Патриша Райс
Необмислена постъпка (12)

Дванадесета глава

Дениъл не можеше да каже какво бе очаквал да види, когато Джорджина излезе, но най-малко от всичко бе очаквал това, което видя. Можеше да се закълне, че куфарът й бе пълен с дрехи, което обаче не бе видно от сегашното й облекло.

Косите й се разстилаха като мокра коприна по раменете, които определено бяха съвсем оголени. Голи, с топъл матов блясък и мекота, каквито не би трябвало да има кожата на никое човешко същество. С усилие различи бледокремавите презрамки, придържащи някаква непредсказуема одежда, която оставаше скрита под одеялото.

Не смееше да погледне по-надолу от раменете, но му костваше нечовешко усилие да устои на желанието си да го стори. При всяка нейна стъпка погледът му се стрелваше надолу, за да провери дали одеялото няма да се отгърне поне мъничко. Изпитваше непреодолимо желание да разбере какво носи — или какво не носи — под него.

Най-накрая успя да събере достатъчно въздух, за да възкликне:

— Хиляди дяволи и адски огньове, къде са дрехите ви?

Джорджина премигна и го изгледа недоумяващо.

— Мокри са. Провесих ги на куките вътре. Не трябваше ли?

Не беше глупава. Знаеше, че тя изобщо не беше глупава. Просто се опитваше да го подлуди — и напълно успяваше.

— Нима нямаше какво друго да облечете? — раздразнено попита той.

Девойката сякаш се замисли, преди да отговори.

— Ами… носех единствено памучната риза, с която бях, когато дойдох. Стори ми се безсмислено да облека сухата си рокля и да я измачкам до утре сутринта. Което ме подсеща да попитам дали има на какво да я окача. Ако остане сгъната в онзи малък куфар, утре ще е като хармоника.

Дениъл прокара пръсти през косата си и се запита дали не полудява. Мислеше единствено за оголените рамене и златистите коси. Съзнаваше, че трябва да я изведе оттук възможно най-бързо. Здравият разум му казваше, че трябва да получи отговор от нея на поне стотина въпроси, но имаше сили единствено да остане и да продължи този абсурден спор по въпроса за благоприличното облекло.

— Ще се чувствам по-добре, ако провесите роклята на раменете си. Дъждът може да спре всеки момент и тогава ще трябва да ви изведа оттук.

Джорджина придърпа одеялото плътно около раменете си, огледа помещението и накрая реши, че креслото бе най-безопасното място за сядане. Сгуши се върху меките възглавнички и се настани удобно в него. Дениъл едва не получи сърдечен пристъп само докато наблюдаваше как онова, което бе скрито под одеялото, се настанява върху единственото му кресло, същото, върху което той сядаше за почивка.

Гостенката благоволи да отговори едва след като се бе настанила удобно.

— Но аз няма къде другаде да отида. Избягах от къщи. Баща ми иска да ме омъжи за Питър в началото на юни, а тази вечер сам се убедихте, че ние не сме един за друг. Татко ще ме лиши от наследство, ако откажа да го направя, затова му спестих усилията. Мислите ли, че мога да получа отново предишната работа?

Дениъл имаше натрапчивото усещане, а и интуицията му подсказваше, че нещо не е наред. Погледна подозрително надолу към улицата, но видя единствено понито, което пасеше някакви плевели, поникнали току до зида на сградата. Зачуди се дали да не провери отново входната врата, но реши, че ще е нелепо. Беше сама. С него.

— Джорджина, да не сте загубили ума си? Не можете да останете тук. Репутацията ви ще бъде съсипана. Сигурно има друго място, където бихте могли да отседнете, докато уредите спора със семейството си. Какво ще кажете да ви придружа до госпожа Банкс? Тя ми изглежда интелигентна жена.

Джорджина се усмихна на наивността му.

— Пет минути по-късно Лойола ще е изпратила да повикат баща ми, а след седем целият град ще знае за случилото се. Представяте ли си какво ще стане, ако се появя на прага й среднощ, при това заедно с вас? — Поклати глава и няколко мокри къдрици оставиха влажни отпечатъци върху тънката материя, подаваща се изпод смъкналото се одеяло.

Дениъл се улови, че затаява дъх в очакване то да се смъкне още малко и да разкрие очертанията на гръдта й. Започваше да се дразни от разиграващото се представление, но не знаеше на кого бе ядосан повече — на нея или на себе си. Беше на двадесет и осем години и макар да не бе любимец на жените като зет си, беше познавал достатъчно представителки на слабия пол. Нямаше причина да позволява тази тук да замъглява ума му. Но имаше нещо в нейните сини очи и в дяволитата й усмивка, което го караше да забравя повелите на здравия разум.

Прииска му се да имаше кухня и кафеник. Намери бутилката уиски и си наля. Не направи грешка да предложи питие на гостенката си.

— Добре, но не можете да останете тук, затова напрегнете мозъка си. Ако не успеете да измислите нещо по-добро, няма да имам друг избор, освен да ви отведа обратно у вас, когато дъждът престане.

Джорджина въздъхна и прокара пръсти през косата си, за да я разреши.

— Обещавам ви да не ви преча. Мога да спя на стола, а вие ще спите в леглото. На сутринта ще изляза, за да си потърся работа. Сигурно не печелите много от вестника. Ще ви плащам наем и ще си разделяме текущите разходи.

Изявлението й накара Дениъл да занемее. Да спи? Тук? Умът му отказваше да осмисли това, да не говорим за останалите предложения, изказани с последните й думи. Работа? Къде, по дяволите, си въобразяваше, че щяха да я вземат на работа? И какво щеше да работи? Съмняваше се дали можеше да кипне вода или да си оправи леглото. Но само мисълта, че му предлагаше да му помага да посреща текущите си разходи, го накара да онемее от гняв. Никоя жена досега не бе си позволявала да му направи подобно предложение. Дори Иви не би допуснала такава грешка.

Обезпокоена от продължителното мълчание, Джорджина погледна към него.

— Нали няма да объркам личните ви планове? Искам да кажа, ако ухажвате Дженис или друга жена, ще се постарая да не се превръщам в проблем. Може би ще се настаня в някоя от стаите на долния етаж.

Прииска му се да може да й позволи. Но поклати глава и отпи от уискито. Нямаше да проясни мислите му, но не би станал по-объркан, дори ако беше пиян.

— В долните стаи е пълно с плъхове и паяци. Освен това не бих искал да оставате сама. По улиците в този квартал се разхождат прекалено много съмнителни типове. Ще се наложи да ви отведа обратно вкъщи.

— Бих искала да престанете да повтаряте едно и също. — Взе една от книгите на масата. — „Разум и чувствителност“. Беше една от любимите ми, но мислех, че я четат само жени.

— Иви ми я изпрати. Каза, че ще ми помогне да проумея мисленето и логиката на женския ум.

Почувствал се неловко, че стърчи над нея, Дениъл седна на матрака и облегна гръб на стената. Чуваше как дъждът продължава да се излива поройно, независимо че гръмотевиците сега се чуваха по-глухо.

Джорджина се намести, за да може да вижда лицето му.

— Иви?

— Сестра ми. — Заварената му сестра, ако трябваше да бъде точен, но сега не бе в състояние, нито в настроение да обяснява по-подробно.

Джорджина кимна зарадвано.

— Иска ми се и аз да имах сестра. Тя при родителите ви ли живее?

— Живее със съпруга и децата си. Мисля, че ще е по-добре да угасите лампата и да поспите. Имам неприятното предчувствие, че ни предстои дълга нощ.

Когато видя, че тя се бави да угаси газената лампа, я попита:

— Изглеждате ми разтревожена?

— Разтревожена и уплашена.

Погледна го с подозрение, което го накара да изпита усещането, че е пораснал с десет стъпки и да се почувства по-силен от Самсон. Този поглед го превръщаше в красив негодяй, на когото не можеше да се има доверие.

Изсмя се саркастично, когато мисълта му стигна до своето логично продължение: при него, а не при красивия и силен Питър бе избягала Джорджина. Питър беше красивият негодяй. А тя бе потърсила спасение при добричкия Дениъл.

— Е, вече е много късно. Предполагам, че ви очаква тежък ден утре. По-добре да поспите няколко часа.

Девойката угаси лампата и стаята потъна в непроницаем мрак, разкъсван само от светкавиците навън.

— Дениъл?

Продължаваше да седи на матрака, опрял гръб на стената отзад, в размисъл дали е разумно да съблече ризата си. Беше му останала само една чиста риза.

— Какво има? — Не се опита да скрие раздразнението в гласа си.

— Мислили ли сте някога каква жена бихте искали да имате за съпруга?

Никой преди не му бе задавал този въпрос с толкова сериозен тон. Със съзнанието, че въпросът е продиктуван от интерес към личността му, отговори искрено:

— Някога почти щях да се оженя за едно скромно момиче. Четеше много книги. Имаше гъсти черни коси и очи, които проникваха до дъното на душата на всеки. Който я видеше, веднага се влюбваше в нея. Защо?

— Момичетата непрекъснато си мислят за какъв мъж искат да се омъжат, но струва ми се, при мъжете е различно. Мъжът, изглежда, не се интересува много от личността на жената, която взема за съпруга, поне докато е нахранен, докато в дома му е винаги топло и докато не започне да му натяква за нещо. Какво стана с онова момиче?

— Омъжи се за мъж с ранчо и усмивка колкото двудоларова банкнота. Каза, че двамата не си подхождаме, че на мен ми е необходима друга, различна от нея жена. — Събу ботушите си и се настани удобно на матрака.

— Мислите ли, че Питър и аз си подхождаме?

— И двамата сте разглезени, ако питате мен. За какъв човек, ако не за него, бихте искали да се омъжите? Има всичко, което една жена може да изисква от един мъж. — Тъмнината придаваше заговорнически привкус на разговора им и Дениъл си даде сметка, че това му харесва. А още повече би му харесало, ако вместо на стола, Джорджина лежеше до него върху матрака. Представи си как тя се сгушва в обятията му. Щеше да плъзне ръка под одеялото и да провери нещо, което занимаваше мисълта му от известно време: дали наистина изпълваше така красиво корсетите си, или постигаше ефекта с подплънки.

— Не зная. Винаги съм мислила, че Питър ще бъде мой съпруг, но си го представях по-добър. Исках да ме обича, да е готов да направи всичко за мен, да бъде герой. Може би щях да го обикна сляпо, ако веднъж поне се бе опитал да ме изслуша. Но сега, когато разбрах що за човек е, предполагам, имам голям късмет, че не съм влюбена в него.

С надеждата да разбере какво бе предизвикало нейното бягство, Дениъл попита тихо:

— И що за човек е?

— Егоистичен и неморален като баща си, предполагам. Познайте кой стои зад „Ей Би Си Ренталс“?

Дениъл изръмжа и закри с длани очите си. Не искаше да чуе отговора. Както Джорджина бе хранила надежди за бъдещия си съпруг, така и той не искаше да се разочарова напълно от семейството, което никога не бе имал. Въпреки че всички факти говореха за обратното, поне докато не го чуеше със собствените си уши, можеше да продължи да се надява, че ще открие онова мъничко свидетелство, което да го оневини. Имаше предчувствие, че съобщението на Джорджина щеше да бъде последният пирон в ковчега, приготвен за неговото истинско семейство.

— „Малоуни Ентърпрайсиз“ — успя да изрече той.

— Знаели сте! Как го разбрахте? Не е ли ужасно? Познавам Питър от дете. Не мога да повярвам, че двамата с баща му наистина са такива негодници. Но зная, че не мога да се омъжа в семейство като тяхното. По-скоро бих умряла от глад.

„Наистина може да умреш от глад, ако Малоуни има пръст в това…“ — помисли си Дениъл, но не каза нищо. Нека си мисли, че е заспал.

Но не спеше. Питаше се дали не трябва да й предложи да спи на матрака, но тя, изглежда, бе напълно доволна от креслото, а знаеше, че ако се опита да пренощува на нейното място, щеше да се събуди с адски болки в крака. Зачуди се дали да не пренощуват двамата на матрака, но реакцията на тялото му веднага го отказа от идеята. През последните няколко седмици бе вложил цялата си енергия в подготвянето на вестника и не бе имал време да си потърси жена, която да го освободи от натрупаното напрежение. И сега плащаше за този си пропуск. Имаше нужда да бъде с жена, при това сега, в този момент. Сподави въздишката на терзание и раздразнение, като покри лице с възглавницата, залагайки на абсурдната хипотеза, че недостигът на въздух ще охлади желанието му.

Може би бе време да се замисли сериозно за брак. Ако беше женен, нямаше да изживее тази нощ на болка. Не мислеше, че Джорджина би се появила на прага му, ако беше семеен.

След онзи катастрофален юношески сблъсък с Кармен бе решил, че не е подготвен за семеен живот, а по-късно никога не бе разсъждавал сериозно над проблема. Знаеше, че първо трябва да се установи някъде, да стане пълноценен гражданин, да започне да печели достатъчно, за да издържа семейство. За разлика от Иви и Тайлър, той бе от хората, които искаха да имат спокоен и сигурен живот. Не му се искаше да преоткрива смисъла на живота, когато създадеше собствено семейство. Просто обстоятелствата все още не бяха на негова страна.

Обстоятелствата и проблемът със семейството, което не познаваше. Помисли си, че след последната информация за семейството си може би никога нямаше да пожелае да бъде реабилитиран като част от него. Може би лудостта се предаваше по наследство. Може би всички те имаха по две глави и опашка. Беше длъжен да го разбере. А сега, когато го знаеше, се опасяваше, че истината е много по-болезнена от най-черногледите му предвиждания.

Не мислеше обаче, че алчността бе качество, което можеше да се унаследи. Би могъл да си събере багажа, да напусне града, да намери малко и спокойно селище, в което да се установи, и да си потърси съпруга, с която да свият семейно гнездо — съпруга, напълно различна от жената, която сега спеше в неговото кресло. Беше прекалено скъпа, лишена от прагматичност, прекалено красива. Щеше да прекара остатъка от живота си в съмнения дали е достатъчно добър за нея, в тревоги, че може да я загуби заради друг. Нека Питър прекара живота си в непрекъснати тревоги и подозрения.

Трябва да се бе унесъл в дрямка. Ожесточеният лай на кучето и ехтенето от гневните удари по външната врата много скоро го изтръгнаха от съня.

Розовата зора хвърляше белезникава светлина върху неполираните дъски на пода. Затвори бързо очи и стисна клепачи в опит да забави настъпването на деня. Естествено, не постигна желания ефект, но навиците трудно се забравяха. Ожесточените удари по вратата сега се съпровождаха от човешки викове и от бясното ръмжене и дращене на кучета по дървената повърхност.

Надигна се и срещна две ужасени сини очи, които следяха всяко негово движение. Вече изсъхналите коси се спускаха като златен водопад по голите рамене, които Дениъл нямаше как да забрави. По дяволите, тя бе пълна противоположност на жените, които винаги бе предпочитал. Харесваше правите черни коси, тежки и блестящи като коприна, и загадъчно тъмните очи, които карат душата ти да стене. Джорджина Мередит бе светла и имаше открит поглед. Но изписаният върху лицето й ужас събуди у него инстинкта на закрилник.

Изстена и бавно се изправи, натъпквайки краищата на ризата в панталоните си. В началото на седмицата трябваше да плати на някоя перачка. Прекоси бос стаята, хвана кучето за нашийника, преди да отвори вратата. Не беше необходимо да пита кой е посетителят. Не се изискваше особена проницателност, за да се досети.

Не той, а Джорджина нададе вик на изненада, когато вратата се отвори и Питър нахлу в помещението. Не бе предвидила неговата поява. Видя разгневеното му изражение, после погледът й се спря на баща й, застанал зад него. Май щеше да се наложи да се възползва от всяка предоставена й закрила.

Когато я видя, лицето на баща й побеля. Спомнила си с какво е облечена, тя грабна одеялото и се загърна плътно с него. Но вече бе късно. Моравото лице на Питър й казваше, че годеникът й е видял онова, което според предварителните й планове трябваше да се види. Но предварителният замисъл предвиждаше единствено баща й.

Стрелна поглед към Дениъл. Той гледаше към нея със загадъчно изражение, което ако не друго, показваше, че е видял с какво е или по-скоро не е облечена под одеялото. Почувства, че се изчервява под погледа му, затова отново обърна глава към баща си.

— От днес вече нямам дъщеря — изсъска той, преди да се обърне и излезе.

Онемяла, Джорджина проследи с поглед излизането му. Не можеше да каже какво си бе представяла, че ще се случи, когато я откриеше, но определено не бе допускала такъв развой на събитията. Как можа баща й да си тръгне и да я остави в ръцете на двама разгневени и непредсказуеми мъже? Уплашено обърна очи към Питър.

Никога не бе виждала това страховито изражение на лицето му. Изгледа я с леденостудени очи, а покритата му от набола брада масивна челюст потрепери зловещо, когато погледът му се спря върху лениво облегнатия на вратата Дениъл. Едва тогава девойката забеляза пушката в ръката на годеника си.