Аманда Куик
Компаньонката (42)

Епилог

Една година по-късно…

— Онова, което не бива да забравяте, когато обмисляте дадена финансова инвестиция, е, че трябва да можете да прозрете под повърхността. — Артър се облегна на стола и погледна малката си аудитория. — Задавайте въпросите, които другите са пропуснали да зададат. Водете си бележки. Помислете и за нещата, които биха могли да се объркат, както и за онова, което се надявате да се получи добре. Ясно ли е?

Близнаците започнаха да му гукат от люлките си. Малкият Дейвид го гледаше внимателно, очевидно очарован от лекцията. Сестричката му Агата обаче изглежда се интересуваше повече от дрънкалката си, но Артър знаеше, че поглъща всяка подробност. И тя като майка си можеше да върши две неща едновременно.

Той се усмихна и на двамата. Нямаше никакво съмнение, че е баща на най-интелигентните и прекрасни деца на света.

Вече бе дошла пролетта. През прозореца влизаше топло пролетно слънце. Бе се раззеленило и цветята в градината бяха цъфнали. Бе довел Елинор тук малко след като се ожениха.

Лондон ставаше за посещения, но и двамата не обичаха да прекарват дълго време сред висшето общество. Във всеки случай въздухът тук бе далеч по-чист и здравословен за децата.

— Парите не са най-важното нещо на света — продължи Артър, — но и без тях не може.

Вратата на библиотеката се отвори. Елинор, свежа в розовата си рокля, влезе в стаята. Тя държеше дневника си в ръка.

— Особено в този дом — сухо добави Артър. — Защото майка ви е способна да похарчи купища пари за благотворителните си каузи.

Елинор повдигна вежди, докато се приближаваше към него.

— Какви глупости говориш на децата?

— Давам им безценни финансови съвети. — Той стана и я целуна, когато тя се спря до него. После погледна притеснено дневника й.

— Не ми казвай, нека отгатна. Трябват ти още средства за новото сиропиталище, прав ли съм?

Тя го дари с една от онези свои очарователни усмивки, които стопляха душата му, и се наведе над люлките, за да си поиграе с децата.

— Сградата е почти готова — каза тя. — Просто имам нужда от още малко средства за градините.

— Доколкото си спомням, градините бяха включени в първоначалния бюджет.

— Да, но искам да ги разширя. И двамата се съгласихме, че децата се нуждаят от приятно, красиво място, където да играят. Важно е да дишат чист въздух и да тичат на воля.

Беше си избрал съпруга с много таланти, помисли си той. Под нейно ръководство всичко в живота му, децата, самият той, новите й благотворителни начинания и многобройните им имения процъфтяваха.

— Права си, сладка моя — рече той. — Децата от сиропиталището ще имат нужда от градини.

— Знаех си, че ще ме разбереш. — Тя се поизправи, отвори дневника си и бързо си отбеляза нещо. — Още днес ще пиша на архитекта, че може да действа.

Той се засмя. Много нежно и внимателно взе дневника от ръцете й и го сложи на бюрото.

— Веднъж ме попита какво правя, за да се чувствам щастлив — рече той. — Тогава не ти отговорих, защото не можех. Не знаех отговора, нали разбираш? Сега вече знам и мога да ти отговоря.

Тя се усмихна, любовта й грееше като пролетното сутрешно слънце.

— И какъв е отговорът ти?

Той я привлече в обятията си.

— Любовта ми към теб ме прави най-щастливия мъж на света.

— О, скъпи Артър — прошепна тя. Сърцето й бе преизпълнено с радост и щастие. Сключи ръце около врата му. — Веднъж ти казах, че от теб ще излезе прекрасен съпруг, нали? Трябва да си признаеш, че съм била права.

Той щеше да се засмее, но предпочете да я целуне.