Аманда Куик
Компаньонката (40)

Тридесет и осма глава

Паркър извади златния часовник от джоба си и погледна колко е часът.

— След половин час хората ми ще оставят Сейнт Мерин добре завързан и обезоръжен в желязната клетка в параклиса над това помещение.

— Искате да кажете, че хората, които сте наели, знаят за тази лаборатория? — учудено попита Елинор.

— За какъв ме вземате? — Той й хвърли презрителен поглед. — Смятате ли, че бих издал такава голяма тайна на двама негодяи? Заповядах им да завържат Сейнт Мерин, да го вкарат в клетката в дъното на параклиса и да си тръгнат. Само аз знам за това място.

— Сега вече и аз знам за него — отбеляза тя.

Той развеселен наведе глава.

— Изразих се правилно. — Той погледна към сводестия таван. — А след малко, когато клетката се спусне през скрития люк в пода на параклиса, и Сейнт Мерин ще научи за нея. Предполагам, че и двамата ще оцените голямата чест, която ви оказвам.

— Честта да видим тайната лаборатория на втория Нютон на Англия ли?

— Много сте груба и язвителна, госпожице Лодж. Наистина ме засегнахте. — Той се засмя и посегна към дръжката на „Мълнията на Юпитер“. — Но ще смените тона си, когато видите на какво е способна тази машина.

Той започна да върти лоста много бързо. Елинор го гледаше разтревожена и притеснена.

— Какво правите?

— Създавам запас от електричество. Когато е готово, ще го използвам, за да активирам машината.

Тя разгледа уреда с нарастващо безпокойство, бе насочила цялото си внимание върху него.

— Как работи?

— След като се е натрупало достатъчно електричество, мога да го освободя, като завъртя дръжката в горната част на машината. — Той я посочи. — От там се и изключва мълнията. Когато искрите електричество докоснат трите камъка в кухината, възбуждат енергията в тях, точно както пише старият алхимик. Излъчва се много тънък лъч пурпурна светлинка. Вече го изпробвах точно преди баба ми да нареди да ме отведат в психиатричната клиника. Работеше перфектно.

— Какво прави този лъч?

— Невероятни неща, госпожице Лодж — възкликна Паркър. — Унищожава всичко, до което се докосне.

Не предполагаше, че може да бъде още по-ужасена. Но когато видя лудостта в очите на този мъж, леденото усещане в стомаха й се усили хилядократно.

Тогава осъзна, че каквото й да бе намислил да прави с „Мълнията на Юпитер“, имаше намерение да го изпробва най-напред срещу нея и Артър.

* * *

Артър бе смятал, че тъмнината ще е най-неприятното, но се оказа, че зловонието бе направо отвратително. Миризмата, която се носеше от реката, бе толкова неприятна, че той постави шала на носа и устата си.

Но поне не му се налагаше да върви по тесните, гъмжащи от плъхове брегове на загубената река, помисли си Артър, потапяйки пръта в тъмните води. Бе намерил малка лодка и един прът на тайния док под старите складове.

— Трейфорд държеше резервни лодки и пръти при входа на лабораторията и тук при складовете — обясни лейди Уилмингтън, когато го заведе в тъмното мазе на изоставената сграда и му показа тайния подземен док. — Каза ми, че по този начин може да влиза и да излиза от лабораторията или през абатството, или оттук според настроението си или ако се наложи да избяга заради някаква злополука при експериментите си. Паркър, изглежда, следва неговия пример.

Водите на тъмната река течаха бавно и управлението на лодката срещу течението не изискваше големи усилия, фенерът, който бе поставил на носа на лодката, осветяваше неприятна и странна гледка.

Често завиваше по лъкатушещата река, трябваше много бързо да се наведе, за да не удари главата си в древните пешеходни мостове.

Имаше и други опасности, освен ниските мостове.

На няколко места в реката бяха паднали камъни и дървета. Някои се подаваха над водата като отдавна изгубени паметници на измряла цивилизация. Други бяха потопени във водата и не се виждаха, докато малката лодка не се удареше в тях.

Той внимателно разглеждаше всеки паднал камък, докато минаваше покрай него. Търсеше класическите статуи и странни мраморни релефи, които лейди Уилмингтън му бе казала да използва за ориентир.

— Когато ги видях за последен път, си личеше, че са там от векове — каза тя. — Сигурна съм, че все още са там.

* * *

Паркър отново погледна златния си часовник, изглеждаше доволен, дори нетърпелив.

— Дванайсет и половина. Хората ми вече трябва да са завързали Сейнт Мерин и да са го затворили в клетката.

Елинор вдигна поглед към сводестия таван.

— Не чух никакъв шум в помещението над тази лаборатория.

— Каменните подове са много дебели. Изолират всякакъв шум. Това е едно от най-големите предизвикателства на лабораторията. Мога да провеждам опитите си, които издават силен шум и светлина, и никой, дори да стои точно над това помещение, не би заподозрял какво се случва тук.

— Какво ви кара да смятате, че хората ви няма първо да изчакат, за да видят какво ще се случи? — попита тя.

— И те се страхуват от старото абатство като всички останали в квартала. Но дори любопитството им да надделее, няма да видят нищо друго, освен че клетката изчезва в каменната стена зад олтара. Щом скритият панел се затвори, невъзможно е да открият как се отваря. Няма да видят как клетката се спуска чак дотук.

Той се пресегна нагоре и завъртя голямото желязно колело, което се подаваше от каменната стена.

Част от тавана се наклони на една страна и над тях се показа тъмен прът. Елинор чу тракането на тежки вериги. Тя разпозна звука, който бе чула, когато Паркър я бе довел тук.

Сърцето й заби лудо. Единствената възможност да вземе пръта върху тезгяха щеше да е, докато Паркър изважда Артър от клетката.

Тракането на веригите се засили. Тя видя дъното на желязната клетка да се появява от свода точно над машината.

Подадоха се върховете на идеално лъснати ботуши. Паркър бе впечатлен от гледката.

— Добре дошъл в лабораторията на втория Нютон на Англия, Сейнт Мерин — каза той, без да откъсва поглед от ботушите. Думите бяха изречени със задоволство и превъзбуда.

Елинор се приближи към тезгяха. Пресегна се и със завързаните си ръце сграбчи тежкия железен прът. Щеше да има само една възможност, помисли си тя.

— Елинор, наведи се — нареди й Артър.

Тя инстинктивно се подчини и залегна на пода, без да изпуска железния прът.

— Сейнт Мерин. — Паркър се отдръпна от клетката с празните ботуши и вдигна пистолета.

— Не — изпищя младата жена.

Двата изстрела, които последваха, отекнаха в помещението. Разнесе се острата миризма на изгорял барут. Тя видя, че и двамата мъже все още стоят изправени. И двамата бяха стреляли, но разстоянието бе много голямо и не бяха уцелили.

И двете оръжия в момента бяха безполезни. Трябваше да бъдат презаредени, но Артър бързо извади друг пистолет от джоба си и се приближи, без да изпуска Паркър от поглед.

— Елинор, добре ли си? — попита.

— Да. — Тя се изправи на крака. — А ти?

— Невредим съм. — Той насочи пистолета си към Паркър.

— Копеле такова — изсъска Паркър. Той погледна Артър, очите му искряха от гняв. Приближи се към тезгяха.

— Той има още един пистолет — извика Елинор. — На масата зад него е.

— Виждам го. — Графът пристъпи напред и взе неизползваното оръжие.

— Глупак. — Паркър впери поглед в него от другата страна на тезгяха. — Не знаете с кого си имате работа.

Неочаквано се хвърли към странния уред и с двете си ръце завъртя кръглата дръжка върху него. Артър вдигна пистолета си.

— Не мърдай!

— Пази се — предупреди го Елинор. — Твърди, че машината работи.

— Съмнявам се. Въпреки това… — Направи знак с пистолета си. — Отдалечи се от устройството, Паркър.

— Вече е прекалено късно, Сейнт Мерин. — Смехът на Паркър отекна. — Прекалено късно. Сега ще научите истината за моята гениалност.

От съоръжението се чу странно пукане и пращене. Елинор видя, че около него се образува волтова дъга.

Тънък рубиненочервен лъч блесна от дългото дуло. Паркър го размаха бавно към Артър.

Графът залегна на пода. Червеният лъч мина точно оттам, където беше той само преди секунда. Удари се в стената зад него, изсъска и от него блеснаха искри.

Проснат на пода, Артър вдигна пистолета си и стреля. Но нямаше време да се прицели както трябва. Изстрелът попадна в тезгяха.

Паркър вече снишаваше уреда, за да се прицели отново. Адският лъч се насочи към графа, овъглявайки всичко по пътя си.

Елинор се опита да се промъкне зад Паркър. Не биваше да я усети, преди да е успяла да се приближи достатъчно, за да го удари.

— Наистина ли си мислехте, че ще успеете да ме победите? — извика Паркър на Артър.

Той хвана здраво дулото на „Мълнията на Юпитер“ с двете си ръце, за да последва Артър. Машината бе тежка и бавна и явно Паркър трябваше да използва доста физическа сила, за да следва целта си.

Само още няколко метра! Елинор здраво стисна железния прът и го вдигна.

— Ти си луд, а не гений — извика Артър. — Точно като дядо си.

— Ще признаете, че съм гений с последния си дъх, Сейнт Мерин — обеща Паркър.

Елинор се доближи с още една крачка към Паркър и вдигна високо пръта, за да го стовари в главата му. Но в последния момент той усети присъствието й.

Отскочи встрани точно когато тя се канеше да нанесе смъртоносен удар. Железният прът се удари в тежката маса и отскочи с такава сила, че тя го изпусна.

Не успя да удари Паркър, но поне отвлече вниманието му и той остави ужасната машина.

Беше побеснял и блъсна младата жена настрана.

Тя падна на земята. Затвори очи от болка. Чу някакво движение и отново ги отвори. Направи го точно навреме, за да види как Артър напада Паркър.

Двамата мъже се строполиха на земята, чу се глухо тупване. Търкаляха се чак до другия край на лабораторията.

Оставена без надзор, „Мълнията на Юпитер“ се бе успокоила за момента, но смъртоносният лъч продължаваше да блести.

Елинор за първи път виждаше двама мъже да се бият с такава ожесточеност. Нищо не можеше да направи, за да помогне на Сейнт Мерин.

Паркър изведнъж се освободи и се изправи на крака. Грабна железния прът, с който тя се опита да го удари, и го насочи към главата на Артър.

Тя изкрещя.

Графът се хвърли настрани, докато прътът се приближаваше към него. Пресегна се, сграбчи глезена на Паркър и го дръпна с всичка сила.

Той извика от гняв и се опита да освободи крака си и да запази равновесие. Отново вдигна железния прът и се опита да нанесе удар.

Все още легнал на пода, Артър внезапно отпусна хватката си.

Загубил равновесие, Паркър протегна ръка и се опита да се задържи на крака.

— Не! — извика Елинор.

Но вече беше прекалено късно. Тя постави ръка на устата си от ужас. Видя как в опита си да запази равновесие, Паркър застана точно на пътя на смъртоносния лъч светлина.

Той изкрещя веднъж, когато лъчът прониза гърдите му в областта на сърцето.

Всичко свърши ужасяващо бързо. Паркър се строполи на земята като повредена механична играчка. Смъртоносният лъч продължи да танцува по каменната стена точно зад мястото, където бе стоял преди секунди.

Елинор извърна глава, не можеше да гледа ужасната гледка. Стомахът й се сви. Опасяваше се, че ще повърне.

— Елинор! — Артър вече бе на крака и бавно се приближаваше към нея. — Ранена ли си?

— Не. — Тя преглътна с големи усилия. — Той… Сигурно е… — Не смееше да се обърне назад.

Графът мина покрай нея, внимаваше да не го докосне лъчът светлина, и коленичи, за да огледа трупа. Бързо се изправи.

— Да — каза. — Мъртъв е. Трябва да намерим начин да изключим уреда.

— Мисля, че се изключва от кръглата дръжка отгоре.

Странно изръмжаване я прекъсна. В първия момент си помисли, че желязната клетка отново се движи. После с ужас осъзна, че звукът идва от „Мълнията на Юпитер“.

Ръмженето се усили.

— Нещо не е наред — рече Артър.

— Завърти топката.

Той изтича и понечи да завърти топката. Веднага си дръпна ръката.

— Дяволите да го вземат. Гореща е като жив въглен.

Приглушеното ръмжене постепенно се превърна във високо пищене, нещо, което Елинор не бе чувала досега. Червеният лъч, който излизаше от машината, вече не бе така стабилен. Започна да пулсира по странен начин.

— Да се махаме оттук. — Артър бързо отиде до нея.

— Не можем да използваме клетката — предупреди тя. — Паркър каза, че не работи, ако не знаеш как да я отключиш.

— Не клетката, Изгубената река.

Той застана до нея, хвана раменете й и я поведе към криптата в дъното на лабораторията.

Тя не разбираше за какво говори той, но не се възпротиви. Върху тезгяха машината беше станала червена, сякаш беше поставена върху чудовищното огнище на ковачница. Странният пронизителен шум, който издаваше, стана още по-силен.

Не трябваше да си гений, за да се досетиш, че това нещо всеки момент ще избухне.

Тя избяга в криптата заедно с Артър. Ужасната миризма я удари с голяма сила. Графът запали фенера. Качиха се в малка лодка.

— Сега разбирам защо дойде сам — каза тя, като внимаваше да запази равновесие, за да не падне.

— Тази лодка може да побере само двама човека — обясни Артър. Той хвана един прът, за да отблъсне лодката от каменния док. — Помислих си, че може да ми се наложи да я използвам, за да те изведа оттук.

— Това е река — прошепна изумена тя. — Тече точно под центъра на града.

— Наведи се — посъветва я Артър. — Има мостове и други препятствия.

Приглушеният тътен от експлозията дойде няколко минути по-късно. Елинор потръпна цялата, лодката се разклати, но продължи напред по течението.

Последва ужасяващ грохот на падащи камъни. Сякаш всичко това продължи вечно.

След известно време настана изнервяща тишина.

— Мили боже! — прошепна младата жена. — Май цялата лаборатория се срути.

— Да.

Тя погледна назад в тъмнината.

— Смяташ ли, че Паркър наистина е бил вторият Нютон на Англия?

— Както прачичо твърдеше, има само един Нютон.