Патриша Райс
Необмислена постъпка (22)

Двадесет и втора глава

— Мама Зюки ми каза, че Бен я ухажвал. Сериозно ли е?

Дениъл накуцваше зад другите двама и говореше, като че ли клюкарстваха на някакво увеселение. Джорджина се опита да пристегне робата си, но двойката пред тях не забелязваше небрежното й облекло.

— Сериозно е. Ремонтира къщата на стария чужденец заради нея. Тя е квартеронка някъде от Ню Орлеан, толкова е хубава, колкото Бен е грозен.

— Че защо не се премести в голямата къща? Струва ми се, че това би й направило далеч по-голямо впечатление.

И Тайлър, и Иви се засмяха, но само Тайлър отвърна:

— Нали си младоженец, ти кажи. Голямата къща се пука по шевовете от моите роднини, близките на Иви и на Бен. Дори непоносимото дуо дойде за през лятото, а Кайл и Кармен дойдоха с тях да видят Начиз. Не си виждал толкова хора на едно място през целия си живот.

— Кои са непоносимото дуо? — попита Джорджина.

— Братовчедите на сестра ми — отвърна Дениъл.

— Съучастниците на Дениъл — отговори Иви в същото време.

— Проклятието на моя живот — додаде Тайлър, когато другите двама се засмяха.

— Преувеличаваш, Тайлър Монтен! — възкликна съпругата му.

— Преувеличаването е работа на Дениъл. — Тайлър им хвърли поглед през рамо. — Прочетох оная книга, която изпрати на Иви, момчето ми. Да не съм те чул вече да отвориш дума за разпуснатия ми език. В това, че ти си го написал черно на бяло, вместо да го кажеш на глас, няма ни най-малка разлика. И аз ще ти го върна, само гледай.

Дениъл се засмя.

— Наричам нещата с истинските им имена. Просто те е яд, че дадох на Пекос най-хубавото от теб.

— Изкара ме проклет комарджия — оплака се Тайлър на Джорджина. — Кажи ми сега, приличам ли ти на проклет комарджия?

Тя погледна безпомощно съпруга си.

— За какво става въпрос?

Иви се разсмя.

— Той още не й е казал, глупчо. Сега я загазихме.

— Не ми е казал какво? — Джорджина беше съвсем сигурна, че опиатът още действаше. Щеше да се събуди на сутринта и да установи, че всичко е било сън. Невъзможно бе да върви по железопътни релси посред нощ по долна риза и роба и да обсъжда проклети комарджии, квартеронки и многобройни братовчеди с двама души, прекалено хубави, за да са истински.

Дениъл запрати едно камъче по зет си.

— Така и не научи кога да държиш устата си затворена, Монтен. Следващия път ще накарам Пекос да ти я запуши с куршум.

— Дениъл! — извика ядосано Джорджина. — Каза, че ти си Пекос. Да не си загубил паметта си?

Тайлър и Иви забързаха напред, смеейки се. Дениъл пъхна ръце в джобовете си и я изгледа свирепо.

— Бих искал да си почина малко тая нощ, ако нямаш нищо против. Точно сега ли трябва да ти обяснявам всичко?

— Сигурно няма да ти стигне и цял живот, но аз искам да разбера веднага само за Пекос. Ти ли си Пекос Мартин или не?

— Пекос Мартин е плод на въображението. Взеха да ме наричат така, защото все четях за него и като малък мислех, че Тайлър е истинският Пекос. Но вместо това, лепнаха името на мен.

Джорджина чакаше. Той не беше обяснил всичко, личеше си от начина, по който стоеше и пристъпваше от крак на крак.

Съпругът й я сграбчи за ръката и закрачи по релсите след другите двама. Фермата беше почти насреща им.

— Когато бях на легло със счупен крак, реших сам да напиша книга за Пекос Мартин. Изпратих я на адреса на издателството и те я купиха. Оттогава издавам по една-две на година. Няма да забогатея, но книгите се харчат и припечелвам по някой друг долар отгоре — повече, отколкото ще ми донесе вестникът за по-дълго време.

Джорджина го погледна с разширени от учудване очи.

— Ти пишеш книги?

— Книги за Пекос Мартин — поправи я той, като че ли това беше от значение.

— Истински книги! Хората от целия свят могат да ги видят и да мечтаят за тях и може би да направят нещо с тях. Ти си писател!

Думите й граничеха с благоговение и Дениъл я погледна учудено.

— Естествено, че съм писател. Нали това правя във вестника!

— Но това са факти. Ти не си ги измисляш. Обаче си измисляш книгите за Пекос Мартин, нали? Никога не съм срещала някой, който да може да го прави. Всъщност веднъж срещнах Оскар Уайлд, но това не се брои. Беше само ръкостискане. Това тук е нещо друго. Защо не си ми казвал?

Дениъл поклати невярващо глава, но в гласа му се прокрадна нотка на гордост.

— Защото не е важно. Важното е вестникът. Вестниците могат да променят живота на хората.

— Но Пекос Мартин е променил твоя живот, нали? — отбеляза Джорджина. — Показал ти е какво значи да си герой и съм сигурна, че ти ме спаси точно както би направил и той. Някой друг щеше само да си стои вкъщи, да се вайка и нямаше да направи нищо.

Дениъл нямаше нужда да му се припомня. Беше вършил куп глупости през живота си в името на героизма. Не беше нещо, с което да се перчи. Виждайки Тайлър и Иви да изчезват в обора, задърпа жена си натам.

— Думите нямат смисъл без дела — подметна уклончиво.

Те запристъпяха опипом в мрака. Някъде в дъното изцвили кон. Около глезените им се отърка котка. Като че ли нямаше жива душа, освен тях. Зет му и сестра му изчезнаха в един празен бокс. Дениъл реши, че това беше най-разумното решение за момента. Нямаше смисъл да вдигат на крак къщата в този безбожен час, не и в сегашното си положение. По-добре да изчакат до сутринта. Намери един конски чул и го хвърли върху куп слама.

— Не ми се спи — прошепна Джорджи глухо зад него.

— Не се и съмнявам, но аз съм жив-умрял. Дай ми няколко часа и ще намерим обратния път по видело.

Докато тя все още се колебаеше, Дениъл седна и взе да си издърпва ботушите. Съмняваше се, че госпожица Хановър е стъпвала някога в обор, а и да беше, със сигурност никога не би спала там. Подлагаше я на нови унижения, но съдбата не му предоставяше кой знае какъв избор. Когато тя продължи да стърчи права, той нетърпеливо я смъкна до себе си.

— Просто легни и затвори очи. Ще се оправим.

Тя легна сковано по гръб, със скръстени на гърдите ръце. Това вероятно беше възможно най-доброто развитие на нещата, но безумните чувства, пронизващи го в този момент, отхвърляха разумното. Дениъл се присегна и я придърпа в прегръдките си.

— Така е по-добре — промърмори той. След миг вече спеше.

Джорджина дълго лежа будна. Имаше да мисли за много неща и мъжът до нея заемаше главното място в мислите й.

 

 

— Мамо! — Писъкът сякаш разтърси гредите на покрива. — Мамо! В обора има крадци! — Последните думи прозвучаха по-слабо от първия вик, изстрелян в непосредствена близост, което показваше, че „сирената“ тича към къщата.

Както се беше унесла най-накрая, Джорджина замалко не изскочи от кожата си при първия писък. Вторият търкулна Дениъл отгоре й.

— Кажи, че това беше кошмар и че още не се е съмнало — измънка той в рамото й.

— Това беше кошмар и още не се е съмнало — отговори послушно тя, само за да бъде възнаградена със смушкване в ребрата. — Ох, Дениъл, престани!

— Явно влюбените птички са вече будни. — Сънливият мъжки глас дойде от другия край на отделението. — Да ги изпратим тогава да дават обяснения. Ние сме прекалено стари за това.

— Ти си прекалено стар, искаш да кажеш — отвърна нежната му половинка. — Аз съм само малко по-голяма от брат си.

Гърдите на Дениъл се издуха от смях. Джорджина уви ръце около него и се предаде на безумието. Никога преди не бе изпитвала удоволствието от такъв вид близост. Никога не бе имала братя или сестри или приятели, достатъчно близки, за да се кикоти и играе с тях.

Но действителността бързо им напомни за себе си. Отвън се чуха забързани стъпки и проехтя глас, много по-плътен от предишния детски писък:

— Имам пушка. Излизайте веднага с вдигнати ръце!

— О, не, само това не! — изпъшка Дениъл в неудържим смях, като се отърколи от Джорджина и притисна страните си. — Не мога да сложа Пекос в обор заедно с жена! Той чисто и просто ще умре от неудобство. Сигурно ще се стопи от срам. Тайлър, излез навън и задръж хайката.

Иви се изкикоти неудържимо, а брат й пригласяше от другия край на стената.

— По-добре побързай да намериш някакви дрехи на жена си, братле. Доста трудно ще ни бъде да изясним случая, без да обясняваме защо тича наоколо по бельо. — Чантата на госпожа Монтен тупна в сламата до Джорджина. Скоро гласът й се присъедини към този на Тайлър, който успокояваше ужасената фермерка. Горката женица нямаше никакъв шанс.

Дениъл зарови из нещата на Иви преспокойно, като издърпваше всяка дреха, която изглеждаше що-годе подходяща. Джорджина сведе поглед към полуотворената си роба и ахна при вида на разкрилата се гледка. Обърна се веднага с гръб към него и го смъмри:

— Защо не ми каза, че съм полусъблечена? Какво ли си мислят за мен?

— Че си била отвлечена и отнесена без никакви дрехи — отговори Дениъл прозаично, хвърляйки през рамо находките си. — Всички знаем как изглеждат жените, тъй че не е като да виждаме нещо невиждано.

— Ти не си ме виждал досега!

— Тъй ще да е, но не защото не съм се опитвал.

Дяволът в него се обади, тя почти чу усмивката в гласа му и раздразнена съобщи:

— Ще се наложи да излезеш. Не мога да облека това, докато седиш тук.

— Няма да успееш, ако аз не седя тук. Ще се омотаеш във възли, ако се опиташ да го навлечеш сама.

Джорджина осъзна, че той говори истината, разглеждайки елегантната рокля за разходка, която й бе подхвърлил. На гърба имаше милион лъскави черни копченца, прихванати с панделки.

Като изсумтя съкрушено, тя се намуши с мъка в твърдия корсет.

Дениъл хвана връзките и ги пристегна.

Джорджина си пое рязко дъх, когато гърдите й изхвръкнаха. Забеляза как мъжът й зяпа през рамото й с интерес и побърза да прикрие пазвата си с ръка.

— Роклята, моля.

Той се изкикоти и спусна виолетовата коприна през главата й.

— Ти си създадена за мъжки ръце, госпожице Весела. Кога ще ми позволиш да ти го покажа?

— На кукуво лято — осведоми го надменно, но усети, че решителността й отслабва, като почувства как ръцете му закопчават сръчно копчетата на гърба й.

Близостта на Дениъл пораждаше в нея невероятни усещания. Само мисълта за неговите ръце върху гърдите й я омая. Подобни представи никога преди не бяха занимавали ума й.

И ужасното беше, че всъщност вече няма никакъв избор. Дениъл бе неин съпруг и ако му се отдадеше, щеше да се наложи той да я издържа. А тя трябваше да му се отдаде, ако искаше да живее.

Дори случката с упояването да не бе скъсала окончателно връзките с родителите й, от разговорите им бе станало пределно ясно, че повече няма да може да разчита на тях или „Хановър Индъстриз“ да я издържат. Те бяха фалирали.