Патриша Райс
Необмислена постъпка (21)

Двадесет и първа глава

— Добре, ако във вагона са само родителите й и двама охранители, тогава, струва ми се, няма да имаме проблеми — заключи Иви, след като изслуша сведенията от Дениъл и Тайлър. — Предполагам, че всички са заспали, с изключение на единия от охранителите.

— Едва ли ще дойде до вратата, за да ни предаде лично Джорджи — възрази брат й. — Искам да съм извел жена си, преди вие двамата да предприемете каквото и да било.

Тайлър се засмя и облегна гръб на вратата.

— Защо вие с Иви не продължите да умувате, и когато сте готови с плана, да ме събудите, в случай че се нуждаете от малко мускули.

Макар че в семейството често се шегуваха, че Тайлър е прекалено красив, за да му е нужен ум, Дениъл познаваше добре зет си. Той мислеше бързо и действаше още по-бързо.

— Аз ще се кача на покрива. Ако са заспали, няма да ме чуят. Предполагам, че охранителите са поставени при изхода на вагона, затова под люка няма да има никой. Ще вляза през него и ще намеря Джорджи. Ще се наложи да отвлечете вниманието им, за да успея да я изведа от вагона.

Иви изглеждаше разтревожена от идеята, но Дениъл веднага разбра, че се съмнява дали ще успее да се изкатери и да се придвижи до люка на покрива заради болния му крак. Явно още не бе стигнала до най-мрачните предположения, които вече се бяха изписали върху лицето на мъжа й. Дениъл изчака търпеливо заключението му. Сам едва ли би могъл да помогне на Джорджи, но в настоящата ситуация това бе единственото възможно решение.

Тайлър плъзна поглед по елегантния костюм за езда на жена си, преметнал на рамо неразделната кожена торба, пълна с нейните вещи, и после отново обърна глава към шурея си.

— Знаеш в какво се замесваш, нали?

— Не могат да направят нищо на теб или на Иви. Не мога да пропусна тази възможност за мен и за Джорджи.

Без да изричат онова, което съзнаваха, че неизбежно ще се случи, ако успееха да измъкнат Джорджина, двамата стигнаха до мълчаливо съгласие. Тайлър поклати глава и погледна към тъмния вагон, отстоящ само на няколко метра.

— Няма да имаме време за консултации като сегашната. Ще ти дадем време да влезеш и да претърсиш вагона.

Без да поглежда назад, Дениъл излезе от вагон-ресторанта, премина през буферната връзка и започна да се изкачва по страничните метални скоби, отвеждащи към покрива на прикачения частен вагон. Хвана се за двете най-горни скоби, набра се, прехвърли тялото си на покрива и се скри от погледа на двамата си спътници.

Иви се обърна към мъжа си и тихо рече:

— Не храня надежда, че можем да уредим нещата миролюбиво и просто да слезем на първата прилична гара, за да поемем обратно към Кътлървил.

Тъй като именно това се бяха опитвали да скрият от нея, Тайлър се усмихна сконфузено, когато срещна погледа на своята красива и прекалено проницателна съпруга.

— Не мисля, че дори ти можеш да говориш със скоростта, с която ще трябва да препуснем назад, мила.

 

 

Независимо че Дениъл споделяше мнението на зет си относно недостатъчната мощност на локомотива, насрещният вятър в никакъв случай не улесняваше придвижването му върху покрива на вагона. Може би специално обучен човек би се разхождал свободно върху това проклето нещо, но той не възнамеряваше да си прави експерименти. Искаше да бъде все още цял-целеничък, когато най-накрая успееше отново да легне в спалнята до Джорджина.

Именно тази мисъл го крепеше, докато пълзеше бавно по покрива, без нищо, за което да се хване, в случай че влакът спреше неочаквано.

Откри люка лесно. Единственото, което чуваше, бе оглушителният трясък на колелетата. Нощното небе бе безлунно, но осеяно с милиони звезди. Дръпна резето на люка. Не знаеше с какво ще се сблъска долу, но каквото и да го очакваше, определено си струваше, ако щеше да му помогне да си върне Джорджина.

Не вярваше, че като я освободи, ще компенсира липсата на изисканост и голямо богатство, но нито за миг не допусна, че може да постъпи по друг начин. Да, вероятно бе чел прекалено много книги на Пекос Мартин в юношеството си. Започваше да вярва в тяхната истинност. Ако някога опишеше това си приключение в книга, вероятно издателят не би повярвал, че то наистина се е случило. Дори героите на Пекос Мартин не се катереха по покривите на движещи се влакове. Те по-скоро биха използвали револвери в подобна ситуация.

Като се хвана за ръбовете на люка, Дениъл бавно се спусна във вагона. Слабата светлина, идваща от един далечен ъгъл, му даде възможност да установи, че се намира в нещо като приемна, разположена между салона и вероятно спалните. Преценявайки бързо, че в предната част навярно са светските помещения, бавно започна да си проправя път назад.

Трябваше да избира между две врати. „Тигърът или красавицата“, промърмори тихо, докато обмисляше избора си. Преценявайки, че тигърът едва ли щеше да има лек сън, с рязко движение отвори вратата от дясната си страна.

Тя спеше. Сивкавият сумрак придаваше на косите й цвят на старо сребро. Винаги ги сплиташе при лягане, а сега русите къдри бяха разпилени по възглавницата. Дениъл се вкамени за миг, любувайки се на гледката. Но когато тя изстена неспокойно в съня си, той се върна към действителността. Коленичи до нея и лекичко я разтърси.

— Госпожице Весела, трябва да се събудиш. Трябва да те облечем и да те измъкнем оттук. — Докато говореше, се огледа за дрехите й. Независимо че обожаваше да я гледа само по долна риза, не възнамеряваше да предоставя на друг мъж възможността да я види в такъв вид. Щеше да я увие в чаршаф и да я изнесе на ръце.

Изведнъж Джорджи престана да се върти. Дениъл се извърна и видя, че очите й са отворени, но сякаш не можеха да се фокусират върху него. Подаде й една роба, взета от съседния стол.

— Стани, Джорджи, и облечи това! Не е много, но не разполагаме с време, за да потърсим друго.

Тя продължи да се взира неразбиращо в него. Не оказа съпротива, когато я изправи до седнало положение и после й помогна да пъхне ръце в ръкавите на робата. Остави го да я облече и да пристегне здраво колана. Нейната притихналост го тревожеше. Джорджина притежаваше много качества, но летаргията определено не бе сред тях.

Изправи се послушно по негово настояване, но миг по-късно се олюля. Прихвана я под мишниците и се опита да я поведе, но Джорджи се отдръпна лекичко, а в очите й припламнаха искри на проясняване. Дениъл съжали, че осветлението не бе по-силно, за да може да прочете посланието в тези очи.

— Ще се махнем оттук, Джорджина — повтори той. — Няма да им позволя да те отведат.

Повдигна лявата си ръка и докосна лицето му, сякаш да се увери, че той наистина съществува, а не е просто видение. После се усмихна мрачно, сви пръсти в юмруци и се огледа неспокойно.

Дениъл въздъхна облекчено, когато тя взе мълчаливо чифт обувки и го хвана под ръка. Почти си я бе върнал.

 

 

Не възнамеряваше обаче да я кара да се катери на покрива, не и в сегашното й състояние. Щеше да я преведе през средната част на вагона, а оттам към изхода и по дяволите да вървяха останалите пътници в него.

Охранителят, поставен при вратата, бе наклонил назад стола си и сега дремеше, опрял крака на стената. Дениъл ритна рязко двата задни крака на стола.

Мъжът извика и се присегна за револвера си, докато се опитваше да разплете крака от стола, но вратата на вагона зад него се отвори шумно и го удари в лакътя, при което револверът се плъзна по пода и спря пред Дениъл. Той го сграбчи и мрачно кимна на Тайлър в знак на благодарност, когато вратата на една от спалните се отвори и отекна вик. Хващайки здраво дръжката на пистолета, Дениъл дръпна Джорджина зад себе си и се обърна, за да срещне гневния поглед на възрастен набит джентълмен с рошави бакенбарди, който сега бе само по нощница.

— Ти! Какво, по дяволите, правиш тук? Дръпни се от дъщеря ми, животно, преди да съм заповядал на охранителите да те застрелят.

Откъм задната част на вагона се зададе сънен вторият телохранител и спря рязко. Хановър остана между него и Дениъл. Тесният коридор не бе предвиден за атлетични изяви. Вторият телохранител погледна насреща, където Тайлър държеше на прицел колегата му, и сви рамене.

Без да изпуска оръжието, Дениъл кимна благодарно за проявената от охранителя мъдрост да не се намесва, после отново насочи вниманието си към Хановър.

— Очевидно някой е пропуснал да ви съобщи, че дъщеря ви сега е моя съпруга. Ако ме застреляте, може би ще разрешите временно финансовите й проблеми, но не и своите. Бих ви посъветвал да се оттеглите на дълга почивка, докато ние се върнем и изясним недоразуменията, възникнали от уговорките ви с Малоуни. Имам няколко изключително неприятни изненади за него, а предполагам, че наистина ще предпочетете да не сте наоколо, когато му ги поднеса.

Доли Хановър се измъкна безшумно от спалнята и задърпа мъжа си за ръкава, забелязала револвера в ръката на Дениъл. Погледът й се премести към непознатия, обезвредил телохранителя при входа на вагона, после отново към дъщеря й, която бе застанала неподвижно зад гърба на съпруга си.

— Джорджина? — с тревожен глас попита тя.

— Върни се в леглото, Доли! Това е моя работа. — Опита се да я изблъска назад, но жена му отказа да помръдне от мястото си.

— Всичко е наред, мамо. — Джорджина сложи ръка на рамото на Дениъл. — Това е съпругът ми. Спомняш си господин Мартин, нали?

Доли кимна и се усмихна.

— Приятно ми е да се срещнем, господин Мартин.

Дениъл си представи ухиленото лице на Тайлър зад гърба си. Изглеждаше напълно естествено да си вземе жена от семейство, не по-малко лудо от онова, което го бе отгледало. Кимна учтиво.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо. Ако не възразявате, искам да отведа дъщеря ви у дома. Наистина ще се грижа добре за нея, затова вие просто се върнете в спалнята и си почивайте.

По време на този разговор Хановър остана подозрително мълчалив. Погледът му сновеше ту към обезоръжения охранител, ту към колегата му, изчакващ търпеливо да получи нареждания. Куршум, изстрелян в това затворено тясно пространство, би могъл да убие всеки един от присъстващите.

Изсумтя и обърна яростен взор към Дениъл.

— Няма да получи зестра, можеш да ми вярваш. Ако това си намислил, ще е по-добре да си тръгнеш и да я оставиш на Малоуни. Той е в състояние да й осигури начина на живот, с който е свикнала.

Дениъл се присегна и обви ръка около кръста на Джорджина.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, но ние не преследваме пари. Весела се справя чудесно и без тях. Мъчно ми е, че трябва да сложа край на това мило събиране, но е време да тръгваме. Лека нощ.

Кимна троснато и тласна лекичко съпругата си да тръгне пред него, извън обсега на единствения въоръжен човек, освен него. Когато приближи Тайлър, Дениъл му предаде Джорджи и продължи да се оттегля заднишком, без да изпуска от очи Хановър и телохранителя.

Зет му улови младата жена за ръка и умело я изведе до вратата към буферната връзка, където я повери на Иви. Когато Дениъл бе достатъчно близо, блъсна обезвредения охранител към колегата му и вследствие на сблъсъка двамата се озоваха на пода.

Със сподавен триумфиращ вик Дениъл и Тайлър затръшнаха и заключиха вратата на частния вагон и се втурнаха след жените през вагон-ресторанта.

— Ще стрелят в нея, за да я отворят! — извика Иви и зад тях отекна револверен изстрел.

— Не изпускай кожената торба, скъпа, защото ще се повозим. — Прихвана жена си през кръста, повдигна я и продължи да тича.

Дениъл процедира по същия начин с Джорджина, като не й остави време за въпроси, докато стигнат буферната връзка със съседния вагон. Без да се замисля, обгърна с ръце жена си, за да я предпази от удара, и скочи от бавно движещия се влак.

Джорджина изпищя, когато паднаха на насипа и се претърколиха няколко пъти, а край главите им прелетяха буци пръст и чакъл. Макар че бе разбрала стремежа на съпруга й да поеме върху себе си по-голямата част от удара, когато накрая се спряха в тревата край долния край на насипа, тя лежеше под него. Опита се да си поеме дъх, но почувства как тялото на Дениъл притиска гърдите й. Той също се задъхваше. На фона на нощното небе очите му блестяха като безбройните звезди, осеяли небосвода над тях. Смаяна, младата жена лежеше неподвижно, неспособна да откъсне поглед от лицето му.

— Дойде, за да ми помогнеш — успя да прошепне тя накрая.

— Естествено. — Без да казва нищо друго, просто се наведе и я целуна.

Никой не бе я целувал така. Може би се дължеше на ненапълно отшумялото въздействие на опиума. Устните му обливаха в сладостна нега тялото й, караха пръстите й да се вкопчват в раменете му, да притеглят по-близо лицето му, за да почувства тръпнещото докосване на двудневната брада о шията си. Караше я да забрави за пръстта и камъните под себе си, както и задухът на нощта. Цялата й вселена бе събрана в този мъж над нея.

Глухият звук от удара на две други тела някъде по-надолу по насипа не ги извади от унеса им. Нито изправящите се фигури успяха да привлекат вниманието им. Дори когато два чифта обувки спряха буквално до главите им, двамата бяха прекалено вглъбени във взаимното си опознаване, за да ги забележат.

Мъжки глас точно над главите им накара Джорджина да възвърне представата си за реалността.

— Надявам се, че не сте избрали умишлено този куп кравешки изпражнения. И без това ще ни бъде доста трудно да намерим подслон за през нощта.

Дениъл преглътна шумно и леко се надигна, но ръцете му продължаваха да я обгръщат покровителствено. Джорджи постепенно осъзна, че беше оскъдно облечена или почти необлечена, но остана неподвижна.

Заинтригувано спря очи върху двата ботуша встрани от тях, после колебливо плъзна поглед нагоре, докато накрая получи представа за източника на това нежелано натрапничество. Не бе виждала този човек преди, но той притежаваше най-ослепителната усмивка, озарявала някога лицето на мъж.

— Вие с Иви потърсете подслон. На нас и тук ни е добре — пресипнало отвърна Дениъл.

Непознатият се разсмя, а иззад рамото му надникна жена и Джорджина почувства, че се изчервява от неудобство. Размърда се неспокойно и свали длани от врата на съпруга си.

— Няма ли да ни представиш, Дани? След целия път, който изминахме, можеш да направиш поне това.

В гласа на жената също се прокрадваше смях и Джорджи затвори засрамено очи. От раздърпаните им дрехи бе очевидно, че тези двамата също току-що бяха скочили от влака, но независимо от безпорядъка в облеклото им, то беше елегантно. Щеше да се запознае с близките на мъжа си полуоблечена и любеща се в някакво кравешко пасище.

Дениъл с нищо не показваше, че присъствието им го радва, но макар и с неохота, седна и помогна на Джорджи да направи същото. Тя побърза да се загърне плътно в робата си и се огледа за обувките си.

— Иви, това е съпругата ми Джорджина. Джорджина, сестра ми и нейният съпруг — Тайлър Монтен. Като истински черни гологани двамата се появиха на гарата малко след твоето заминаване.

Джорджи не можа да си спомни какво препоръчваше етикетът, когато човек се запознава с новите си роднини на кравешко пасище, буквално минути, след като е скочил от влак. Не знаеше кое я бе разтърсило повече — скокът или целувката на Дениъл. Но това неочаквано запознанство я накара да загуби и ума, и дума. Просто скри лице в присвитите си колене и се замоли всичко това да отмине.

Чу жената да се смее и да казва:

— Това е най-искрената реакция, която съм виждала от дълго време насам. Убедена съм, че ще е истинско удоволствие да се опознаем, Джорджина, но нека го отложим за утре сутринта. Малко по-нататък по линията виждам някаква ферма. Ще се срещнем там.

— Отидоха ли си вече? — попита Джорджи, когато стъпките заглъхнаха.

Дениъл се засмя и отметна назад един непокорен кичур.

— Отидоха да се споразумеят за някоя и друга кокошка с петела на кокошарника, предполагам. Трябва да намерим обувките ти и да ги настигнем. Остават още няколко часа до сутринта, а не би ми се отразило зле да поспя малко, преди да се заемем с търсенето на начин да се измъкнем оттук.

Да поспи! Повдигна лице и се загледа в неговото. Ръката му още обгръщаше кръста й и усещаше топлината на тялото му. Изобщо не бе убедена, че мисли за сън.