Джуд Деверо
Ангел за Емили (1)

Първа глава

Планините в Северна Каролина, 1998 година.

— Ще го убия — промърмори под носа си Емили Джейн Тод, а после продължи по-силно: — Ще го убия! Ще го унищожа. Ще го разкъсам къс по къс! — Удари с юмрук по волана на колата, но дори когато гневът я изпълваше цялата, мигом утихваше, щом си спомнеше унижението, което бе преживяла тази вечер. А неудобството подклаждаше отново гнева й. — Не ми ли дадоха наградата само защото ще се омъжвам за Доналд? — попита тя на глас, докато взимаше рязко следващия завой по пътя. Когато едната гума изскочи на банкета, покрит с чакъл, тя стреснато ахна и си каза, че трябва да намали. Но дори в мига, в който го мислеше, кракът й натисна педала на газта докрай и колата взе следващия завой още по-бързо от предния.

Когато профуча прекалено близо до някакво дърво, изскочило в тъмната, безлунна нощ, тя почувства сълзи да замъгляват очите й. Тази нощ бе имала толкова огромно значение за нея. Може би за Доналд наградата на Националната библиотекарска асоциация не означаваше нищо, но за Емили бе всичко. Вероятно разнасянето на книги от библиотеката из пустинните области на Апалачите не означаваше нищо за голям новинар като Доналд, но на Емили отнемаше почти цялото свободно време, както и почти всичките й пари, така че бе развълнувана до крайност, че някой е забелязал работата й.

Когато сълзите започнаха да размазват всичко пред очите й, Емили ги избърса. Сигурно с тях размаза и грима по лицето си, но кой ли щеше да го забележи? Връщаше се с колата към романтичното малко хотелче, което предлагаше шери и курабийки във всяка от стаите си. В него имаше старинни ракли и пъстроцветни покривки по леглата, а за самата стая бе платила цял куп пари. Но щеше да прекара тази нощ там съвсем сама!

— Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, още когато ми дадоха стая с две легла — промълви тя, когато усети колата й да излиза отново на банкета. — Това бе началото на най-гадната седмица през…

Дърветата бяха надвиснали от двете страни на пътя. Тя изведнъж млъкна, защото когато взе следващия завой, точно в средата на пътя стоеше мъж, вдигнал ръка към очите си, за да ги прикрие от светлината на фаровете й. Емили отклони колата, завъртя кормилото с все сила надясно, опитвайки се да го избегне. По-скоро би се ударила в някое дърво, отколкото да блъсне човек, но изведнъж мъжът сякаш се озова между нея и банкета. Тя зави наляво, насочвайки се отново към средата на шосето, но колата се движеше прекалено бързо, за да може да направи маневрата.

Когато удари мъжа, почувства такава празнота в себе си, каквато не бе чувствала никога досега. На този свят нищо не би могло да се сравни със звука на кола, удряща човешко тяло.

На Емили й се стори, че минаха цели часове, а не няколко секунди, докато колата спре. Тя се освободи от колана, изскочи и затича назад. Единствената светлина наоколо се осигуряваше от фаровете, а сърцето й биеше лудо. Нищо не виждаше в тъмнината.

— Къде сте? — извика тя, обезумяла от страх.

— Тук — чу се шепот и тя се смъкна по стръмния насип край пътя. Дългата й бежова рокля се закачаше на всяка съчка по земята, а обувките й с високи токчета потъваха в гнилите листа под дърветата, но тя продължаваше да върви.

Той бе паднал или бе отхвърлен на няколко метра по-надолу по склона, така че на Емили й отне известно време, докато го открие, а после едва не стъпи върху него. Като се отпусна на колене, тя трябваше да го докосне, за да разбере къде е проснато тялото му, тъй като дърветата закриваха светлината на фаровете. Напипа първо ръката, после гърдите и най-накрая главата му.

— Добре ли сте? Добре ли сте? — повтаряше непрекъснато тя, докато прокарваше ръце по лицето му. То бе мокро, но не можеше да реши дали е от кръв, пот или от нощната влага.

Когато го чу да простенва, тя въздъхна облекчено. Поне не бе мъртъв! Защо, ех, защо не бе купила клетъчния телефон, който Доналд я караше да си вземе? Но тя бе егоистка и твърдеше, че ако има телефон в колата си, то Доналд ще говори с всеки друг, но не и с нея.

— Можете ли да станете? — попита го и отметна косите от челото му. — Страхувам се, че ако ви оставя тук и отида да потърся помощ, никога няма да намеря отново това място. Моля ви, кажете само, че сте добре.

Главата на мъжа помръдна в ръцете й.

— Емили? — тихо промълви той.

Като чу това, Емили направо седна и се опита да види лицето му. Очите й започнаха да свикват с тъмнината, но тя все още не можеше да го види ясно.

— Откъде знаете името ми? — попита тя и всички страховити репортажи, които бе чувала Доналд да чете по новините, минаха изведнъж през главата й. Дали този мъж не бе сериен убиец, който инсценираше пътни произшествия, за да примамва жени към гибелта им?

Още преди да осъзнае какво прави, тя вече се бе обърнала, за да побегне нагоре по склона към колата. Дали двигателят работеше? Или бе изгаснал, като спря толкова рязко? Дали можеше да му избяга, ако се опиташе да я хване?

— Няма да те нараня — промълви той, докато се опитваше да седне.

Емили се разкъсваше между желанието си да му помогне и това да избяга колкото може по-далеч. Изведнъж ръката му се вкопчи в китката й и вече не тя решаваше действията си.

— Удари ли се? — попита той дрезгаво. — Караше много бързо. Можеше да се блъснеш в някое дърво и да пострадаш.

Емили премигна изненадано в тъмнината. Първо, знаеше името й, а сега знаеше дори колко бързо бе карала. Трябва да се измъкна оттук, реши тя, а после погледна отново нагоре по хълма към колата си. През дърветата се процеждаше слаба светлина. Дали фаровете нямаше да изтощят акумулатора прекалено много и двигателят да не може да запали?

Като се държеше все още за китката й, мъжът се опита да стане, но Емили не му помогна. У него имаше нещо много странно, което я караше да се държи настрана.

— Това тяло се чувства доста зле — каза той, като успя да се изправи до седнало положение.

— Да те блъсне кола наистина е ужасно — отвърна тя, като гласът й изтъняваше заедно с все по-нарастващия й страх.

— Ти се боиш от мен — невярващо промълви той. Сякаш очакваше тя да го познава.

— Аз… не че се страхувам наистина… — започна тя, съзнавайки, че трябва да се опита да го успокои.

— Да, страхуваш се. Чувствам го. Страхът просто струи от теб. Емили, как можеш да…

— Откъде знаете името ми? — почти изкрещя тя.

Той разтриваше главата си, сякаш доста го болеше.

— Винаги съм знаел името ти. Ти си една от моите подопечни.

Това вече преля чашата! — помисли си тя и като се извъртя рязко, се изскубна от ръцете му и побягна нагоре към колата си.

Но не успя да стигне много далеч, тъй като той я сграбчи за кръста и я притисна с ръце към себе си.

— Шшт — проговори той. — Успокой се. Не трябва да се боиш от мен, Емили. Познаваме се от доста време.

Странно, докосването му започна да й действа успокоително, но едновременно с това думите му я притесниха отново.

— Кой сте вие? — попита тя с притиснато към рамото му лице.

— Майкъл — отвърна той, сякаш тя трябваше да знае отнякъде името му.

— Не познавам никакъв Майкъл.

Защо не се опитвам да се измъкна? — питаше се тя, докато се облягаше на рамото му. Кой в крайна сметка бе човекът, когото бе блъснала с колата?

— Ти ме познаваш — тихо промълви той, прокарвайки пръсти през косата й. Беше я вдигнала нагоре за церемонията по награждаването, но сега кокът й се беше отпуснал и отделни кичури се спускаха на тила й. — Аз съм твоят ангел-хранител и двамата се познаваме от хиляда години.

За миг Емили остана така, както бе, обгърната от уюта на прегръдката му, и не помръдна изобщо. После казаното от него постепенно стигна до съзнанието й и в гърлото й заклокочи едва сдържан смях. Точно от смях се нуждаеше след този ужасен ден. Това, което трябваше да бъде голяма чест за нея, се бе превърнало в истинско унижение и накрая бе завършила деня, като блъсна човек с колата си.

Човек, който току-що се бе обявил за нейния ангел-хранител.

— Ангел, а? — промърмори тя и се отдръпна от него. — Къде са тогава крилата ви? — Не знаеше дали да се смее, или да побегне, ужасена.

— Всъщност ангелите нямат крила. Вие, смъртните, сте ги измислили. Понякога се появяваме с тях, за да може да ни разпознаете, но когато сме в човешки тела, не можем да ги използваме.

— А, разбирам — отвърна тя усмихнато, докато се отдръпваше от този ненормален човек. — Е, вижте, вие не сте ранен и освен това, предполагам, можете да отлетите оттук, когато си пожелаете, т.е. ако решите да използвате крилата си. — Тя заотстъпва нагоре по хълма към колата, което изобщо не бе лесно, като се имаше предвид, че бе облечена с дълга до земята вечерна рокля и носеше обувки с високи токчета. — Така че мисля, че тази… ъ-ъ… простосмъртна ще си тръгва вече.

Той я настигна на края на банкета и обви с ръка талията й.

Край, реши тя и се извъртя решително към него.

— Вижте, господине, който и да сте, каквото и да сте, дръжте ръцете си далеч от мен. — С тези думи отиде до шофьорската врата и седна зад волана. Щом се разположи, го видя да стои пред колата в светлината на фаровете. За човек, току-що блъснат от кола, този определено се движеше доста бързо.

Само за миг, докато затваряше вратата на колата, тя му хвърли един поглед. Беше висок мъж, с широки плещи и буйна и къдрава черна коса. Освен това миглите му бяха толкова гъсти и дълги, че се питаше как изобщо вижда изпод тях. Дрехите му бяха тъмни и сякаш покрити с петна, но не възнамеряваше да остава повече, за да установи от какво са лекетата.

Двигателят на колата все още работеше, така че всичко бе отнело не повече от няколко минути, а не часове, както й се бе сторило. Възнамеряваше да заобиколи този луд, но в мига, в който хвана волана, той се строполи на земята като мъртъв в светлината на фаровете.

Като проклинаше под нос, Емили отново излезе от колата и отиде при него, хвана го под мишниците и му помогна да се изправи.

— Хайде, ще ви закарам в болницата — уморено продума тя.

Той се отпусна с цялата си тежест в ръцете й. За човек, който преди секунди бе изкачил стръмния склон на бегом, сега изглеждаше изненадващо безпомощен.

— Знаех си, че не би ме изоставила — промърмори той усмихнато над главата й. — Ти винаги си била сладка награда за който и да е пострадал мъж.

Тя го настани на предната седалка, закопча колана му и чак когато седна зад волана, разбра това, което той току-що бе казал. Сладка награда? — помисли си тя въпросително, а после: — О, гадняр такъв.

Емили влезе в малкия планински град, където бе наела стая в уж най-романтичното хотелче на земята, с един ненормален човек на седалката до себе си. Едва ли някой би могъл да се похвали с по-неприятен уикенд от нейния! Да, заключи тя, настина бе сладка награда за някой гадняр!

— Нищо му няма — каза младият доктор на Емили. — Няма нито една драскотина или синина по тялото му. Съвсем сигурна ли сте, че сте го ударили с колата си?

— Човек никога не забравя звук като този — отвърна тя, седнала на стола пред бюрото му.

Бе два часът сутринта, новата й рокля бе скъсана, чувстваше се мръсна и изморена и желаеше само да се добере до леглото си и да забрави изобщо, че днешният ден е съществувал.

— Е, или и двамата сте големи късметлии, или…

Нямаше нужда да го казва на глас, за да си представи какво си мисли: че сигурно е била пийнала или дрогирана. Какво ли смъркаха ангелите? Дали не бе нещо, наречено ангелски прашец? Или това бяха ангелски кичури и се слагаха на коледната елха?

— Вие самата добре ли се чувствате, госпожице Тод? — попита младият доктор, наблюдавайки я втренчено.

— А какво ще кажете за приказките му, че е ангел? — отряза го Емили. Не тя бе пациентът в случая.

За миг докторът я погледна смаяно, а после наведе очи към бюрото.

— Майкъл Чембърлейн, на трийсет и пет, роден в Ню Йорк, метър и осемдесет и пет, осемдесет и осем килограма, черна коса, кафяви…

— Откъде получихте тази информация? — прекъсна го тя, а после се извини: — Съжалявам, нощта бе доста тежка.

— Нощта бе доста тежка за всички ни — отвърна лекарят, давайки й да разбере, че обикновено не преглежда пациенти в два сутринта през съботните утрини. — От шофьорската му книжка — отвърна на въпроса й. — Всичко, от което се нуждаехме, бе в нея. А сега вече наистина бих искал да се прибера вкъщи и да подремна. Имам пациенти, които ще дойдат в клиниката в осем часа. Предполагам, че ако искате на господин Чембърлейн да му бъдат направени допълнителни изследвания, ще трябва да го откарате в болницата в Ашвил. Сега, ако нямате нищо против… — многозначително проточи той.

Емили се поколеба, като й се искаше да продължи да настоява, че този човек би трябвало да бъде поне леко ранен.

Но вдигнатата вежда на доктора бе достатъчен знак, за да я накара да замълчи. От негова гледна точка тя го бе измъкнала от леглото, за да прегледа човек в идеално физическо състояние.

Като изключим факта, че Емили го бе ударила с колата си достатъчно силно, за да го хвърли трийсет метра надолу по склона на планината.

— Благодаря ви — успя тихо да промърмори тя, а после бавно излезе от кабинета и влезе в чакалнята.

Смяташе, че лудият мъж седи там и я чака, но от него нямаше и следа, така че тя въздъхна облекчено. Защо лудостта не е видима като белег или като петно по рождение? — питаше се тя. Понякога познаваш човек с години, преди да установиш, че той или тя е луд.

Когато стигна до изхода, вече бе започнала да се успокоява. Какво й бе станало? Та той току-що бе блъснат от кола! Човек можеше да каже какво ли не, след като са го изтъркаляли надолу по склона на планината! Може би не беше го чула добре и това, което сигурно бе казал, е, че вероятно неговият ангел-хранител го е запазил жив. Да, разбира се, че е било така, каза си тя усмихнато. Напоследък да се вярва в ангел-хранители бе наистина последният писък на модата. Да имаш такъв означаваше, че си лично наблюдаван от Небесата. Един ангел-хранител можеше да накара човек да се чувства много специален.

Тя се забавляваше от тази идея толкова много, че не го забеляза, докато не влезе в колата и не закопча колана си.

— Сега разбирам защо вие, смъртните, спите толкова много — каза той, докато се прозяваше така, сякаш не бе спал от векове, а Емили подскочи цялата. Беше се разположил удобно на предната седалка.

— Какво търсите в колата ми? — почти изкрещя тя.

— Чаках те — отвърна той, сякаш въпросът й бе доста странен.

— Как влязохте вътре? Та нали колата бе заключена и… — Прекъсна го, преди той да отвори уста: — Само не ми казвайте, че тъй като сте ангел, можете да отваряте заключени врати на коли, защото ще… ще… — Никога не е била добра в заплахите. Вместо това, отвори вратата и тръгна да излиза.

— Емили — промълви той, като я хвана за ръката и я дръпна обратно.

Тя се отскубна от ръката му.

— Дръжте ръцете си далеч от мен! — Пое дълбоко въздух и опита да се успокои. — Вижте, не знам кой сте или какво искате, но искам да слезете от колата ми и да си вървите, откъдето сте дошли. Много съжалявам, че ви блъснах, но докторът каза, че сте добре, така че можете да си вървите у дома. Разбрахте ли ме?

Той отново се прозя продължително.

— Ти не си от това градче, нали? Дали си наела едно от тези… ъ-ъ… как ги наричахте? Място, където можеш да прекараш нощта.

— Хотел?

— Да — отвърна той и я погледна така, сякаш бе гений. — Наела ли си хотелска стая, където бихме могли да отседнем?

— Ние? — попита тя, затаила гневно дъх. Вече не се боеше от него, просто й бе дошло до гуша.

Като отпусна глава назад, той се усмихна.

— Мога да чета мислите ти, Емили. Мислиш за секс. Защо смъртните през по-голямата част от времето мислят за секс? Ако хората можеха само малко от малко да се въздържат…

— Вън! — изкрещя тя. — Махай се от колата ми! Изчезни от живота ми!

— Отново онзи мъж, нали? — попита той и се обърна към нея: — Пак те е разочаровал, а?

За миг тя нямаше ни най-малка представа за какво й говореше, а после почти избухна:

— Доналд? Питаш ме за мъжа, когото обичам?

— Нямаше ли тук някакво животно, наречено така? Или бе в Персия? Чакай малко, как беше? А, да — паток. Той е…

Като чу това, Емили сви юмруци и се нахвърли върху него, сякаш щеше да го заблъска по гърдите. Но той хвана китките й, а после я погледна отблизо.

— Очите ти са много красиви, Емили — каза с дрезгав глас, което я накара да се поколебае, преди да се отскубне и да се отпусне на шофьорската седалка.

— Какво искаш? — попита тя уморено.

— Не знам — отвърна той. — Наистина не знам защо съм тук. Михаил ми каза, че на Земята има сериозен проблем, който те засяга, й ме попита дали бих искал да приема тяло на смъртен, за да мога да го разреша.

— Разбирам — промърмори отпаднало Емили. — А кой, по дяволите, е този Михаил?

— Архангел Михаил, разбира се.

— Да, разбира се — каза Емили. — Какви ги мисля и аз? Предполагам, че Гавраил е най-добрият ти приятел.

— Мили боже, не. Та аз съм само ангел от шесто ниво. Те двамата са… Е, там, където са те, дори нива няма. Но когато Михаил те помоли за нещо, ти просто го правиш. И не задаваш никакви въпроси.

— Така че ти дойде на Земята, за да ми помогнеш да направя нещо…

— Или да разреша нещо, свързано с теб.

— Да, разбира се. Благодаря ти, че ме поправи. А сега, щом изяснихме това…

— Емили, и двамата сме изморени. Тези човешки тела наистина са доста тромави и странни и — как го казвате вие? — главата ми заспива.

— Душата — уморено го поправи тя.

— Душата? Какво ти е на душата?

— Душата ми заспива. Душата ми заспива.

— И моята — отвърна той. — Но предполагам, че най-добре ще заспи в легнало положение. Може ли вече да вървим в хотела? Успях да ти ангажирам стая с две легла, нали? Или не са ме послушали? Понякога да накараш смъртните да те чуят е доста трудно. Вие, хората, невинаги чувате това, което ви се говори.

Емили отвори уста, за да му отвърне, но после я затвори безмълвно. Може би ако си легнеше, когато се събудеше, щеше да разбере, че всичко това е било само един лош сън. Тя пъхна ключа, запали и подкара към хотела, без да продума нито дума повече.