Патриша Райс
Необмислена постъпка (8)

Осма глава

Дениъл се облегна на касата на прозореца и зачака красивата жена в бяло да излезе на улицата. Харесваха му маниерите й на разглезено дяволито хлапе, но тя току-що бе разкрила една черта от характера си, за чието съществуване изобщо не бе подозирал, и той с възхищение продължаваше да води битка, която знаеше, че е предварително загубена.

Когато Джорджина излезе от къщата, Дениъл отново се усмихна. Бе като видение в бяло, цялата обвита в копринен тюл и дантела, обгърната от аромата на цъфнали лилии — аромат, който той така добре познаваше. Въздухът в стаята продължаваше да ухае на парфюма й. Питър Малоуни не съзнаваше какъв късметлия е. През някой от следващите дни Дениъл възнамеряваше да го накара да проумее въпросния факт.

Запрати поканата през прозореца, така че да падне в краката й. Но пропусна целта. Хартията се удари в чадърчето и се приземи в прахта.

Джорджина погледна надолу, наведе се да вземе поканата, после обърна глава нагоре към застиналия до прозореца мъж. Дениъл скръсти ръце на гърдите си и извика:

— Кметът едва ли ще иска да ме види, когато първият брой види бял свят.

Вместо отговор девойката се завъртя и гневно тръгна обратно към входа на сградата.

Дениъл не очакваше такава реакция. А може би очакваше. Дамите никога не крещяха от улицата. Не бе искал тя да си тръгне толкова бързо. Искаше му се да сподели радостта си от излизането на първия брой с някого, а госпожица Хановър бе идеалният човек за целта. Естествено, имаше предвид отваряне на бутилка шампанско, поздравления и веселие, смях, прегръдки и изобщо празнуване в този смисъл, а не ознаменуване на събитието с първокласна кавга.

Прокара пръсти по косата си, за да я прибере назад. Наистина трябваше да отиде да се подстриже. Иви би се срамувала от него. Но когато Джорджина влетя отново в стаята, върху лицето му грееше радостна усмивка.

С яростно движение дамата пъхна поканата между сключените на гърдите му ръце.

— Бъдете абсолютно убеден, че кметът ще иска да ви види след излизането на сигналния брой, дори само за да ви обеси. Всъщност не той, а съпругата му иска да се запознае с вас. А ако не се появите, няма да получим обещаната информация, или предпочитате да се поизпотите, преди да се доберете до нея?

Сините й очи проблясваха като диаманти, а страните й бяха поруменели от горещината и вероятно от ярост. Дениъл не можеше да не забележи, че розовите устни сякаш подканяха да бъдат целунати, но ефектът бе резултат от нацупеното им окръгляне. Трябваше да я разсмее, за да прогони тези мисли от главата си.

— Да се изпотя от каква работа? — невинно попита той с пълното съзнание, че тя добре разбира значението на въпроса.

Изгледа го подозрително, но тъй като бе взел поканата, наложи си да отговори със спокоен глас:

— Нямам ни най-малка представа по какъв начин журналистите се добират до определена информация. Предполагам, че ако наритате няколко души, както постъпихте с господин Игън, може би ще направите един-двама по-разговорливи. Просто си помислих, че бихте предпочели да я получите, като приемете поканата за вечеря.

— Вие ще бъдете ли там? — Развя поканата, която сега държеше с два пръста.

— Да, Питър и аз също сме поканени. — Повдигна предизвикателно брадичка, готова да отблъсне всеки опит за неодобрение.

— Чудесно. Най-после ще се запозная с безславния Питър. Ако не се срещнем още тази вечер.

Дениъл, изглежда, изобщо не се тревожеше от перспективата да бъде направен на пихтия от годеника й. Джорджина поклати неодобрително глава.

— Бих ви препоръчала да изчезнете за няколко дни след излизането на първия брой. Питър е по-едър от вас и прекрасните ви ритници едва ли ще го впечатлят.

Вестникарят прегъна поканата и я пъхна в джоба на панталоните си.

— Не съм побойник, госпожице Хановър. Не ми доставя удоволствие да удрям хората. Ако вашият господин Малоуни не се държи подобаващо, ще се наложи да му покажа вратата. А как ще го направя — ще зависи от него самия.

Изглеждаше убеден в своите възможности. Спомнила си широките плещи и мускулестите бицепси, които бе видяла по-рано, Джорджина предпочете да не спори. Не знаеше как изглежда Питър през редингота и широкия шал и не желаеше да си представя. Пое дълбоко въздух, за да проясни мислите си, но преди да успее да му отговори, от долния етаж до тях достигна оглушително трополене.

— Доведох ги, господин Мартин! Готови ли са? Можем ли да тръгнем веднага?

Откъм стълбището долетяха подсвирквания, викове и трополене на крака. Джорджина се обърна и с ужас видя как стаята се изпълни с цяла тайфа момчета от различни възрасти и с различен ръст. Образува се пъстроцветна мозайка от рипсени панталони, къси гащета и прекомерно големи ризи, а върху една-две глави бяха кацнали дори спортни шапки.

— В момента се печата първата партида. Можете да издебнете работниците от фабриката, които сега излизат в обедна почивка. Следващата партида ще е за търговската улица. До довечера трябва да сте обходили целия град.

Джорджина гледаше като омагьосана как Дениъл се залови за работа — разпредели на групички децата, изпрати две момчета да донесат броевете с още неизсъхнало мастило, после показа на други как да прегънат листовете, помогна на по-малките да нагласят на рамо разносваческите торби и внимателно им поясни какво трябва да правят. Имаше търпение за двама светци, след като обясняваше по десет-дванадесет пъти едно и също нещо. Част от децата веднага схващаха какво се иска от тях, грабваха торбите, пъхаха в тях първите сгънати броеве и излитаха навън. Други просто стояха, несигурни в онова, което им бяха казали, и чакаха смисълът на думите да достигне до съзнанието им.

Когато проумяха, че трябва да искат по две пенита за брой, а да донесат в печатницата по едно, срещу което щяха да получат допълнително количество вестници, децата започнаха да подскачат нетърпеливо от крак на крак. Забеляза, че едно малко момченце непрекъснато оставаше изтласквано назад от по-големите. Грабна една торба и я напълни с вестници, после се наведе над главите на няколко по-големи момчета, за да му я подаде.

Лицето му се озари от радостна усмивка, която разкри два липсващи предни зъба.

— Благодаръ, госпошице — рече то и изчезна.

После Джорджина се присъедини към останалите, като пое сгъването на броевете и следеше всички да получат по еднакво количество вестници, което даде възможност на Дениъл да се върне при пресата. Малко след като последното вестникарче излетя навън, започнаха да се връщат първите, стиснали в шепите си по дузини пенита.

Не знаеше как Дениъл смята да натрупа печалба от приходите, които тя старателно разделяше на две, като едната половина връщаше на донеслото ги момче заедно със същия брой вестници. С пенита не можеха да се купуват печатарски преси. Надяваше се, че той знае какво прави.

Нямаше време за въпроси. Една от машините засече и изругавайки, Дениъл извика едно от момчетата да му помогне. Сега Джорджина трябваше едновременно да прегъва броевете, да брои приходите и да пълни торбите с нови вестници. Пот се стичаше по челото й и с ужас си даде сметка, че под мишниците роклята й е мокра, но, слава богу, никой, изглежда, не забелязваше. Момчетата просто се усмихваха, благодаряха и се втурваха навън.

Когато започнаха да обхождат по-отдалечените части на града, интервалите между завръщанията им се удължиха. По пладне настана мъртвешка тишина и Джорджина се изправи, за да раздвижи схванатите си мускули. Дениъл се показа от задното помещение, омазан до уши в мастило, но с щастлива усмивка на лицето.

— Вече са по улиците, госпожице Весела. Ще бъдем обект на разговори по време на вечерята във всеки дом. Това не гъделичка ли поне малко самолюбието ви?

Топлотата, възхищението и насърчението в погледа му наистина я изпълниха с гордост. Никой преди не бе я гледал така. А името, с което се бе обърнал към нея, я накара да се почувства различно, сякаш ги свързваше някаква обща тайна. Пропъждайки тези мисли, Джорджина огледа съсипаната си рокля и се опита да я почисти от полепналите късчета хартия.

— Ще се пръсна от гордост, господин Мартин, но подозирам, че няма да е за дълго. Само мисълта за предстоящото навикване събужда желание у мен да заровя главата си някъде, докато олелията премине.

Усмивката му угасна и около ъгълчетата на очите му се появиха угрижени бръчици.

— Май ще е по-добре да ви върнем вкъщи. Не намирам за добра идеята да допуснем някой да заподозре, че имате нещо общо с вестника.

Джорджина остана изумена, когато си спомни за времето, а също и че Блюкър я чака в града.

— Колко е часът? Кочияшът ще помисли, че съм се загубила. Ще организират издирване. Господи, трябва да тръгвам! — Огледа се притеснено за чадърчето и останалите си принадлежности.

Дениъл откри чадърчето, захвърлено върху покривката на матрака, където момчетата бяха сядали, а Джорджина намери едната си ръкавица под масата. Нямаше време да търсят другата. Забърза към вратата, без да забележи, че Дениъл я следва. Стигна до стълбите, обърна се и го отпрати с жест.

— Върнете се при пресите. Винаги мога да отида при баща ми и да му кажа, че съм се загубила. Би повярвал по-скоро на това, отколкото ако му кажа истината.

Дениъл наведе очи към изцапаната с мастило пола, после погледна покритото с прах лице и поклати глава.

— Ако влезете в този си вид при него, ще обяви награда за нечия глава, и по-специално за моята. Мисля, че ще е по-добре да ви оставим незабелязано пред дома ви, където да се преоблечете, преди да се появите пред него с предварително подготвени обяснения. Умеете ли да лъжете?

Джорджина се усмихна зарадвано:

— Не особено убедително.

— Това е добре. — Без да пояснява своя отговор, той хвана лакътя й и я поведе надолу по стълбите.

Едва не се сблъскаха с тичащата нагоре Дженис. Видя Джорджина, която замръзна, но не можа да скрие отчаянието в погледа си, когато заговори на Дениъл:

— Вестникът е из целия град. В „Малоуни“ не могат да си намерят място. Търсят шерифа, за да закрият вестникарския павилион. И са уволнили Одри, защото някой е казал на управата, че е разговаряла с вас.

Дженис премълча онова, което и тримата разбираха — малкото домакинство не можеше да се справи без заработваното от Одри, колкото и нищожна да бе нейната заплата.

Джорджина знаеше, че тази жена не я харесва, но бе твърдо решена да промени грешките на несправедливия свят, в който живееше.

— Ще поговоря с господин Малоуни — предложи веднага тя. — Ще го накарам да разбере, че сестра ви не е сторила нищо нередно. — Лицето й засия, озарено от ново хрумване: — Ще му кажа, че аз съм предоставила информацията на господин Мартин.

Върху лицето на жената за миг се прокрадна обнадеждено изражение, но смръщването на събеседника им го попари в зародиш, а той задърпа Джорджина към изхода.

— Не искам да знае дори, че се познаваме. Сам ще разговарям с избухливото ви приятелче веднага след като ви отведа оттук.

Джорджина се вкопчи в парапета и извърна гневно глава назад:

— Нямате право да ми нареждате какво да правя, господин Мартин! Ще накарам Питър да върне отново госпожица Харисън на работа, дори ако е необходимо да счупя няколко безценни купички от китайски порцелан върху главата му. Ще накарам баща му да моли за милост, и то не заради счупената глава на сина му. Неговата е по-дебела от главата на шотландец. Вече зная къде да удрям, за да заболи.

Дениъл слушаше с интерес, но не и със задоволство.

— Ще обсъдим това някой друг път. А сега ще ви изпратя у дома. — Погледна Дженис: — Прибери се и кажи на Одри, че ще се погрижим за нейния проблем. Може би ще отнеме известно време, но с господството на Малоуни над този град скоро ще бъде свършено. Имаш думата ми за това.

Макар и разколебана, Дженис не каза нищо, когато Дениъл и Джорджина излязоха на улицата. Няколко момчета се връщаха с изпразнени торби и господин Мартин им обясни как да ги напълнят сами с още вестници. После хвана ръката на спътницата си и я поведе към една по-оживена улица, където вероятността да наемат файтон бе значително по-голяма.

— Омръзна ми да се отнасят с мен като с пеленаче, Дениъл. Сама мога да се прибера вкъщи, а също и да убедя Питър да вземе отново Одри на работа.

Не забеляза, че бе започнала да се обръща към него с малкото му име. Беше уморена, разтревожена и раздразнена и изобщо не мислеше за формалностите. Настоятелността на един мъж да я изпрати лично до дома й бе приятна и най-малкото внасяше известно разнообразие в скучния етикет. За момент се изкуши да избере по-лесния изход от ситуацията, но съзнаваше, че няма право да му разреши да постъпи така. Затова освободи ръката си от неговата и продължи сама надолу по улицата. За Дениъл не бе трудно да я настигне.

— Късно е и не можете да се разхождате сама по тези улици. Няма да се отървете толкова лесно от мен.

— Дженис си тръгна сама — възрази тя. Не можеше да ходи по-бързо от него. Краката му бяха по-дълги и дори когато накуцваше, пак се движеше по-бързо.

— Дженис не е облечена в коприна и дантели и не привлича погледите на джебчиите. Тя познава хората в квартала. Което не може да се каже за вас. Ще ви изпратя до дома ви, затова не хабете думите си.

Което и направи. Продължи да върви надолу по улицата, стиснала гневно устни, докато стигнаха близо до централната част на града, където я бе оставил Блюкър. Тогава прихвана полата си, прекоси улицата току пред задаващия се конен впряг и светкавично се шмугна в най-близкия магазин, преди Дениъл да има време да я последва.

Собственикът на магазина се сепна, когато видя влитащата вътре жена в омачкана и изцапана пола, но когато я позна, се превърна цял във въплъщение на любезността и услужливостта.

— Случи ми се малка неприятност — с кисела усмивка обясни Джорджина, докато изтупваше полата си, преди да седне на предложения й стол. — Можете ли да изпратите някого до магазина на Малоуни? Бих искала да извикам Питър, за да ме придружи до дома.

Продавачката отиде да извика някого от склада отзад, когато на вратата се появи огромна сянка. Джорджина смръщи лице, щом разпозна Дениъл в мъжа с навити до лактите ръкави и с множество мастилени петна по ризата. Щеше да провали всичко.

— Ще отскоча и ще поговоря с господин Малоуни. И без това отивах натам. — Той удостои продавачката с най-чаровната си усмивка.

Онемяла от смайване, Джорджина не можа да намери подходящ отговор, който да прикрие познанството им.

— Много мило от ваша страна, господине — измърмори със сладникаво любезен глас. — В наше време благородните рицари са рядкост.

Думите й набраздиха челото му с дълбоки бръчки, но Дениъл се обърна и излезе безмълвно.

Настроението му и осеяният с мастилени петна работен гащеризон бяха в пълен контраст с ослепителния полилей и луксозните меки пътеки в „Малоуни“, когато пристъпи прага на магазина. Служителите се взираха неодобрително в него, давайки му да разбере, че мястото му не е тук. Това само засили раздразнението му. Единствено мисълта за предстоящата среща с неговия брат го възпря да не си тръгне.

Знаеше къде се намира кабинетът. Човекът, от когото се бе учил, му бе втълпил, че винаги трябва да познава добре мястото на сражението. Спомняйки си съветите на своя приятел Бенджамин, Дениъл забави крачка. Сега се намираше на вражеска територия. Малко предпазливост нямаше да е излишна.

Вратата на стаята бе затворена, но отвътре се чуваха гласовете на разговарящи на висок глас хора. Секретарката, която обикновено охраняваше подстъпа към кабинета, бе изчезнала, вероятно за да шушука със служителите за разиграващата се в светилището на шефа сцена. Дениъл се усмихна малко по-уверено. Бе сигурен, че знае причината за разгорещения спор, който се водеше вътре. С истинско удоволствие щеше да се натрапи на господата, за да им съобщи за девойката, която се нуждае от помощ. Тогава наистина щеше да разбере колко струваха тези хора. Вече предчувстваше, че предстоящата констатация няма да му се понрави.

Почука възпитано, но никой не отговори. Спорът прерасна в гръмовна тирада. Ако това бе гласът на бащата, старчето наистина имаше забележителни бели дробове. Прикривайки задоволството си, Дениъл отвори вратата. В края на краищата това бе цивилизован градски офис. Едва ли щяха да го посрещнат с револверни изстрели и динамит. Можеха единствено да покрещят още известно време, но в живота си е бил навикван от хора с далеч по-голям гласов капацитет. Тези тук изобщо не можеха да го впечатлят.

При отварянето на вратата се възцари тишина. Две лица с видима прилика се обърнаха едновременно към него. Едното бе по-възрастно, набраздено от годините и увенчано със снежнобели коси, но масивната волева брадичка и искрящите смарагдови очи бяха съвършено идентични с тези на младия мъж, застанал редом с него. По-младият пристъпи напред със смръщено лице:

— Това е частен кабинет. Напуснете, моля.

Дениъл се сдържа да не пъхне ръце в джобовете си и да не се усмихне при спомена за трагикомичното положение на Джорджина. Все пак даде си достатъчно време да огледа добре мъжа, който почти със сигурност бе неговият по-малък брат. Не успя да открие никаква прилика помежду им. Питър Малоуни беше красавец според критериите на сегашната мода — висок, широкоплещест, с гарвановочерни коси и мъжествени черти, които караха жените да припадат от възхищение. Беше безупречно облечен: бяла риза с колосана яка, вратовръзка и сако в консервативен стил. Единственият знак, който издаваше, че също е човек, бе дълбоката отвесна бръчка между мрачно сключените вежди, когато обърна лице към неканения гост.

— Изпраща ме госпожица Хановър. Имала малък инцидент и, изглежда, се нуждае от помощ. Чака съвсем наблизо, в магазина за обувки на ъгъла.

Върху лицето на Питър се изписаха тревога и раздразнение:

— Тя добре ли е? Необходимо ли е да изпратим да повикат лекар?

— Добре е, просто е малко уплашена. Мога да я изпратя, ако вие сте зает. — Беше длъжен да го предложи. Освен, че му харесваше да помага на дами, изпаднали в затруднение, притежаваше особено язвително чувство за хумор. Самият факт, че тези хора не знаеха кой е той, стимулираше въображението му. А още по-забавно би било да измъкне госпожица Хановър точно под самодоволно вирнатите им носове. Идеята да я спаси от хищните им лапи прибавяше още по-тръпчив привкус към предизвикателството.

— Не, трябва да разговарям с нея. — Със страдалческо изражение Питър прокара пръсти през косата си. — Благодаря, че дойдохте да ни съобщите. — Бръкна в джоба си и след моментно колебание подхвърли една монета на Дениъл, после се обърна към разгневения възрастен мъж зад него.

Дениъл улови монетата с усмивка и излезе от кабинета, като си подсвиркваше. Много скоро щяха да си спомнят този момент и определено поводът нямаше да бъде приятен.

С този унизителен жест семейство Малоуни току-що бе отстранило последната бариера, възпираща го до този момент. Вече не изпитваше никакви угризения, че щеше да използва всички пътища, за да атакува вражеските бастиони. Белият рицар щеше да спаси красивата дама и с тази си постъпка щеше да убие злия дракон на несправедливостта.