Патриша Райс
Необмислена постъпка (15)

Петнадесета глава

— Джорджи, няма да те изям. Защо не идем някъде да закусим и да обсъдим проблема като две здравомислещи същества?

— Престани да ме наричаш така. — Беше неадекватна реакция, продиктувана от раздразнение. Думите на Дениъл породиха объркващи мисли в главата й, с които не знаеше как да се справи при тези обстоятелства, нито знаеше по какъв друг начин би трябвало да реагира. Стомахът й стържеше, но просто не можеше да си представи, че ще седне пред блюдо шунка с яйца на една маса с този мъж, сякаш наистина бяха семейство. Беше прекалено интимно, за да е по вкуса й.

— Права си. В момента се държиш като баща си. Би трябвало да те наричам Джордж. — Улови лакътя й и я поведе към малка странична уличка, откъдето се носеха миризми, от които устата й се напълни със слюнка.

Стените на сградите в тази забутана уличка бяха покрити с кал и наслоена мръсотия. Някои от къщите имаха многобройни прозорци, осеяни с надписи от блажна боя. Висящите над входовете табели съобщаваха нечетливо изписани имена на неизвестни собственици. Дениъл я накара да прекрачи прага, висящата табела над който гласеше: „При мама Зюки“.

Ароматът на готвено вътре бе така силен, че коленете й се подкосиха. Веднага си представи шунка и бисквити и изведнъж закопня за обилната закуска, предложена й по време на гостуване при приятелка в Кентъки. Щеше да й прилошее от глад.

Преди да успее да се отпусне върху най-близкия стол, от задната част на помещението се появи дребничка негърка и ги приветства шумно с добре дошли, после разтвори ръце и зарадвано се усмихна, съзряла Дениъл.

— Дани бой, къде се криеш от толкова време? Имах пресни яйца, точно както ги обичаш, а ти не се появи, за да ги опиташ.

Жената замалко не удуши Дениъл от прегръдки и едва тогава забеляза присъствието на Джорджина. Възкликна шумно, отстрани младия мъж, опря длани на хълбоците си и изгледа от горе до долу девойката.

— Я да видим кого си довел, сладурче? Като я гледам, струва ми се, че едно солидно похапване ще й се отрази добре. Довел си я точно където трябва.

— Зюки, запознай се с жена ми Джорджина. Джорджина, Зюки е най-добрата готвачка в тази част на Охайо, а предполагам, че ще си остане най-добрата, дори ако се премести в противоположния край на щата. Естествено, ако нейната майка не е узурпирала вече званието.

Зюки засия от гордост.

— Боже, боже! Малкият Дениъл е пораснал и си е намерил жена. Моят Бен знае ли за това?

— Ще изпратя телеграма тази сутрин. Той в Тексас или в Начиз е сега?

— Душеше около някакво момиче някъде около Начиз, ето защо предполагам, че е там. Твоите хора е редно да дойдат тук сега, когато вече е лято. Най-добре да им кажеш какво си успял да свършиш, иначе ще се обидят. А сега сядай тук и ме остави да ти забъркам нещо истинско.

Тръгна към кухнята, но Дениъл я върна. Посочвайки притеснено към Джорджина, попита:

— Може ли да влезе в кухнята, за да се измие? Отвлякох я малко набързо и не й оставих време да се приготви.

Девойката му хвърли смаян поглед, но с радост се възползва от претекста и побърза да се отдалечи от него. Молеше се единствено каквото и да бе сервизното помещение в тази сграда, поне да беше чисто.

Когато се върна значително освежена й в по-угледен вид, завари Дениъл, седнал пред маса, отрупана с блюдата, за които бе мечтала преди десет минути, а най-отгоре се виждаха канелени кифлички. Беше напълно задоволително като за сватбена закуска.

Отпивайки благодарно от чашата с горещо кафе, тя не забеляза косия поглед на Дениъл, но полуприкритата усмивка, трепнала за миг на устните му, не й убегна. Свъси вежди и остави обратно вилицата с набодения къс омлет.

— Не гледай толкова самодоволно, Дениъл Мартин или Малоуни, или както и да се казваш. Все още съм бясна и ще намеря начин да си го върна — заяви троснато.

— На кого? На мен? На Питър? Или на целия свят? — Припряно разбута резените пържена шунка в чинията пред себе си. — И какъв е смисълът? Стореното е сторено, а нас ни очаква работа. Няма време за кроене на планове за отмъщение.

Вилицата й остана за миг във въздуха, докато се питаше какво го кара да се усмихва самодоволно след тазсутрешните събития. Но споменаването на работата я накара да преглътне язвителните си забележки. Взря се в лицето му не без известна доза подозрение.

— Ще ми позволиш ли да работя? И какво ще правя?

— Докато измисля някакъв начин да си получим обратно фотографските принадлежности от баща ти и от Питър, предполагам, че ще те използвам за някои от интервютата. И Малоуни, и баща ти наемат на работа предимно жени, а считам, че ще са по-склонни да говорят пред теб, отколкото ако аз ги интервюирам. Знам, че се носи мълва, че разговорите с нас може да им костват работното място, но вече имам план по въпроса. Първо трябва да спечелим поддръжката на Одри и Дженис, след което останалите сами ще започнат да идват при нас.

Това й изглеждаше невъзможно. Вече бе видяла колко неприятности бе причинила и недоволството, което те бяха породили. Не бе сигурна, че някога отново ще бъде желана в онзи квартал на града, а след инцидента с двамата грубияни не бе уверена, че има желание да отиде там. Явно съмненията се бяха изписали върху лицето й, защото Дениъл напрегнато се взираше в изражението й.

— Няма да се откажеш сега, нали?

— Не мисля, че ще ми се удаде — тъжно отвърна Джорджина. — Изглежда, нищо не ми се удава добре.

Дениъл се засмя и в сивите му очи припламнаха весели искрици.

— Предполагам, че има едно-две неща, с които при малко повече практика би се справила прекрасно, ако онази целувка бе като за начинаещ, но струва ми се, ще трябва да отложим упражненията, докато не вземеш окончателно решение дали искаш, или не искаш да бъдеш омъжена. С нетърпение очаквам нашата брачна нощ.

Джорджина втренчи ужасени очи в него.

— Каза ми, че е само временно… че всъщност няма да бъдем съпруг и съпруга!

Дениъл сви рамене и пъхна една ягода в устата й.

— Няма, не и преди сама да го пожелаеш. Но не отлагай прекалено дълго решението си. Трудно е да бъдеш верен съпруг, когато нямаш съпруга, на която да не изневеряваш.

Разбра предупреждението в думите му и внезапно загуби апетит. Или трябваше да се премести в самостоятелна квартира, или да го приеме за съпруг. Нямаше да я чака безкрайно. Ужасно бе да си изправен пред подобно решение. Радваше се, че не се налага да решава веднага.

Утолили глада си, малко по-късно двамата отново излязоха на улицата. Джорджина дори не възрази, когато Дениъл я хвана под ръка. Можеше да се каже, че й харесва собственическият привкус на този жест. Питър никога не бе се разхождал така с нея.

Посоката, в която се отправи обаче, никак не й хареса. Веднага разбра къде отиват, а когато видя червените гераниуми на стъпалата, сърцето й се сви в очакване. Неприятно й бе да усеща нечия насочена към нея омраза. Не искаше да пристъпя колебливо прага на дом, в който щяха да я гледат с презрение. Дръпна Дениъл за ръката в опит да го спре, но когато той продължи да върви напред, направи опит да се отскубне. Хватката му се затегна и той се обърна към нея:

— Не можеш да се скриеш от всички, Джорджина. Трябва да се изправиш смело пред света, да размахаш юмрук и после да продължиш. Предстоят ми достатъчно битки, които сам трябва да спечеля. Не бих искал да се наложи да печеля и твоите.

Тези думи отново събудиха яростта в гърдите й. Хвърли му гневен поглед, после прихвана полите на роклята си и демонстративно тръгна напред. Дженис Харисън бе една вироглава, арогантна глупачка и Джорджина щеше да й го докаже.

Изпълни заканата си, когато киселата старица отговори на почукването й. Усмихна й се, поздрави я и без да дочака да бъде поканена, влезе в малкото антре. Именно тогава решителността й се разколеба.

Дженис бе коленичила пред саморъчно направено легло в предната стая, а чертите на красивото й лице бяха помрачени от тревога и изтощение, които придаваха сивкаво-белезникав цвят на иначе млечнобялата й кожа. На леглото лежеше слабото телце на русокосо момиченце, по чиито затворени клепачи се виждаха множество сини венички. Дори устничките му изглеждаха синкави на фона на тебеширенобялото личице. Джорджина спря потресена, докато Дениъл я настигна и сложи ръка на рамото й.

Въпреки умората, гневът на Дженис пламна отново, когато забеляза двамата неканени гости.

— Изведи я оттук — прошепна тя, без да напуска леглото на болното дете.

— Джорджина е моя съпруга, Дженис. Тук сме, за да помогнем, независимо дали ти харесва или не. Бетси отново ли припадна? — Кимна към детето на леглото.

— Отишла почти до края на града, за да набере диви ягоди, после някакви глупаци се опитали да й откраднат кофичката и тя тичала по целия път дотук. Докторът каза, че не трябва да се напряга. Сърцето й не може да издържа на натоварването. — Изгледа с любопитство Джорджина, но не каза нищо за промененото й семейно положение.

Това обаче не възпря старицата да се закиска при думите на журналиста.

— Намерила си си добър мъж, а? — Посочи с ръка към един стол с хлътнала тапицерия, разположен близо до вратата. — Седни. Хубаво е човек да вижда усмихнато лице от време на време.

Дженис се намръщи, но като погледна към изражението на Дениъл, се сдържа да не отпрати посетителите. Вместо това изгледа злобно гостенката.

— Какво стана с богатото ви приятелче?

— Не можех да се омъжа за човек, който наема горила като Игън. — Седна на предложения й стол, макар да бе сигурна, че ще изцапа непоправимо копринената си рокля. Не можеше да очаква от тези хора сами да се справят с мръсотията, в която тънеше целият квартал.

Дженис изсумтя.

— Аз бих могла да се омъжа за човек с две глави и рога на главата, ако можеше да ми осигури всичко, което Питър Малоуни може да даде на една жена. Вие сте глупачка.

Джорджина се усмихна ослепително.

— Трябва да ви запозная някой път.

— Ако се бяхте омъжили за него, може би щяхте да успеете да го убедите да уволни Игън и да ремонтира тези бараки — обясни Дженис, после потопи гъбата в леген с вода и внимателно започна да разхлажда челцето на момиченцето.

— Ако се бях омъжила за него, щях да остарея от разговори със стените. По-скоро те биха ме чули, отколкото Питър. Единственият начин да го накараш да те чуе, е да си от другата страна на дулото. — Погледна с надежда към Дениъл. — Можехме ли да го сторим? Можехме ли да насочим към него пушката и да принудим баща му да се откаже от собствеността и да подпише документ за това? С удоволствие бих държала Питър на прицел с онази пушка!

Дениъл се усмихна съучастнически, после отново обърна очи към жената до леглото.

— Имаш ли още от лекарството, което докторът й предписа последния път? Изглежда, че имаше ефект.

Джорджина почувства безнадеждността, която се възцари в стаята, когато тя също се обърна, за да погледне леглото. Състрадалческият протест, споделен от Дениъл преди малко, в края на краищата бе само едно пожелание. Двамата бяха напълно различни хора, с различен произход и с различни планове за бъдещето. Как би могла да си въобрази дори за минута, че той се нуждае от нея? Също като Питър Дениъл бе работохолик. Само че неговата работа й допадаше повече от тази на Питър.

Насочи вниманието си към Дженис, която избягваше да отговори на зададения от Дениъл въпрос, като мърмореше неясно нещо за неефикасността на лекарството. Джорджина веднага разбра, че Дженис е прекалено горда, за да признае, че не могат да си позволят да заплатят за лекарската услуга или за лекарството, но не всеки можеше да им предложи тактична помощ в посрещането на разходите.

Изпреварвайки Дениъл, тя попита:

— Услугите на кой лекар ползвате?

Дженис се намръщи, но отговори:

— Доктор Фелпс.

Гостенката кимна разбиращо.

— Доктор Фелпс ми дължи една-две услуги. Мисля, че е време да си ги поискам. Какво ще кажете да го помоля да намине, просто за да се увери, че Бетси не се нуждае от допълнителни лекарства? Няма да ви вземе пари, ако държи на името си.

Дениъл сложи ръка на рамото й, изпреварвайки възражението на жената край леглото.

— Ще отидем още сега при доктора. Ако не възразяваш, бих те помолил да помислиш дали някоя от жените, работещи в „Хановър Индъстриз“, не би искала да поговори с нас — може би жени, които вече не работят там. Направи списък, а ние ще наминем по-късно, за да го вземем. Дъглас ще продължи ли да помага за разнасянето на вестниците? Очаквам следващият брой, който подготвяме, наистина да предизвика раздвижване.

Значи бе разбрал. Джорджина въздъхна облекчено, стана, облегна се на предложената от Дениъл ръка и двамата тръгнаха към вратата, следвани от уверенията на домакинята, че Дъглас ще е на разположение. Не само че бе разбрал какво се бе опитала да постигне, но дори й бе помогнал. Много би искала да се запознае със семейството, възпитало този прекрасен мъж. А после щеше да ги помоли да го отучат от навика му да лъже. Когато излязоха на улицата, Дениъл я попита:

— Всъщност не познаваш доктор Фелпс, нали?

Джорджина го дари с ослепителна усмивка.

— Дори не съм чувала за него. Но разполагам с джобните си пари за една седмица и мисля, че ще е готов да отиде където и да е срещу подходящо възнаграждение.

— Прекарала е треска, която е оставила трайни поражения върху сърцето. Вероятно няма да доживее до пълнолетие… Убедена ли си, че искаш да хвърлиш на вятъра парите си? Няма да получиш други оттам, откъдето са дошли тези.

Джорджина отскубна ръката си от неговата и го изгледа гневно.

— Натъпчи си ги в гърлото, Малоуни. — После, без да поглежда назад, продължи сама по улицата.

Откъм гърба й долетя неговият смях.

Не беше обещаващо начало за едно семейство, но все пак бе по-добро, отколкото мисълта за това, какво щеше да се случи, когато паднеше нощта.