Патриша Райс
Необмислена постъпка (13)

Тринадесета глава

— Тук, в Охайо, не безчестим така жените — заговори Питър с измамно спокоен глас. — И знаем как да постъпваме с тези, които го правят.

— Питър! Спри! Преди сам да се направиш за посмешище, просто изслушай…

Но Питър не слушаше, както обикновено. Не сваляше гневния си поглед от журналиста. А той само скръсти ръце на гърдите си и се усмихна. Усмихваше се! Джорджина осъзна, че трябваше да убие и двамата още предишната нощ. Като че ли предпочиташе повече очилатия журналист пред мъжа, който се усмихваше, докато в очите му лумваха яростни пламъчета. За първи път в живота си наистина се страхуваше.

— Дамата говори на вас — подчерта без видима причина домакинът.

— А аз говоря на вас. Не зная за какъв се мислите, по дяволите, но ще трябва да си платите. Или смятахте, че просто ще дойдете в града, ще съсипете бизнеса ми, ще откраднете момичето ми и ще се измъкнете безнаказано?

— Не съм съсипал бизнеса ви — поне засега. И не съм открадвал Джорджина. Седнала е ей там. Вземете си я, ако искате.

— Дениъл! — извика извън себе си от гняв Джорджина и се опита да стане от креслото. Не беше никак лесно да го направи, обвита плътно с одеялото, което всеки момент можеше да изложи на показ нежелани части от тялото й, но накрая успя. — Никъде с никого няма да ходя.

Никой от двамата мъже не чу протеста й.

Най-после, овладял достатъчно яростта си, за да е в състояние да погледне годеницата си, Питър извърна глава към креслото.

— Ако ми кажеш, че си направила грешка и че искаш да се върнеш вкъщи, този път ще ти простя. Просто си вземи дрехите и ще се махнем оттук.

Предложението я свари неподготвена. Онемяла от смайване, девойката се взря в лицето на годеника си, за да прочете по изражението му, че той наистина желае тя да тръгне с него. Но дори да страдаше, по лицето му нямаше и следа от болка. В очите му прочете само ярост и унижение. Отчаяно й се искаше да повярва, че е готов да я приеме, защото я обича, но вече не беше наивно момиченце.

— Толкова много ли означава за теб „Хановър Индъстриз“? — чу се да пита тя, преди да успее да спре.

— А семейството ти не значи ли нищо за теб? — парира въпроса й той. — Хайде, иди да вземеш дрехите си и ще те отведа оттук. — Все още с пушката в ръце, насочи вниманието си към Дениъл, убеден, че Джорджина ще му се подчини.

— Щом родителите ми допускат други семейства да гладуват, ограбвайки труда им, за да натрупат печалба, те не значат много за мен. Никъде няма да ходя.

Дениъл завъртя иронично очи към тавана, после се намеси:

— Ще е по-добре да послушате съвета му, госпожице Весела. Уверявам ви, че няма да харесате онова, което ще последва, ако откажете.

Понечи да кръстоса ръце на гърдите си и да го прониже с яростен поглед, но навреме си спомни за одеялото. Вкопчи отново пръсти в него, за да предотврати свличането, за голямо разочарование на Дениъл, ако се съдеше по нескрития интерес в погледа му, който я накара да поруменее. Защо погледът му винаги я караше да се чувства така… разголена?

— Напълно съм способна сама да се грижа за себе си — студено го осведоми тя, преди отново да се обърне към Питър: — Никъде няма да тръгна с теб. Твоето семейство е дори по-несправедливо от моето. Иди си, ако искаш, и уволни още някоя служителка, за да се успокоиш.

Питър поклати невярващо глава, после насочи пушката към Дениъл.

— Обуй ботушите си, каубой. Защото съвсем скоро ще се окажеш женен. — И добави през рамо: — Намери някакви дрехи, Джорджина, защото в противен случай ще излезеш така, както си сега.

— Не ставай смешен. Не можеш да ми нареждаш какво да правя. — Все още не разбрала какво става, девойката остана на мястото си.

Наложи се Дениъл да й обясни същината на проблема.

— По-добре идете и се облечете, госпожице Весела, освен ако не искате да разберете от личен опит какво е усещането, когато куршум пронизва човешкото сърце. Предупредих ви, че няма да ви хареса.

Беше чела за вежди, които се повдигат чак до горната част на челото, и предполагаше, че в момента прилага същия трик, докато се взира неодобрително в лицето на годеника си. Но той не гледаше към нея, а държеше насочено дулото на цевта право към сърцето на журналиста. Защо Дениъл не избиеше с ритник оръжието от ръцете му?

— Къде ще ходим?

— При свещеника. След като няма да се омъжваш за мен, тогава ще се омъжиш за твоя каубой. Някой трябва да те контролира.

Питър, изглежда, говореше напълно сериозно. На Джорджина й се струваше, че това е някаква шега. Погледна въпросително Дениъл, но той продължаваше да стои със скръстени на гърдите ръце в очакване тя да изпълни заповедта. Намръщи лице и тромаво се оттегли в помещението с пресата. Знаеше, че Дениъл крие някаква карта в ръкава си, но щеше да й е много по-лесно, ако я бе изкарал сега. Събитията приемаха доста смущаващ обрат.

Представа нямаше, че Питър притежава оръжие. Сигурно го бе взел от някой от братята си. Надяваше се, че знае как работи пушката, защото иначе като нищо можеше да пробие нечия глава.

Мисълта я накара да побърза. Не бе допускала, че импулсивните й действия щяха да поставят Дениъл в толкова сериозно положение, но ето че сега към него бе насочено дулото на пушка, попаднала в ръцете на мъж, за когото едва ли можеше да се каже, че е на себе си. Ако оръжието гръмнеше, независимо по каква причина…

Не бе имала сили да остави у дома лондонската си рокля, която се носеше без корсет. При тези обстоятелства логично бе да избере нея.

По-скоро ядосана, отколкото уплашена, премина в предното помещение, за да установи, че нищо не бе станало междувременно. Кучето бе легнало на пода и бе заспало. Поведението на Дениъл бе много странно. Бе излязла с убеждението, че журналистът изчаква единствено тя да напусне помещението, за да се хвърли върху Питър. Вместо това той спокойно я изчакваше, преметнал сако през рамо. Видя, че е обул ботушите си и сърцето й се вледени. Значи наистина щяха да излязат на улицата в този си вид.

Питър завъртя цевта на пушката към вратата.

— Хайде, да приключваме по-бързо с това. Ако не побързаме, няма да заварим преподобния Хеърън в дома му.

Джорджина почувства сърцето в петите си. Преподобният Хеърън работеше в „Малоуни“, защото паството му бе прекалено бедно и не можеше да го издържа. Хеърън вероятно бе единственият свещеник в града, който би изпълнил нарежданията на Питър, без да задава въпроси.

Стрелна с поглед Дениъл, за да разбере дали той знае това. Журналистът само наметна сакото си върху раменете й и й предложи ръка.

— Бурята е охладила времето навън — измърмори той.

Не можеше да повярва, че е истина. Заслизаха по стълбите пред Питър, който продължаваше да стиска пушката си, сякаш наистина възнамеряваше да я използва. Може би когато излезеха на улицата и около тях се съберяха минувачи, щяха да успеят да избягат. Питър не би натиснал спусъка.

Но беше прекалено рано и улиците в квартала бяха безлюдни. След около час работниците щяха да се стекат към фабриката, но в момента нямаше и следа от тях. Дори понито не се виждаше.

Сърцето й се сви от болка. Понито си беше нейно. Баща й го бе подарил за нейния девети рожден ден. Не можеше да си го вземе просто така. Не беше честно.

Усети, че очите й се напълват със сълзи, но бе твърдо решена да не плаче. Беше глупаво. До няколко минути Дениъл щеше да намери начин да избягат, а след това щеше да продължи, както бе планирала. Знаеше, че не може да си позволи да задържи понито.

Откритият файтон на Питър ги очакваше. Беше двуместен, но тримата успяха някак си да се сместят на седалката. Джорджина буквално седеше на коленете на годеника си, когато той хвана в една ръка юздите. Другата му ръка стискаше пушката, оставена в скута му.

— Питър, мозъкът ти се е замъглил — осведоми го тя. — Не желая да се омъжвам за никого. Непрекъснато се опитвах да обясня това на всички, но никой не ме чуваше. Не обвинявай Дениъл за това, че бях принудена да предприема драстични действия, за да привлека вниманието ти.

— Джорджина, винаги си била малко глуповата. До днес намирах това за очарователно. Но вече не мисля така. Ти направи избор, а мистър Мартин допусна грешката да го приеме. Сега двамата ще трябва да заплатите. Хората биха приели бягството, за да пристанеш на любимия. Но никога няма да разберат защо си предпочела да съсипеш живота си, вместо да се омъжиш за мен.

Ето за какво било всичко — заради мъжкото самолюбие. Джорджина се размърда неспокойно, но Дениъл я прихвана за кръста и я накара да застане неподвижно. Вледени се от фамилиарността на неговия жест. Тя не бе от жените, които сядат в нечий мъжки скут, и никой не си позволяваше да я докосва по такъв начин. Застина неподвижно, за да не провокира отново подобен жест.

— Не съсипвам живота си. Възнамерявам да си намеря работа и сама да се издържам. Искам да те заставя да видиш какво коства на твоите бедни работнички да изкарват прехраната си.

— Ще се омъжиш и ще оставиш съпругът ти да мисли за прехраната. Изненадан съм и разочарован, че си предпочела този… каубой… пред мен, но сега мога да си призная, че изпитвам известно облекчение. Двамата с теб никога не бихме могли да създадем семейство.

— Именно това ти повтарям от две години! — Въодушевена, Джорджина подскочи и веднага си представи смръщеното лице на Дениъл до себе си. Обърна се към него, но изражението му си оставаше стоическо. Всъщност стори й се, че долавя весели искри в тези сиви, очарователни очи. Смръщи се, а той затегна хватката около кръста й. Проклетникът се забавляваше от това, което ставаше в момента! Отново насочи вниманието си към Питър. — Казвах ти, че двамата не сме един за друг. Спестих ти разочарованието от един несполучлив брак. Би трябвало да ми благодариш, вместо да се държиш като инатливо магаре.

— Мъжко магаре — промърмори Дениъл зад нея.

Джорджина се престори, че не е чула.

— Пусни ни да си тръгнем, Питър, и ще забравим, че това изобщо се е случило.

Без да отговори, Питър насочи конете към малка къщичка, разположена на една притихнала улица. Взе пушката от скута си и посочвайки с нея, нареди:

— Слизайте! Пристигнахме.

Дениъл се измъкна изпод нея, слезе от файтона, после подаде ръка на Джорджина. „Ако знаеше какво е най-добре за него — помисли си тя, — сега трябваше да се възползва от момента, докато Питър е зает със завързването на конете, и да избяга.“ Подсказа му с жест какво да направи, но лицето му придоби непроницаемо изражение, а той улови ръката й и я свали до себе си.

„По дяволите, той наистина се вживява в ролята на джентълмен. Нима не разбира, че Питър сериозно възнамерява да изпълни заканата си?“ Онова, което годеникът й бе изрекъл преди, за да изплаши нея и Дениъл, и да ги накара да го молят за милост, сега неочаквано се бе превърнало в изявление, от изпълнението на което той не можеше да се откаже, дори да искаше. Щеше да упражни насилие върху тях в присъствието на свещеник, а след това щеше да ги принуди да преминат през инсценирана венчална церемония. Не знаеше дали при тези обстоятелства бракът щеше да бъде валиден или не, но определено нямаше желание да научава това постфактум.

Когато и тримата слязоха, Дениъл я придърпа по-близо до себе си и по-далеч от Питър. Въздъхна облекчено. Най-после единият от тях започваше да проумява положението.

— Мисля, че ще е по-добре да ме оставите да поговоря насаме с Джорджина, ако сте решили да доведете нещата докрай. Сутрин обикновено е настроена критично към всичко и може да се окаже, че не е толкова сговорчива, както би ви се искало.

Питър сви рамене.

— Може да откаже, а после да види как ще ви застрелям. Дори Джорджи не е толкова кръвожадна.

— Ако в жилите ви тече поне капка топла кръв, ще ни дадете минута. Не отиваме на разходка. Госпожица Хановър има правото поне да бъде поискано съгласието й, което вие пропуснахте да направите, бих могъл да добавя.

Беше първият признак на гняв, който Дениъл показваше, и Питър и Джорджина едновременно обърнаха изненадани лица към него. Без да дочака отговор, журналистът придърпа девойката към ъгъла на ниската дървена ограда, достатъчно далеч, за да не бъдат чувани от Питър.

— И двамата знаем, че не сме сторили нищо лошо, но другите не знаят това — започна шепнешком Дениъл. — Готов съм да направя всичко, каквото е най-добро за вас, но разбирам, че не сте били подготвена за такъв обрат, и че не горите от желание да се омъжите. Докато все още сте — затърси учтива дума, за да го каже — „недокосната“, бракът може да се анулира. Ако приемете тази фарсова венчавка, обещавам, че няма да предприемам никакви действия, които биха направили невъзможно анулирането на брака, докато сама не вземете решение относно неговата съдба. Молбата ми е странна, но е начин да се излезе от настоящото положение. Хората ще погледнат на бягството ви като на романтична постъпка, но не бих могъл да предвидя скандала, който ще избухне, ако се разчуе, че сме прекарали заедно нощта. Можем да влезем в този дом и да се престорим, че се венчаваме по собствено желание, с което ще отнемем на Питър сладостта от отмъщението, а по-късно да поправим стореното.

Дениъл държеше ръцете й и се взираше така напрегнато в лицето й, сякаш съгласието й наистина бе важно за него. Бе прекалено смаяна, за да прецени как да отговори. По някакъв чудат свой начин той наистина я молеше да се омъжи за него. Не бе сигурна дали изобщо искаше да разбере значението на „анулирането“ или последствията от него, но мислеше, че разбира какво бе имал предвид, казвайки „недокосната“. Можеха да се оженят и в същото време да не бъдат съпруг и съпруга. Прозрението я накара да ококори очи. Можеше да остане уважавана, но независима.

— Можем да бъдем само… — Затрудни се с подходящата дума, но накрая я намери: — … приятели? И да бъдем семейство? Това ли имахте предвид?

Усмивката му не бе весела, но все пак кимна.

— Поне за известно време. Рано или късно трябва да решим какво да предприемем, за да не предизвикваме публичен скандал, но при всички случаи ще разполагаме с повече време, отколкото е склонен да ни предостави вашият годеник.

Сърцето й заби учестено от направеното предложение. Дениъл поне поставяше нещата далеч по-разбираемо от Питър. Ако общественото мнение изискваше да се омъжи, във всички случаи предпочиташе да вземе за съпруг мъж, който зачита правото й на мнение. А в този момент определено би предпочела Дениъл пред Питър. Присвивайки пръсти в дланите му, бавно кимна.

— Добре. Щом това е единственият възможен изход. — После, дала си сметка, че този изход може би не устройваше и него, но не желаейки да предизвика отново гнева му, изгледа събеседника си умолително: — Повярвайте ми, не съм искала да стане така. Не допусках, че баща ми ще доведе и Питър. И не знаех, че той може да се държи толкова неразумно.

Усмивката му сега бе по-сърдечна и той пусна едната й ръка, за да погали лицето й.

— Опасявам се, че прекалено добре разбирам всичко. Не ви обвинявам. Имам предчувствие, че предстои да объркаме нечии старателно подготвени планове. Да го направим с достойнство.

Джорджина се засмя весело, хвана ръката, която галеше лицето й, и без сама да го бе искала, повдигна се на пръсти и шумно го целуна по бузата.

Това определено щеше да накара Питър да се замисли.