвате. Ако не възразявате, очаква ме работа.

Джорджина я улови за лакътя и я задърпа към вратата.

— Мен също, но ще я отложа временно, за да ви покажа какво бихме могли да направим. Нали искате сестра ви отново да получи предишната си работа? Или греша?

Именно това желание накара Дженис да излезе навън, макар и пряко волята си. Изгледа гневно спътничката си, после сведе очи към облеклото си, чиято вехтост бе очевидна на дневна светлина.

— Чувствам се абсурдно.

Джорджина огледа сивата си пола от груб шевиот и тръгна надолу по улицата.

— Всеки поне от време на време трябва да се почувства абсурдно. Това важи и за фамилията Малоуни. Да видим дали ще успеем да помогнем за това.

Реакцията на служителите в „Малоуни“, когато двете влязоха в магазина, не се различаваше от предвижданията на Дженис. Облеченият в официален черен костюм и колосана бяла риза портиер се втурна, за да ги спре, но отстъпи смутен, когато разпозна лъчезарната усмивка на една от двете бедно облечени клиентки.

— Добро утро, Джером. Прекрасен ден, нали? — С царствено кимване Джорджина мина край слисания портиер и влезе във фоайето. Ослепителният полилей не можеше да се сравнява със слънчевите лъчи навън, а блестящите луксозни стъклени витрини с изложени по тях скъпи парфюми и бижутерия отразяваха светлината и хвърляха сянка върху лицата на продавачките, скривайки израженията им, когато двете скромно облечени клиентки преминаха по застланите с меки килими пътеки между щандовете.

— С какво можем да ви помогнем? — Когато Джорджина се спря за миг пред една витрина със скъпи гривни, към тях сковано пристъпи жена, обгърната с каскади от кафява тафта. Косите й бяха изрядно прибрани в тежка плитка. Роклята й бе закопчана до гърлото. И от нея се излъчваше натрапчивият сладникав мирис на лавандулова вода.

— Сега разбирате ли какво имах предвид? — прошепна Джорджина, когато Дженис понечи да си тръгне. — Господи, сякаш в устата си има мраморни топчета. — Обърна се към продавачката и се усмихна: — Добро утро, госпожице Уейлън. Двете с братовчедка ми се питахме дали служителите на Малоуни се събират понякога след работа, за да се поразсеят? Мисля, че би било чудесно да си организирате пикник само вие. Наистина трябва да подхвърля тази идея на Питър. Мислите ли, че ще я приеме?

Жената зяпна слисана, когато забеляза неуместното облекло на госпожица Хановър, но успя да се усмихне, макар и принудено.

— Уверена съм, че с радост бихме приели, ако ни бъде предложено.

— По мое мнение съвсем разумно е трудът ви да се заплаща по-добре, а работното ви време да бъде намалено — умислено рече Джорджина, като почукваше с пръст по устните си. Повдигна невинно очи към продавачката. — И да ви се дадат гаранции за запазване на работата. Преди не бях се сещала за това. Лоялните и трудолюбиви служители трябва да знаят, че винаги ще имат работа, дори когато личните им възгледи не съвпадат с тези на управата.

Продавачката бе прекалено сащисана, за да отговори и Джорджина грациозно се понесе към следващия щанд, дърпайки Дженис след себе си.

— Вие сте обезумели — прошепна спътницата й.

— Не, ядосана съм. Не знаех, че Питър наема на работа такива сноби. Не съм убедена, че заслужават да бъдат спасени. — Дари с очарователната си усмивка няколко продавачки, които смаяно се взираха в двете клиентки, преминаващи край техните щандове. — Мисля, че ще събера всички жени от фабриката и ще ги доведа на пазарен оглед тук.

Дженис потисна желанието си да се изкиска при мисълта за нашествието на някои от кресливите и шумни работнички и унищожителното им въздействие върху гробовната тишина, царяща в най-големия магазин в града. Струваше си човек само да си го представи.

Примиращо от уплаха момиче, доста дребно на ръст, долепи длани пред гърдите си, когато двете жени спряха пред неговия щанд. Познало Дженис, момичето се усмихна колебливо.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Как е Кларънс? — заинтересува се веднага Дженис, без да оставя време на спътницата си да разиграе поредното представление.

Момичето се огледа плахо и когато се убеди, че никой не може да ги чуе, отвърна шепнешком.

— Добре е, госпожице Харисън. Кажете на Одри, че много съжалявам. Не трябваше това да се случи с нея.

— Е, ще се опитаме да предотвратим всяка възможност същото да се случи и на други. Поговори с останалите. Разбери колко от тях биха проявили интерес към обединение, което да ги сплоти и да постави пред управата искания за повишение на заплатите. — Дженис хвърли поглед към Джорджина. — И гаранции за запазване на работните места. Госпожица Хановър и господин Мартин са готови да помогнат с каквото могат. Малоуни не може да уволни всички.

Очите на момичето се разшириха от изумление, но побърза да кимне, преди посетителките да отминат.

Дженис познаваше лично още няколко от продавачките и пред всяка от тях успя да произнесе малката си реч преди раздвижването, което двете предизвикаха сред служителките, най-накрая да бъде забелязано от управата. Джорджина започна да се възхищава на ловкостта и експедитивността на спътницата си, когато Питър се спусна с гневни крачки по стълбището и се насочи към тях. Лицето на Дженис пребледня леко и тя понечи да тръгне към вратата.

— Вече е късно — прошепна госпожица Хановър, преди спътницата й да се втурне към изхода.

— Джорджина, какво, по дяволите, си мислите, че правите? — Обикновено добре овладяният глас на Питър сега отекваше из целия магазин. Осъзнал грешката си по множеството глави, извърнали се към него, изчака да стигне до двете жени, преди да продължи: — Да ме посрамиш ли си дошла тук, облечена по такъв начин?

Тя се усмихна, хвана го под ръка и решително го поведе към изхода. Дженис ги последва, вече извън огневата линия.

— Но как? Естествено, че не, скъпи Питър. Просто доведох тук една приятелка, която не е от Кътлървил, да види какво превъзходно обслужване и какви качествени стоки могат да се купят в нашия град. Просто не съобразих да се преоблека. Двамата с Дениъл имахме толкова много работа, че почти забравих с какво съм облечена. Глупав пропуск от моя страна, признавам. А и с какво е облечен човек едва ли е най-важното нещо, нали? Но убедена съм, че е излишно да ти го казвам. Защо не наминеш да ни видиш? За нас ще е удоволствие да те приемем. Можеш да доведеш татко и да донесеш фотоапарата и тогава наистина ще се позабавляваме.

Усмивката й стана почти злобна, когато, стигнала до входа, направи реверанс и излезе. Дженис побърза да заобиколи застиналия на пътеката джентълмен и настигна спътницата си.

Не каза нищо, когато Джорджина яростно препусна по улицата, едва сдържайки клокочещия в гърдите й гняв. Най-благовъзпитаната дама бе забравила напълно изисканите си маниери и Дженис изостана малко, за да се наслади на гледката. Беше хубаво да видиш, че другите също не постигат лесно желанията си. Много би искала да знае какво се крие зад онази малка сцена, но все още не бе готова за подобно разкритие.

— Добре, сега разбирам какво имахте предвид. Онези продавачки се обличат и говорят като изискани дами. Вероятно в града няма много жени, притежаващи тези качества, които да приемат работа срещу подобни нищожни заплати. Ако всички напуснат едновременно, Малоуни здравата ще се изпоти, докато им намери заместнички.

Неособено умилостивена, Джорджина кимна сърдито.

— Ще бъдат принудени да затворят магазина. По-трудно ще е да убедим онези сополиви управители да се присъединят към протеста. Питър им плаща малко по-високи заплати и от време на време ги потупва по рамото, затова си въобразяват, че му дължат живота си. Ако те не се присъединят към останалите, Малоуни ще се опита да отвори магазина, разчитайки единствено на тяхната помощ.

— Не може — решително заяви Дженис. Забелязала въпросителния поглед на своята спътница, поясни: — Ще спечелим на наша страна хората от тила, онези, които клиентите не виждат и за чието съществуване изобщо не подозират: шивачките, шапкарите, работещите в склада и изпълнителите на доставки по домовете. Магазинът не получава всички стоки в готов вид. Освен стоки, продават и услуги. Ако клиентите останат без любимата си шивачка, ще отидат там, където ще работи тя.

Джорджина втренчи очи в своя новооткрит съмишленик в престъпния замисъл.

— Притежавате изобретателен ум, госпожице Харисън. Щастлива съм, че ще воювате за нашия лагер.