Патриша Райс
Необмислена постъпка (14)

Четиринадесета глава

Свещеникът вече бе облякъл дълго черно пардесю, чиито лакти бяха излъскани от дългото носене. Широката вратовръзка не бе съвсем правилно завързана, когато отвори вратата, но той сякаш забрави за това в мига, в който видя своя работодател на прага на дома си. Отстъпи назад, за да направи път на Питър, като в същото време погледна зад него към двете фигури с отчаяно отпуснати рамене.

Джорджина го заслепи с усмивката си.

— Искаме да избягаме, но Питър бе така мил да предложи да ни стане свидетел. Надявам се, че не ви затрудняваме.

Дениъл почти се гордееше с нея. Проявяваше забележителна храброст за една префърцунена и самодоволна светска госпожичка. Всяка на нейно място досега щеше да е изпаднала в истерия. Естествено, друга жена никога не би могла да се озове в подобна ситуация.

Не изпитваше никакви угризения заради предстоящото. Джорджина сама бе предизвикала всичко. Всъщност, погледнат с други очи, моментът бе дори забавен. Лично избраната за красивия наследник на империята Малоуни годеница скоро щеше да бъде прехвърлена на недъгавия син, който отдавна бе прокуден от семейството. Искрено се надяваше Артемис Малоуни да проумее горчивата ирония на този факт, когато узнаеше какво се е случило.

А и се опасяваше, че баща му ще научи цялата истина много преди предвиждания от него момент. Бракът изискваше изясняване на истината, а той не бе подготвен за изненадващи разкрития. А двамата му спътници — в това бе напълно убеден — щяха да са съвсем смаяни от същите тези разкрития. Е, отдавна бе научил, че всяка жаба трябва да си знае гьола. Надяваше се само жабите да не се окажеха по-силни от него.

Джорджина му подаде сакото и той го облече. Усмивката й бе някак тъжна, но Дениъл не можеше да я вини. Питър беше в едно от най-лошите си началнически настроения — издаваше заповеди и нареждания, а свещеникът и съпругата му непрекъснато сновяха напред-назад. Дениъл й се усмихна и отмести встрани един кичур, паднал над очите й. Дори не бе имала време да се среше. Но подозираше, че зад спокойното изражение и дежурната усмивка на лицето й се криеше клокочещ гняв.

Можеше да постъпи като страхливец и да допусне свещеникът да използва името, което Питър в момента му съобщаваше. Тогава венчавката щеше да е фалшива и юридически невалидна, което би им спестило скандалната съдебна процедура по разтрогването на брака. Но Дениъл знаеше какъв хаос бе настъпил, когато Иви бе започнала такава процедура, а той не бе готов да се справи с усложнения от такова естество. Обичаше да постъпва честно и да разкрива картите си в момента.

Когато свещеникът ги подкани да минат напред, той се усмихна и предложи ръка на девойката. Не можеше да изтъкне нито едно разумно съображение в полза на женитбата си с Джорджина Мередит Хановър. Тя беше лъчезарна и добронамерена и не бе никак лош фотограф. Не беше от мълчаливите интелигентни жени, за каквато винаги си бе представял, че ще се ожени, но една весела усмивка изкупваше до голяма степен този неин недостатък. И макар че бе ниска и руса, а не меланхоличната брюнетка от мечтите му, той с лекота си я представи в леглото си.

Ако трябваше да бъде пределно откровен към себе си, това вероятно бе причината да стои тук сега и да слуша как свещеникът превръща във фарс венчалната церемония. Да, Джорджина Хановър щеше да изпълни чудесно празното място в леглото му, а той отдавна не бе имал жена.

Разбира се, не без значение бяха шокиращите и парадоксални разкрития, които предстоеше да направи.

За негова изненада, свещеникът не използва целите им имена, когато зададе обичайния церемониален въпрос към тях. Просто като Дениъл той се закле да обича и закриля Джорджина, докато смъртта ги раздели. Обетът го накара да се сепне, затова погледна надолу към жената до себе си. Като него тя повтори тихо венчалния обет, но от вниманието му не убегна лекото треперене на пръстите й. Взе ги в своите и се удиви колко миниатюрни и нежни изглеждаха в сравнение с неговите. Наистина бе изминало много време, откакто бе проявявал интерес към жена. Даде си сметка, че сега животът му щеше да се промени.

Нямаше пръстен, за да го сложи на пръста й, но тя свали своя от дясната си ръка и му го подаде, а той внимателно го постави на безименния пръст на лявата й ръка. Сякаш уплашена, Джорджина се опита да издърпа ръката си от неговата, но Дениъл я задържа до изричането на последните обредни думи. Особен трепет изпълни гърдите му, докато държеше тази крехка ръчица и свещеникът с напевен глас довършваше венчалната церемония. Никога не бе опитвал да си представи как ли се чувства един семеен мъж. Не смяташе, че дори въображението му би помогнало в случая. Чувстваше се неспокоен, малко уплашен и покровителствено настроен. И много гладен.

Съсредоточи мислите си именно там. Не се спомена нищо за целуване на младоженката в края на службата и той се запита кое ли вероизповедание бе лишило ритуала от такъв романтичен момент. Без да дочака позволение, обви ръка около талията на жената, току-що станала негова съпруга, и я притегли към себе си.

Зениците й се разшириха, когато разбра намерението му, но вече бе твърде късно за съпротива. Устните му се приведоха над нейните и интимността на жеста му я изпълни с трепетно очакване. Тя затвори очи и се остави на непознатото усещане за близостта на съпруга си, за лекото боцкане на наболата му брада, за странния тръпчив вкус на устните му, плътното докосване на краката и гърдите им и необяснимото напрежение, което протичаше между тях. Изпита разочарование, когато Дениъл се отдръпна при неловкото покашляне на свещеника.

Не можеше да откъсне очи от лицето на мъжа, току-що станал неин съпруг, но с усилие извърна спокойното си лице към Питър. Челюстта му потрепваше неспокойно. Едва сдържаше яростта си.

— Къде са брачното свидетелство и регистърът, преподобни? — попита грубо бившият й годеник, след като обърна лице към свещеника. — Искаме всичко да бъде напълно законно.

Пасторът побърза да донесе регистъра и едно непопълнено брачно свидетелство, после започна да вписва имената на младоженците. Подаде писалката на Дениъл.

— Подпишете тук, ако обичате, после съпругата ви ще изпише своето име, а свидетелят ще изпише името си на редовете по-долу.

Дениъл решително написа името си в регистъра и на свидетелството, и то, както се стори на Джорджина, с особено задоволство. Не би трябвало да е доволен от случилото се. По-скоро трябваше да е ядосан или най-малкото раздразнен. Вместо това й подаде усмихнато писалката и тя бе готова да се обзаложи, че не той, а Питър трябваше да се усмихва. Но уви! Въздъхна, взе писалката и се наведе над свидетелството, за да съсипе окончателно живота си.

Погледна към мястото, попълнено от Дениъл, за да види дали е изписал цялото си име. Премигна невярващо, когато мозъкът й установи разминаването между името, което бе очаквала да види, и онова, което бе написано. Обърна се и погледна Дениъл, почти очаквайки да й намигне затворнически, за да й покаже, че става въпрос за шега или просто за трик, който ще ги измъкне от капана, затова не бе споменал, че ще използва фамилното име на Питър вместо своето.

Колебанието й направи бившия й годеник подозрителен. Сграбчи свидетелството, прочете подписа „Дениъл Юън Малоуни“ и захвърли документа на пода. Насочвайки пушката, извика троснато:

— Донесете ново свидетелство, преподобни. Джентълменът, изглежда, не може да си спомни фамилията.

Дениъл мълчаливо се наведе да вземе листа от земята и го подаде на Джорджина. Като гледаше нея, а не мъжа с пушката, каза:

— Това е фамилното ми име. Можете да проверите в архива на съда. Имам свидетелство за раждане, с което мога да го докажа. Ако фамилията ви е неприятна, госпожице Весела, мога да помисля да я променя. И без това не се гордея особено с нея.

Пръстите на Джорджина несъзнателно мачкаха ъгълчето на документа, докато се взираше в него. Само преди няколко часа се бе заклела, че по-скоро би умряла от глад, отколкото да се омъжи за някой от семейство Малоуни. Никога допреди последните няколко седмици не бе виждала Дениъл в този град. Не бе възможно да е Малоуни.

Обърна обнадеждено очи към прямото лице на съпруга си.

— Ако не съществува връзка, няма причини да се оплаквам. — Взе писалката, за да изпише името си.

— Не съществува никаква връзка, по дяволите! — прокънтя гневният глас на Питър почти едновременно с тихо изреченото от Дениъл: „Опасявам се, че съществува“.

Ръката й спря още на първото „Д“. Втренчи очи в документа, сякаш там бе изписан отговорът на нейната дилема. Ако не подпишеше, дали бракът щеше да остане законен? А ако не останеше законен, какво щеше да прави от тук нататък? Не можеше да се върне у дома. Не можеше да се омъжи за мъж, достатъчно луд, за да насочи пушка срещу нея. Щеше да се превърне в бездомница. Но ако подпишеше, а Дениъл го е потвърдил, щеше да стане Джорджина Малоуни. Защо я бе излъгал? Беше ли излъгал? Дали не лъжеше и сега? Пръстите й се разтрепериха.

— Подпиши се, Джорджи. — Гласът му звучеше едновременно успокояващо и окуражително. — Не възнамерявам да обявявам публично кръвната си връзка със семейство, което оставя хората да гладуват и да живеят в лишения, за да могат неговите членове да се возят в луксозни карети и да дават изискани приеми. Изписах истинската си фамилия единствено, за да те защитя.

Противно на всяка логика, Джорджина отново се наведе над документа и започна да изписва името си, но гневният глас на Питър я накара да се обърне рязко. Тъкмо навреме, за да види как годеникът й пусна пушката на земята и сграбчи Дениъл за яката на ризата. Дениъл не успя да избегне атаката. Получи прав юмручен удар в брадата, от който залитна назад, а съпругата на свещеника изпищя ужасено, когато той се стовари върху шкафа с китайски орнаменти.

Но Дениъл светкавично се оттласна от него и сграбчи захвърлената пушка, преди Питър да има достатъчно време, за да нанесе втори удар. Заби приклада на оръжието в стомаха на Малоуни, при което той се преви на две. После, захвърляйки пушката, сграбчи Питър за яката и го изправи.

Сега стояха лице в лице и Джорджина сподави възклицанието на изненада от явната прилика между тях. Защо по-рано не я бе забелязала? Защото напълно противоположните им характери с нищо не подсказваха търсенето на прилики там, където съществуваха единствено различия. Дениъл бе непринуден, любезен и дружелюбен, винаги готов да изслуша и да помогне. Питър притежаваше суровата закалка на стоманено въже, лесно избухлив, когато срещнеше трудности, по-скован от целулоидната яка около врата му и също толкова неподатлив на убеждаване. Всякакви сравнения бяха невъзможни, освен в моменти като настоящия.

Дениъл разтърси жертвата си и я повлече към бюрото, върху което лежеше все още неподписаният документ.

— Подпиши се като свидетел, братко. Искаме всичко да бъде напълно законно, нали сам го каза? После иди вкъщи при татенцето и му обясни какво си направил. Съмнявам се, че ще му стане весело, но вероятно няма да те прокуди в Сейнт Луис, както постъпи с мен. Много скоро ще остане без синове, ако продължи да постъпва по същия начин.

Питър се извърна с такава ярост, че се изскубна от хватката на Дениъл, който този път успя да отбие удара. После отстъпи назад и застана до Джорджина.

— Подпиши се, Питър. Не си длъжен да казваш на старчето. Нека поне се опитаме да излезем оттук като цивилизовани хора, преди добрият пастор и съпругата му да решат, че съвсем сме се побъркали.

Питър грабна листа и яростно изписа името си, после го подаде на Джорджина, за да довърши подписа си. Изгледа мрачно Дениъл и сърдито тръгна към вратата.

— Пожелавам ти да бъдеш добре с нея, но не си мисли, че ще забравя това. Дано името върху тази хартия да отговаря на истината, защото иначе лично ще се погрижа да увиснеш на въжето. Джорджина заслужава по-добро бъдеще от отрепка като теб.

И излезе, което изтръгна въздишка на облекчение от гърдите на госпожа Хеърън. Съпругът й мълчаливо й подаде брачното свидетелство, за да се подпише като втори свидетел.

Джорджина установи, че трепери. Не виждаше всеки ден сцени като днешната. Винаги бе водила спокоен, почтен живот. Само сред по-нисшите, необразовани слоеве на обществото хората крещяха и се биеха и постъпваха като животни. Господи, към какъв живот се бе втурнала?

Дениъл сгъна документа, прибра го в джоба си и подаде няколко монети на ужасения свещеник като компенсация за неприятностите. Трябваше Питър да плати. Винаги го бе считала за еталон на достойно поведение. Едва сега започваше да проумява в каква степен бе неспособна да преценява правилно хората. А каква ли грешка допускаше по отношение на мъжа, когото познаваше само от няколко седмици?

Неподправен ужас разтърси сетивата й, когато Дениъл й подаде ръка, за да я отведе. Изобщо не познаваше този човек. Допреди няколко минути не знаеше дори истинското му име. Представата й за идеалния съпруг не бе мъж, който крие истинската си самоличност заради стремежа си да съсипе най-близките си хора по кръвна линия. Дръпна назад ръката си и сама се отправи към изхода.

С няколко крачки Дениъл се изравни с нея. Почти бе стигнала до павираната улица, когато установи, че Питър си бе тръгнал с файтона, оставяйки ги без превозно средство насред непознат квартал.

— Продължавай само направо и след няколко минути ще сме в центъра на града — подсказа й Дениъл, който сега вървеше редом с нея.

— Върви си! — грубо прошепна тя.

— Тъй като отиваме в една и съща посока, предложението ти не ми се струва логично.

Отново играеше ролята на добродушния журналист, но този път нямаше да се остави да я заблуди. Можеше и да изглежда кротък, но притежаваше същия ожесточен нрав като Питър.

— Джорджи, не можеш да избягаш. Нали вече го направи снощи и видя в какво положение се озова!

Вървеше точно зад нея, дори не беше задъхан, когато достигнаха до Мейнстрийт. Уличните метачки вдигаха облаци прах от макадамовата настилка и някои от тях изгледаха любопитно двамата разгневени минувачи, които почти прелетяха край тях.

Джорджина заобиколи фенерджията, който угасяше уличните фенери.

— Не бягам.

— Тогава какво правиш? Разходката рано сутрин може и да е здравословен навик, но не мисля, че е необходимо да се движим с такава скорост.

— Защо не млъкнеш и не ме оставиш? Трябва да размисля.

— Добре. Ще мълча. Но няма да те изгубвам от погледа си. В тази част на града само за няколко минути ще събереш мъжкото население, което ще тръгне по петите ти.

Не беше съобразила това. Погледна копринената рокля, чиято материя прилепваше по фигурата й от насрещния вятър. Не носеше подплата, която да прикрива очертанията на краката й под тънката материя, а деколтето бе скандално отворено за това място и тази част от денонощието. Дали забеляза, че трапчинката, разделяща гръдта й, остава открита за погледа? Почувства очите на Дениъл, приковани именно там. И имаше пълно право да го направи. Беше й съпруг.

Преглътна при мисълта за последствията от глупавата си постъпка и продължи да върви.

Ами ако обещанието му да не я докосва също е било преструвка?