Аманда Куик
Компаньонката (1)

Предисловие
Артър

Артър Ланкастър, граф Сейнт Мерин, седеше пред пращящия огън в клуба, пиеше превъзходно порто и четеше вестник, когато разбра, че годеницата му е избягала с друг мъж.

— Казаха ми, че младият Бърнли стигнал до прозореца на стаята на госпожица Джулиана по стълба и й помогнал да се качи в каретата. — Бенет Флеминг отпусна здравото си тяло в един стол срещу Артър и посегна към неговата бутилка порто. — Бащата на Джулиана веднага тръгнал след тях. Запътили се на север според всеобщото мнение. Без съмнение каретата е стара и бавна.

В стаята настъпи тежка тишина. Не шумолеше хартия, не подрънкваха чаши. Беше почти полунощ и клубът бе пълен с хора. Всички сякаш замръзнаха по столовете, наострили уши, за да чуят разговора, който се водеше пред камината.

Графът въздъхна, сгъна вестника, сложи го настрани и отпи от портото си. Погледна през прозореца, в който плющеше силен дъжд.

— Ще са големи късметлии, ако успеят да изминат километър-два в тази буря — каза той.

Както всичко, което изрече тази вечер, и тази забележка стана част от легендата за Сейнт Мерин… „Толкова е коравосърдечен, че когато разбрал, че годеницата му избягала с друг мъж, само отбелязал, че времето е влажно и дъждовно.“

Бенет набързо отпи от портото и също погледна към прозореца.

— Младият Бърнли и госпожица Джулиана пътуват с отлична, стабилна карета и силни, отпочинали коне. — Той се прокашля, за да прочисти гърлото си. — Съмнявам се, че бащата на дамата ще ги настигне, но сам човек, който язди бърз кон, може и да успее.

Тишината бе просмукана от очакване и надежда. Граф Сейнт Мерин определено бе сам и не бе тайна, че в конюшните му има първокласни коне. Всички с нетърпение очакваха да видят дали графът ще реши да последва бегълците.

Артър стана бавно и взе преполовената бутилка порто.

— Знаеш ли, Бенет, тази вечер ме е налегнала ужасна скука. Ще отида да видя дали в залата за покер не е по-интересно.

Приятелят му вдигна вежди.

— Ти никога не играеш комар. Безброй пъти съм те чувал да казваш, че е неразумно и безсмислено да залагаш пари на зарове или на карти.

— Тази вечер се чувствам изключителен късметлия. — Сейнт Мерин тръгна към залата за покер.

— Дявол да го вземе — промърмори Бенет.

Грозноватото му лице се сбръчка от притеснение и безпокойство. Той стана, взе чашата си с порто и забърза, за да настигне графа.

— Знаеш ли — изрече Артър по средата на необичайно притихналата зала, — смятам, че допуснах грешка, като помолих Греъм за ръката на дъщеря му.

— Така ли? — Бенет го погледна смутено, сякаш търсеше признаци на треска у приятеля си.

— Да. Следващия път, когато реша да си търся съпруга, ще подходя много по-разумно, както подхождам към инвестициите си.

Бенет направи гримаса, осъзнавайки, че хората наоколо са наострили уши и слушат всяка дума на графа.

— Как, по дяволите, възнамеряваш да приложиш разум и логика в намирането на съпруга?

— Осъзнах, че качествата, които човек би изисквал от една съпруга, са почти същите като онези, които очаква от компаньонка.

Бенет, който току-що беше отпил от виното, се задави и се закашля.

— Компаньонка ли?

— Помисли малко. — Чу се тракане, понеже Артър докосна чашата с бутилката вино. — Идеалната компаньонка е добре възпитана, добре образована дама с безупречна репутация, здрави нерви, смирена и скромна и в поведението, и в начина си на обличане. Не са ли това качествата, с които би описал идеалната съпруга?

— Компаньонката по природа е бедна и сама на този свят.

— Разбира се, че е бедна и без никакви средства — сви рамене Артър. — Защо иначе би кандидатствала за тази непрестижна работа?

— Повечето мъже биха предпочели съпруга, която ще им донесе богатство или имоти — отбеляза приятелят му.

— Ето къде е моето голямо предимство, нали? — Графът спря до вратата на залата за покер и огледа пълните с играчи маси. — Откровено казано, аз съм много богат и всеки ден забогатявам все повече и повече. Не ми трябва богата съпруга.

Приятелят му спря до него и с неохота призна, че е прав:

— Така е.

— Едно от най-хубавите неща в една компаньонка е бедността й — продължи Артър. — Благодарна е на каквато и да е работа, нали разбираш?

— Хм, не съм се замислял за това. — Бенет отново отпи от портото и бавно остави чашата. — Мисля, че започвам да схващам какво искаш да кажеш.

— За разлика от финансово подсигурените романтични млади дами, чието мнение за любовта е било изопачено от Байрон и романите на издателство „Минерва Прес“, на компаньонките им се налага да бъдат далеч по-практични. Разбрали са, и то по трудния начин, колко суров може да бъде животът.

— Така си е.

— От това следва, че компаньонката, която ти описах, не би извършила нещо, което би й коствало работата. Човек не би очаквал например от подобна жена да избяга с друг мъж малко преди сватбата.

— Трябва да призная, че думите ти не са лишени от смисъл — свъси вежди Бенет. — Но как човек да си намери съпруга, която притежава качествата на компаньонка?

— Флеминг, разочароваш ме. Отговорът на този въпрос е очеваден. Ако искаш да си избереш точно такава съпруга, естествено е да отидеш в някоя агенция. Ще имаш възможност да разговаряш с различни кандидатки и да избереш една от тях.

Бенет примигна.

— Агенция ли?

— Как би могъл да сгрешиш? — кимна сам на себе си Артър. — Трябваше да се сетя за това преди няколко месеца. Само си помисли колко неприятности щях да си спестя.

— А, ами…

— Извинявай, но мисля, че на масата в ъгъла се освободи едно място за покер.

— Ще се играе на едро, ще се залагат големи пари — предупреди го приятелят му. — Сигурен ли си…

Артър вече не го слушаше. Той прекоси стаята и седна на масата за покер.

Когато стана от масата няколко часа по-късно, беше с няколко хиляди лири по-богат. Фактът, че графът бе нарушил желязното си правило да не залага и тази вечер бе играл и бе спечелил много пари, добави още един щрих към легендата за Сейнт Мерин.

Тъкмо започваше да се развиделява, бе облачно и ръмеше, когато Артър си тръгна от клуба. Качи се в каретата си, която го закара в голямата мрачна къща на Рейн стрийт.

В десет и половина на сутринта един възрастен иконом го събуди и му съобщи, че бащата на годеницата му е намерил дъщеря си в странноприемница, където била отседнала в една стая с красивия си млад приятел. Едно-единствено нещо можеше да запази репутацията на дамата. Побеснелият от яд баща бе наредил двамата да се оженят незабавно.

Артър учтиво благодари на иконома за новината, обърна се към стената и отново заспа.