Патриша Райс
Необмислена постъпка (31)

Тридесет и първа глава

До ушите на Джорджина долиташе гласът на вестникарчето, което предлагаше вестника на Дениъл пред фабриката. Когато смяната излезе за обяд, чу жените да искат вестници и устните й леко се извиха в усмивка от възбудените дискусии пред прозореца на кабинета й. Поне някой четеше плодовете на труда му.

Дженис влезе през отворената врата, без да чука. Политиката на отворените врати бе една от добрите идеи на Джорджина, но примирието между двете бе все още твърде крехко. Другата жена ненавиждаше неопитността й, не се доверяваше на богатия й произход и не бе готова да я приеме като работеща жена. Джорджина предполагаше, че Дженис очаква от нея да се отегчи или умори и да се оттегли, жалвайки се. Понякога наистина й се дощяваше. Това, което работничката не отчиташе, бе, че Дениъл щеше да я чака там, в редакцията, ако наистина се откажеше, а тя не можеше да се провали пред него. Тъй че стискаше зъби и продължаваше да работи.

— Одри казва, че работниците на Малоуни се канят да стачкуват. — Дженис сдържа вълнението си до шепот, като хвърли поглед през рамо, за да се увери, че никой не ги слуша.

Джорджина се облегна назад и се остави да я завладее чувството на удоволствие.

— Всички ли?

— Всички, които са от значение. — Дженис хвърли последното издание на вестника върху бюрото. — Ако стачката продължи дълго, бая ще прегладнеят.

Джорджина взе вестника и го разгърна така, че да се видят сензационните заглавия за „Ей Би Си Ренталс“.

— Могат да компенсират от парите за наема. Тази статия ще ги убеди.

— Рано или късно обаче, ще трябва да дадат парите. Всички ще задлъжнеем до безизходица.

Джорджина се намръщи и се втренчи ядно в буквите.

— Ще ми се да знаех лесен отговор. Ако имахме истински съюз и правехме месечни вноски, докато се натрупа фонд…

— Нищо нямаше да стане — каза твърдо Дженис. — Работата трябва да се свърши, докато всички са уволнени. А те са бесни, защото Малоуни им е казал, че ще трябва да работят на четвърти юли. Тогава в центъра се провежда тържествен парад и той иска да се възползва от наплива.

— Това ще свърши работа! — Джорджина вдигна поглед и се усмихна сияйно. — Денят на независимостта. Колко символично може да стане! Можем да организираме шествие точно през моравата на Малоуни.

— Ще ми се да го видя. Естествено — усмивката й изчезна, — ще ми се да ги видя да дефилират и през моравата на вашия баща.

Джорджина махна с ръка.

— Давай! В момента там няма кой да го оцени, но ако това ще задоволи всички, няма да им преча. И без това, доколкото зная от баща ми, не след дълго това ще бъде моравата на Малоуни, освен ако не стане нещо. Всичко е въпрос на време.

Дженис се отпусна на най-близкия стол и скръсти ръце в скута си.

— Значи слуховете са верни. Това място потъва и всички ще останем без работа.

Устните на Джорджина се изопнаха.

— Не говори така. Думите проявяват склонност да се сбъдват. Не разбирам много от водене на сметки и продажби и други такива работи, но Дорис знае всичко по тези въпроси, тя ми помага. Вече имаме няколко поръчки. Само трябва да ги изпълним от наличните запаси и да получим парите, за да купим нови материали. Не вярвам някой да ни даде вече на кредит.

Работничката кимна замислено.

— Добре. Ще прекроим шаблоните така, че да намалим до минимум шкартото. Ще можем да изкараме още няколко бройки от всеки топ. Ако го разглася, има доста начини да намалим отпадъците. Това ще ти осигури още малко пари за материали.

Джорджина въздъхна с облекчение.

— Ако имах някакъв авторитет, щях да те направя началничка на цеха или както се нарича там. Но ако успееш да намалиш шкартото, ще гледам да осигуря малка премия във всеки фиш, когато се реализира продажбата.

Дженис стана и се приготви да си върви.

— Парите трябва да са все някъде. Семейството ти с години се издържаше с тях.

Джорджина стана заедно с нея.

— Май Малоуни ни е издържал. Той ни притежава. Не желая да бъда негово притежание.

Дженис направи физиономия.

— Той притежава целия град. Ако можеш да измислиш как да се измъкнем от ръцете му, ще бъдеш истински гений.

Джорджина дори не усети кога е излязла. Думите на жената бяха задвижили мозъка й и тя се боеше да анализира резултатите. Дениъл беше един от семейство Малоуни. Той бе най-големият им син и по някакъв начин можеше да принуди баща си да охлаби тежката си хватка около града.

Тези факти все още се въртяха тревожно в главата й, когато тръгна за дома си същата вечер.

Вдигна поглед към преградените с дъски прозорци на полупразния склад отсреща и се удиви, че е способна да нарича такова място дом. Сигурно бе загубила ума си. Но мисълта, че там я чакаше Дениъл, навярно с вестник в ръка, ядейки от тенджерата манджата, притоплена на онази стара печка, я накара да забърза нетърпеливо.

Закова се на място, като забеляза мъжа, забиващ пирони в кръстосаните върху вратата им дъски. Бе го помислила за работник, дошъл да поправи някои неща.

— Какво, по дяволите, правите? — попита Джорджина, когато го приближи.

Работникът дръпна подигравателно козирката на сплескания си каскет — уж за поздрав, изплю стиска тютюн на улицата и се върна към работата си.

— Тази сграда се бракува. Не е годна за обитаване. Собственикът ще я събаря.

Младата жена се вкамени, неспособна да се отърси от паническите мисли, които нахлуха в ума й. Погледът й се стрелна към закования прозорец, където съпругът й сигурно я чакаше. Беше абсурдно. Всичко, което притежаваха, бе вътре. Това е техният дом.

Чу ръмженето на Макс и то я върна към действителността. Грабна чука от ръцете на работника и взе да отковава дъските.

— Кучето му е вътре. Не можете да го залостите.

Мъжът нямаше друг избор, освен да застане настрана и да я наблюдава как отпаря току-що закованите дъски. Никога преди не бе виждал дама в копринена рокля и шикозна прическа да се разправя със закована врата, но той във всеки случай нямаше и с пръст да я пипне. И никой не му бе споменавал за никакво куче. Можеше да почака. Натъпка нова стиска тютюн в бузата си, когато дамата дръпна вратата и се впусна в тъмния коридор.

В редакцията не светеха никакви лампи, когато Джорджина блъсна вратата. Макс изскочи от полумрака и я лизна жизнерадостно, но от съпруга й нямаше никаква следа. Спотайвайки страха дълбоко в себе си, тя сложи на Макс каишката, заповяда му да стои мирно и взе да оглежда стаите за най-преносимите неща.

Грабна пътната си чанта, нахвърли няколко ризи на Дениъл и отиде до мястото, където той държеше заключения сандък. Осъзнавайки, че все още държи чука, разби с него ключалката. Не вярваше мъжът й да държи злато на толкова достъпно място, но там беше оръжието му. Нямаше да го зареже.

Сандъкът бе пълен с пожълтели ръкописи. Дано да бяха публикувани, защото нямаше как да ги носи. Пистолетите бяха там. Винтовката — не. Не знаеше какво означава това, но ако и Дениъл, и винтовката липсваха, нещата не отиваха на добре.

Като пъхна пистолетите в чантата, Джорджина се озърна за последно, но не видя нищо друго, което да става за носене. Погледна през рамо пресата. Сигурно Дениъл имаше някакъв начин да се върне и да я спаси. Трябваше да има.

Закрачи надолу по стълбите с каишката на Макс и чука в едната си ръка и чантата — в другата. Някой щеше да чуе за това и никак нямаше да му хареса.

— Кой отговаря за бракуването на сградата? — попита веднага щом излезе на улицата.

Работникът сви рамене и взе чука от ръката й.

— Кметът, предполагам. Аз просто изпълнявам заповедите на шефа. — Той отстъпи от заплашителното ръмжене на Макс.

Младата жена го удостои с най-лекомислената си усмивка.

— Тогава бих ви предложила да не се престаравате с тези дъски. Още утре ще ги свалят. Кметът ми е приятел.

— Всички така казват. — Мъжът продължи да чука.

Разярена, Джорджина закрачи по улицата. Не можеше да отиде в дома на кмета, влачейки Макс и чантата. Искаше й се да разбере къде се губи Дениъл. Искаше й се да сложи нещо в уста. Почти умираше от глад. Искаше й се също така да разбере къде ще спи нощес.

Не знаеше дори откъде да започне да търси съпруга си. Винаги беше точно там, където й трябваше. Толкова странно бе да се лута без него, без дори да знае къде да го намери. Все едно бе загубила част от себе си, по-добрата част.

Но не можеше да остане на улицата с вид на загубено дете. Трябваше да направи нещо. А най-близкото място, за което се сещаше, беше семейство Харисън.

Когато стигна до улицата, на която живееха Харисънови, разбра, че е взела погрешно решение. Тясната мръсна пресечка гъмжеше от ядосани младежи, крещящи жени и разплакани деца. С приближаването й някои обърнаха вниманието си от центъра на този хаос към нея, за да изсипят върху й злобни погледи и проклятия.

Макс изръмжа и озапти най-невъздържаните. Над главата й прелетя камък, но опитът бе в най-добрия случай половинчат. Голямата ярост бе причинена от нещо извън полезрението й — нещо потресаващо близко до съборетината на Харисънови.

Едва-що почувствала какво е да те изхвърлят за няма нищо от дома ти, гърлото на Джорджина се сви от страх. С помощта на кучето си проби път през тълпата. Точно както се опасяваше, видя Дженис да държи на ръце разплакалата Бетси, докато Дъглас подскачаше около една маса, като крещеше и ръсеше ругатни колкото му глас държи. Обектите на неговите проклятия спокойно продължаваха да струпват покъщнина върху един растящ куп на улицата.

Джорджина с облекчение мерна високата фигура на Дениъл, който пълнеше една количка с някои по-дребни вещи на Харисънови. Зад него един мъж товареше покъщнината върху талига. Пристигнаха други хора с ръчни и магарешки колички, когато тя си проби път до средата, и в ума й затанцува една щура идея.

Сякаш помежду им потече магнитен поток, Дениъл вдигна поглед и я откри веднага. По челото му се стичаше пот и разкопчаната риза бе залепнала за гърба му. Тя съзря безсилния гняв в светлите му очи, когато погледите им се срещнаха, но реагира със смях, който го сащиса.

Захвърляйки чантата в най-близката талига, Джорджина изпрати Макс в обятията на Дъглас. После доближи Дженис и Бетси с безгрижие, съответстващо на пищния й костюм за езда, но не и на вътрешното й състояние.

— Сещаш ли се за онова шествие, за което говорихме преди? — Джорджина отправи въпроса си към Дженис, която отначало само повдигна вежди уморено. — Онова през моравата на баща ми.

Очите на Дженис светнаха разбиращо, но умората ги угаси. Тя кимна и погледът й се отмести към процесията от каруци, колички и магарета, която се образуваше в уличката.

— Тъй като с Дениъл току-що ни изритаха от квартирата, трябва да отидем все някъде. Ако искате, можете да дойдете с нас. — Усмихна се на изумлението на Дженис и на Дъглас, който се включи в групичката.

Тогава Дениъл се приближи откъм гърба й, като постави ръка на рамото й и го стисна. Джорджина вдигна поглед и му отправи малко колеблива усмивка.

— Затвориха редакцията — промълви тя. — Точно в този момент заковават дъските.

Ръката му беше гореща и потна, и Джорджина прочете умората в очите му, когато кимна разбиращо. Физическото му присъствие бе дотам осезаемо, че усещаше болката в крака му, без дори да го вижда да куца.

— Помислих си, че нощта ще е подходяща за шествие. Така и така ще се наложи да минем покрай къщата на Малоуни, за да стигнем до нашата. Не мисля, че прислугата може да ни попречи да влезем.

Въпреки умората, Дениъл се усмихна широко.

— Имате злонамерен ум, госпожо Весела, който много ми харесва.

Никой досега не бе харесвал ума й и Джорджина почувства да я пронизва нова вълна ток, когато Дениъл допря устни до косата й. И тъй като идваше от такъв умник като него, комплиментът бе още по-ценен. Надяваше се само да се окаже на висота.

Когато вестта за намеренията им плъзна из тълпата, гневът на хората се обърна в празнично веселие. Като жест на предизвикателна наглост шапки украсиха главите на магаретата и понитата, теглещи каруците. Ярки парцалчета окичиха количките и фургоните. Жените се втурнаха по домовете си, за да навлекат най-пъстрите си блузи и да завържат панделки в косите си, преди да изтичат да натоварят куп чаршафи или бохча дрехи. Деца с празни ръце откликваха на веселието със смях, премятания и щастливи викове, докато вървяха покрай не особено изисканата процесия по улицата.

Мъжете, изпратени да опразнят къщата, почесаха глави в недоумение, но продължиха прилежно да изпълняват задълженията си.

С ръка все още на раменете на Джорджина, Дениъл надзираваше товаренето, като подвикваше на Дъглас и приятелите му, когато еуфорията им заплашваше да преобърне някой фургон; успокояваше Одри, че може да вземе и котката, и хвърляше по едно око на тълпата от време на време. Тези небрежни погледи предупредиха Джорджина и тя се озърна, откривайки винтовката, опряна на къщата, съвсем подръка. Той очакваше неприятности.

— Не можем ли да тръгваме вече? — прошепна тя, като наблюдаваше нервно как процесията потегля без тях. — Трябва да съм отпред, когато стигнат до къщата.

— Трябва да държим Дженис и Одри покрай нас, а те няма да тръгнат, докато не видят всичко, натоварено в каруците — отвърна Дениъл със загрижен тон.

Очакваше Игън. Прозрението раздвижи Джорджина. Нямаше да стои тук и да гледа как съпругът й се бие с оная грамада, когато едва се държи на крака. Каквито и вещи да им бяха останали, Харисънови да му мислеха.

Поглеждайки го раздразнено, Джорджина се освободи от прегръдката му и забърза към Дженис. С няколко прошепнати думи й обясни ситуацията. Младата жена хвърли бърз поглед на мълчаливия мъж, който стоеше непоколебимо на поста си, кимна и потърси сестра си.

Когато Джорджина се върна при мъжа си, сестрите вече се усмихваха, махаха за сбогом на съседите и бягаха да настигнат момчетата, които крещяха и се смееха в първите редици на процесията.

Дениъл й се намръщи, но Джорджина отвърна с ослепителна усмивка.

— Ще го направим, Дениъл — осведоми го щастливо тя. — Ще накараме целия град да ни чуе и ще го направим с усмивка.

Като наблюдаваше шествието на весело окичените каруци и хора, които бъбреха на пет-шест езика, провирайки се през мръсната уличка към широките градски кръстовища, Дениъл кимна в знак на съгласие. Съществуваха по-добри методи от насилието и точно неговата госпожа Весела щеше да ги открие. Беше адски горд с нея.

Подканяйки я да побърза след другите, той вдигна глава, за да зърне Игън в сенките на една пресечка. Изсмя се, грабна една панделка от косата на жена си и я затъкна като знаме на цевта на винтовката.

Другият го изгледа мрачно и се обърна.