Аманда Куик
Компаньонката (25)

Двадесет и трета глава

Елинор седна на стола до камината, за да се стопли, а Артър крачеше нервно от единия до другия край на библиотеката. Тя усещаше колко е напрегнат.

— Сигурна ли си, че дрехата му е била скъсана? — попита той.

— Да. Напълно. — Тя протегна ръце към огъня. Незнайно защо топлината не достигаше до другия край на стаята. — Напипах скъсаното място.

В голямата къща бе тихо и тъмно, с изключение на огъня, който гореше тук, в библиотеката. Артър не бе събудил прислугата. Маргарет още не се бе прибрала.

Не бе казал почти нищо, след като научи шокиращата новина. В каретата на път за вкъщи и двамата мълчаха. Тя знаеше, че той обмисля информацията, която му е съобщила. Сигурно вече имаше теории и си правеше съответните заключения. Тя бе проявила уважение към опита му да събере мислите си и да обмисли трезво ситуацията.

Но щом прекрачиха прага на входното антре, той я придружи до библиотеката и запали камината.

— Трябва да поговорим — каза и хвърли черното наметало на облегалката на един стол.

— Да.

Артър развърза широката вратовръзка с бързи, нетърпеливи движения и шалчето увисна небрежно върху сакото му. Започна нервно да крачи из стаята.

— Каза ли му, че дрехата му е скъсана? — попита той.

— Не. Не му казах нищо. В интерес на истината, въобще нямах желание да разговарям с него — потръпна тя. — В онзи момент единственото, което исках, бе танцът да свърши колкото се може по-скоро.

— Той нищо ли не ти каза?

— Нито дума. — Тя прехапа устни, спомняйки си случилото се в балната зала. — Предполагам, че не е искал да рискува да го разпозная по гласа.

Графът съблече сакото и го хвърли върху кръгла масичка.

Тя си пое дълбоко въздух и се загледа в пламъците. Артър изглежда не осъзнаваше, че се съблича пред нея. „Успокой се“ — помисли си тя. Графът просто искаше да му е удобно. Все пак беше в собствената си къща. Явно мислеше за убийството, а не за любовни желания и страст. Нямаше представа обаче какъв ефект има това върху нея.

— Това може би означава, че си го срещала и друг път — продължи Артър. — Може да се е уплашил, че ще го разпознаеш, ако проговори.

— Да, напълно е възможно. Единственото нещо, което мога да кажа със сигурност, е, че за пръв път танцувах с него тази вечер.

— Откъде си толкова сигурна?

Тя рискува и отново го погледна. Той все още крачеше из стаята с неизчерпаемата енергия на лъв, затворен в клетка.

— Трудно ми е да го обясня — отвърна младата жена. — Докато се приближаваше към мен сред тълпата, в първия момент помислих, че си ти.

Това го накара да спре на място.

— Какво, по дяволите, те накара да си помислиш, че съм аз?

— Носеше наметало и маска, които бяха почти същите като твоите.

— По дяволите! Искал е да те обърка. Това не може да е просто съвпадение.

Тя се замисли за миг и поклати глава.

— Не съм съгласна. По всяка вероятност наистина става дума за обикновено съвпадение. На бала имаше доста господа с почти еднакви наметала и маски.

— Обърка ли някой друг мъж с мен?

Тя се усмихна на въпроса му.

— Не, всъщност не те обърках с друг. Само с мъжа със скъсаното наметало, и то само за миг.

— Защо беше толкова сигурна, че не съм аз?

Стори й се, че долови смесица от любопитство и подозрение в думите му, сякаш искаше да попита нещо съвсем друго, а именно: „Наистина ли би ме познала в тъмна и препълнена с хора стая? Никой не ме познава чак толкова добре…“.

„Аз те познавам“ — помисли си тя. Но не можеше да му го каже.

Замисли се какъв що-годе разумен и достоверен отговор да му даде. Не можеше да му обясни, че уханието му бе съвсем различно от това на убиеца. Щеше да е прекалено лично и интимно. Щеше да се издаде, че той я интересува много.

— Беше по-нисък от теб — каза тя вместо това. — Танцувала съм с теб. Ти си по-висок от него. — Можеше да положи глава на рамото на Артър, помисли си тъжно. — А и раменете ти са по-широки. — Раменете на Артър бяха доста мускулести и много привлекателни. — Освен това пръстите му бяха по-дълги от твоите.

— Забелязала си пръстите му? — мрачно изрече той.

— Така е, сър. Обикновено една жена забелязва ръцете на един джентълмен, когато той я докосва. Това не важи ли и за мъжете?

Той й даде неопределен отговор, който прозвуча като: „Ъхъ“.

— О, още две неща ми направиха впечатление — продължи тя. — Носеше пръстен на лявата си ръка и високи ботуши.

— Както и хиляди други мъже в града — промърмори той. После я погледна, вдигнал вежда. — Забелязала си и ботушите му?

— Щом разбрах, че не си ти, ми стана любопитно кой е той. — Тя се загледа в огъня. — Който и да е, със сигурност не бе възрастен човек. Танцуваше леко. Нямаше скованост или колебание у него. Мога да те уверя, че не бе от поколението на прачичо ти.

— Тази информация е много полезна — каза бавно той. — Трябва много внимателно да я обмисля. Случайно да забеляза нещо друго?

— Трудно ми е да го обясня, но усетих, че има нещо странно в поведението му. Сякаш бе обзет от някаква неестествена превъзбуда.

— Току-що е бил убил човек. — Артър спря пред прозореца и погледна обляната в лунна светлина градина. — Престъплението, което е извършил по-рано, все още е имало ефект върху него. Значи той те е потърсил и е танцувал с теб.

— Изглежда много странно, нали? — потръпна тя. — Човек би предположил, че след като някой извърши убийство, се прибира направо у дома и взема гореща вана, а не отива на бал, за да танцува.

— Той не е отишъл на бала у Фамбридж, за да танцува с която и да е жена — спокойно отбеляза Артър. — Отишъл е там, за да танцува с теб.

Тя потръпна.

— Трябва да си призная, че се насочи направо към мен. Но не разбирам защо?

— Аз разбирам.

Тя бързо обърна глава, изненадана от спокойния му отговор.

— Разбираш мотивите му?

— Не се съмнявам, че Ибитс му е казал, че го търся. И тъй като убиецът е доста дързък и самонадеян, е решил да отпразнува победата си над мен.

Тя сви устни.

— Вероятно си прав, но това не обяснява защо танцува с мен.

Артър се обърна към нея. Дъхът й спря, когато видя яростта в очите му.

— Нима не разбираш? — попита той. — Има отколешна ужасна традиция сред мъжете, които воюват помежду си. В повечето случаи победителите заявяват победата си, като отнемат жените на противниците си.

— Присвояват ги? За изнасилване ли говориш? — Тя скочи на крака. — Уверявам те, това бе само един танц.

— А пък аз те уверявам, Елинор, че в съзнанието на убиеца този танц означава нещо съвсем различно.

— Това е нелепо — заяви тя. Но после си спомни колко неприятни й бяха докосванията на непознатия. Пое си дълбоко въздух. — Независимо от това как е възприел танца, за мен това не бе нищо друго, освен един кратък валс с неприятен партньор.

— Знам. Твоята гледна точка не е от значение.

— Не съм съгласна — ядоса се тя.

Той се направи, че не я чува.

— Трябва ми друг план.

Личеше си, че вече определя новата си стратегия.

— Много добре. Какво ще правим, сър?

— Ти няма да правиш абсолютно нищо, Елинор. Качи се в стаята си и си събери багажа. Работата ти в този дом приключва тази вечер. Ще ти изплатя заплатата.

— Какво?! — Тя впери поглед в него. — Гониш ли ме?

— Да. Възнамерявам да те изпратя в едно от именията си, докато тук всичко приключи.

Тя се паникьоса. Нямаше да се върне в провинцията. Новият й живот бе тук, в Лондон. В никакъв случай нямаше да позволи да я изпрати в някое отдалечено селско имение, където да стои и да чака незнайно колко дълго време.

Но изпадането в истерия само щеше да усложни нещата още повече. Ставаше дума за Артър. При него логиката действаше най-добре.

Положи огромни усилия гласът й да бъде спокоен:

— Възнамеряваш да ме отстраниш само защото убиецът танцува с мен?

— Вече ти казах, за него това не е просто танц.

Тя се изчерви.

— За бога, сър, та той не ми се натрапи.

— Това, което е направил — със стряскащо груб глас изрече той, — е да демонстрира, че те смята за пионка в играта, която играе с мен. Няма да му позволя да те използва по какъвто и да било начин.

Трябваше да си признае, че бе непреклонен. Все пак се опитваше да я защити.

— Оценявам онова, което се опитваш да направиш — каза тя, едва сдържайки се да не избухне, — но вече е прекалено късно. Аз съм замесена в тази работа, независимо дали ти харесва или не. Артър, опасявам се, че в момента не разсъждаваш трезво и хладнокръвно както обикновено.

Той не отмести поглед от нея.

— Така ли?

Поне привлече вниманието му, помисли си тя.

— Явно се безпокоиш за моята безопасност. Много мило от твоя страна. Но защо си мислиш, че убиецът ще ме забрави и ще ме остави на мира, ако ме изпратиш в провинцията?

— Щом разбере, че съм променил стратегията си, ще изгуби интерес към теб.

— На твое място не бих разчитала на това. Хрумвало ли ти е, че злодеят може да реши, че аз разполагам с по-ценна информация за теб и плановете ти от Ибитс?

Настана кратка, потискаща тишина. По мрачното му изражение разбра, че е схванал идеята й и не може да отрече, че в нея има логика.

— Ще ти подсигуря въоръжена охрана — каза той.

— Би могъл да го сториш, но не е сигурно, че това ще спре убиеца. Той се движи свободно из висшето общество. Какво да правя? Да избягвам всички мъже ли? И колко дълго ще продължи това? Седмици? Месеци? Не можеш вечно да ме държиш под охрана. Не, ще бъда в по-голяма безопасност тук, с теб, като ти помагам да откриеш убиеца.

— По дяволите, Елинор…

— А и какво ще стане с Маргарет? Ако изчезна, убиецът може да се опита да използва нея вместо мен. Все пак тя не е само член на домакинството, а и член на семейството ти. Като ме отстраняваш от играта, може би правиш нея следващата жертва на злодея.

— Дяволите да го вземат! — изруга отново той, но този път по-тихо. — Права си. Не разсъждавах трезво и ясно.

— Това е, защото тази вечер бе подложен на огромен стрес — увери го тя. — Не бъди прекалено строг към себе си. Натъкна се на местопрестъпление, а това би оказало ужасен ефект върху способността на всеки човек да мисли разумно.

На устните му се появи странна усмивка.

— Да, разбира се. Трябваше да се сетя, че именно това е причината да не мисля особено логично и разумно тази вечер.

— Не се безпокой — каза тя, опитвайки се да го ободри. — Сигурна съм, че съвсем скоро отново ще започнеш да разсъждаваш разумно.

— Надявам се.

— Нека ти напомня, че доста ти помогнах при разследването — продължи тя. Нямаше търпение да се върнат към сериозната тема на разговор. — Ако ми позволиш да продължа да ти помагам, ще разрешим тази загадка много по-бързо, отколкото ако работиш сам.

— Изобщо не съм сигурен в това — промърмори той.

— Освен това, ако ме задържиш до себе си в ролята ми на твоя годеница, не само ще можеш да ме закриляш, но убиецът ще предположи, че сега не знаем повече, отколкото преди да убие Ибитс.

Той стисна зъби.

— Това е самата истина за съжаление.

— Не, не е. — Сега беше неин ред да крачи из стаята. — Забелязах доста неща, докато танцувах с убиеца. Има голяма вероятност да го разпозная, ако го видя. В най-лошия случай бих могла да отхвърля доста господа въз основа на възрастта, височината, физиката и на начина, по който се движат, да не говорим за ръцете.

Той присви очи и тя разбра, че е съгласен с нея.

— Нима не разбираш? — Тя му се усмихна окуражително. — Ако продължим да следваме първоначалния ти план, ще имаме предимство, защото убиецът няма да знае, че сме направили връзка между мъжа, с когото танцувах, и него. Няма да се досети, че сме наясно как изглежда.

— Права си — призна той. Направи жест с ръка, с който показа гняв и раздразнение. — Ако сега те отпратя, убиецът може да заподозре, че знаем, че е танцувал с теб. Това ще го накара да се запита дали не знаем повече.

— От друга страна, той ще стане по-предпазлив. Със сигурност е в наш интерес да се почувства спокоен и да стане по-дързък и невнимателен.

Той се загледа в нея дълго и замислено.

— Много добре. Убеди ме, че в провинцията няма да си на по-сигурно място, отколкото под този покрив.

Тя спря пред витото стълбище и се усмихна с облекчение.

— Точно така.

— Но отсега нататък с Маргарет няма да прекрачвате прага на къщата сами. Когато излизате, или аз, или някой прислужник ще идва с вас.

— А Бенет Флеминг? Той определено е подходящ придружител. Знаем, че не той е злодеят. Освен всичко останало той е прекалено нисък, за да е убиецът.

Артър се подвоуми за миг и кимна веднъж.

— Мисля, че можем със сигурност да кажем, че Бенет не е смахнат алхимик, решен на всяка цена да извърши налудничавия си експеримент. Имам му пълно доверие. Той отговаря на изискванията ми за подходящ придружител. Ще говоря с него при първа възможност. Трябва да знае, че сте изложени на опасност, и не бива да изпуска от поглед нито теб, нито Маргарет, когато сте с него.

— Да. Маргарет също трябва да знае, че провеждате тайно разследване.

В библиотеката настана тягостна тишина. Елинор чуваше пращенето на пламъците. Разговорът бе приключил. Бяха постигнали съгласие, което щеше да й позволи да остане в къщата и да му помогне да открие убиеца.

Най-разумното нещо в момента бе да се качи и да си легне.

Тя погледна вратата, но не намери сили да тръгне към нея.

Артър също нямаше намерение да си ляга. Той продължи да я гледа учудено.

— Хътчинс бе прав — каза той, след като тишината вече бе станала непоносима. — Ти си много решителна и умна жена, госпожице Елинор Лодж. Притежаваш силен дух. През целия си живот не съм спорил толкова с жена, колкото с теб през последните пет дни.

Сърцето й се сви. Той я смяташе за свадлива жена. Всички знаят, че мъжете не харесват жените с трудни и сприхави характери.

Тя се прокашля.

— Вярно е, че имахме няколко по-разгорещени дискусии, но не мисля, че е честно да казваш, че сме се карали.

— Разгорещени дискусии? Така ли ги наричаш? Е, предполагам, че ни е писано да имаме още доста такива, след като ще живееш в тази къща. Стряскаща перспектива, а?

— Шегуваш ли се с мен? Съмнявам се, че подобно нещо би уплашило някой от нас двамата.

Той се усмихна леко.

— Има ли нещо, което би те накарало да потръпнеш от страх, Елинор?

Тя направи жест, който се надяваше той да възприеме като равнодушие. Истината бе, че точно в този момент леко трепереше, но не от страх. Молеше се той да не забележи.

— Много неща — увери го тя.

— Наистина? — Тръгна бавно към нея, гласът му бе станал нисък и дрезгав от страст. — А какво ще кажеш за вероятността, ако продължим да работим заедно и да бъдем толкова близки, да имаме нещо повече от разгорещени спорове? Това би ли те накарало да потръпнеш?

Тя срещна втренчения му поглед, възбудата в очите му и почти се разтопи.

— И двамата сме хора с изключително силен дух — отвърна младата жена, останала почти без дъх. — Сигурна съм, че сме напълно способни да запазим нашите отношения на чисто професионално ниво.

Той застана пред нея, върховете на ботушите му бяха само на сантиметри от върховете на нейните обувки. Ако отстъпеше крачка назад, щеше да се удари в парапета от ковано желязо на витата стълба.

— Бихме могли да поддържаме професионални отношения — прошепна той. — Но какво ще стане, ако решим да не го направим? Какво ще се случи тогава, госпожице Лодж? Ще потръпнеш ли?

Устата й пресъхна. През тялото й премина тръпка на възбуда. Топлина заля долната част на тялото й, от което коленете й се подкосиха. Не можеше да откъсне поглед от очите му.

— И тази перспектива не ме плаши, сър — прошепна тя.

— Не?

Той се пресегна и се хвана за парапета от двете страни на главата й.

— Завиждам ти, госпожице Лодж. Защото всеки път, когато се замисля за вероятността за интимна връзка с теб, потръпвам.

Не я докосваше, но я бе хванал като в капан между ръцете си. Бе толкова близо, че тя усещаше завладяващото му ухание. Зави й се свят. Трябваше да навлажни устни, преди да проговори.

— Глупости — успя да промълви тя. Не можа да устои на близостта му и докосна лицето му с пръсти. — Ти дори не потрепваш.

— Това доказва колко малко ме познаваш.

Той не махна ръцете си от решетките, а се наведе напред, докато устните му се надвесиха над нейните.

Имаше намерение да я целуне, помисли си тя, но й даваше време да възрази или да хукне към вратата.

Тя потръпна. Последното нещо, което искаше да направи тази вечер, бе да избяга от него. Точно обратното. Цялото й същество копнееше да потъне в прегръдката му и да изпита тайните на страстта, която знаеше, че ще открие в обятията му.

Тя постави дланта си на бялата му ленена риза. Когато го докосна, чу сподавен, изпълнен с копнеж стон в гърдите му. Това, че има толкова силно въздействие върху него, я накара да се почувства като магьосница.

По-скоро усети, отколкото видя, че ръцете му се свиват в юмруци около железните решетки, а после устните му покриха нейните.

Бе обзета от силни чувства, великолепен, замайващ главата водовъртеж от страст и възбуда. Знаеше много добре, че ако не изживее тези чувства с този мъж, щеше да съжалява до края на живота си.

Плъзна ръце нагоре и обърна главата му. Той реагира веднага, притисна се плътно към нея и я заклещи между възбуденото си тяло и парапета, сякаш е единственото нещо, което задържаше и двамата здраво стъпили на земята.

— Елинор — той въздъхна дълбоко. — Разумът ми подсказва, че това не е добра идея. Но тази вечер не съм способен да слушам разума си.

— На този свят съществуват и други неща, освен разума и логиката, сър — усмихна му се тя. — Не по-малко важни неща.

— До тази вечер не вярвах в това.

Той отново я целуна, този път по-страстно. Тя отвърна на целувката, разтвори устни и прокара пръсти през черната му коса. Той пусна решетките с дясната си ръка и започна да разкопчава корсажа на роклята й. Тя падна с изненадваща лекота. Когато усети дланта му върху лявата си гърда, през тялото й премина смесица от изненада и удоволствие. Непознатото, приятно напрежение започна да се насъбира в нея. Чу дрезгавото му стенание.

Той погледна гърдата й.

— Прекрасна си. — С палеца си обиколи зърното на гърдата.

Щеше й се и тя да го докосне по същия интимен начин. Плъзна ръцете си надолу и започна да разкопчава ризата му. Той промърмори нещо. Тя не разбра думите, но страстта в тях бе ясна.

Докато му разкопчаваше ризата, пулсът й се ускори, през цялото й тяло преминаха пулсиращи тръпки. Прокара пръсти по голите му гърди, очарована от чувственото усещане на стегнатата му гола кожа и меките косъмчета, които я покриваха.

Не можа да устои на изкушението и целуна шията му, а после и раменете му.

Той потръпна.

Реакцията му я насърчи да плъзне дланите си по-долу, минавайки по мускулестата плът и спря при колана на панталона му.

Той издаде звук, който беше нещо средно между сподавен смях и стон, и хвана палавата й ръка.

— Играем си с огъня — каза той, положил глава на рамото й. — Това не е спорт, който често практикувам. Но тази вечер съм убеден, че понякога човек си заслужава да рискува и да си поиграе с огъня.

Не бе сигурна какво точно иска да й каже. Но преди да успее да го попита, той пусна и другата решетка, вдигна я на ръце и я притисна към гърдите си. Полите на полуразкопчаната й рокля покриваха ръцете му.

Той внимателно я пренесе през стаята и я положи на килима пред камината. Преди да е успяла да осъзнае точно какво става и къде се намира, той легна до нея.

Прегърна я с лявата си ръка, сграбчи полите й с другата и вдигна меката тъкан чак до бедрата й. Дъхът й секна, когато разбра, че е почти гола пред него на светлината на огъня.

Една светска жена без съмнение би приела това за нещо съвсем нормално, напомни си тя. Бе много приятно и възбуждащо да усеща топлината на огъня върху голата си кожа.

Тя стисна очи от силните, разтърсващи тръпки, които преминаваха през цялото й тяло. Той махна ръката си от хълбока й. Тя разбра, че се мъчи да разкопчае панталона си.

Миг по-късно усети твърдата му мъжественост върху голия си корем. Любопитна, тя отвори очи, колкото да хвърли бърз поглед. Във фермата бе виждала възбудени животни, но никога не бе виждала мъж в това състояние. Гледката на напълно еректиралата му мъжественост я остави почти без думи.

— Мили боже! — не успя да се въздържи и промърмори тя. Той бе голям, много по-голям, отколкото очакваше. И толкова мъжествен.

— Какво има? — попита той. Наведе се и я целуна по врата. — Добре ли си?

— Да, да, разбира се.

Тя пак затвори очи. Искаше й се да го попита дали подобен размер е нормален, но се уплаши, че въпросът й може да помрачи доброто му настроение. Не искаше да си помисли, че и тя е като Джулиана, ужасена от мисълта да я люби. Не трябваше да се издава.

Преди да успее да намери правилните думи за такъв деликатен въпрос, тя отново се изненада, когато той небрежно извади ленена кърпичка от джоба си и я сложи до себе си.

Нима щеше да кихне, докато я любеше, зачуди се тя.

Но преди да е успяла да го попита за кърпичката и за размера, пръстите му си проправиха път към косъмчетата, които скриваха най-интимните й части.

Докосването му я накара да усети нежна, сладка болка. Тя се размърда, търсейки нещо повече, нещо, което не можеше да опише.

— Готова си за мен, нали? — попита я той с устни върху нейните. — Толкова си влажна, възбудена и мека.

— Да, да. — Тя нямаше представа какво имаше предвид с тези думи, но тази вечер не можеше да даде друг отговор.

Той легна върху нея, разтваряйки бедрата й с лек натиск. Усещаше как еректиралата му мъжественост прониква във влажния, пулсиращ вход на тялото й и се зачуди дали не е прекалено късно да говорят за размера.

Наистина бе твърде късно. Много, много късно. Той вече проникваше внимателно в тялото й, навлизаше бавно, изпълвайки я цялата. В един момент имаше чувството, че ще избухне.

Прониза я остра, неочаквана болка. Тя се стресна, тихо извика и заби нокти в гърба му.

— Боже господи!

Тя отвори очи. Озова се срещу суровия му поглед.

— Елинор. — На лицето му се четеше гняв. — Защо не ми каза?

— Какво да ти кажа? — Тя се размърда, осъзнавайки, че тялото й се нагажда към неговото.

— Защо не ми каза, че си девствена? — през зъби изрече той.

— Защото не е важно.

— За мен е важно.

— Не и за мен.

— Дяволите да го вземат, мислех, че имаш опит в тези работи.

Тя му се усмихна.

— Имам добри новини, сър. От този момент вече имам опит.

— Не ми се подигравай — предупреди я той. — Много съм ядосан.

— Това означава ли, че няма да довършиш онова, което започна?

Изражението на лицето му изглеждаше свирепо на светлината на огъня в камината.

— В момента не мога да мисля адекватно.

Тя прокара пръсти през косата му.

— Тогава ми позволи да взема решение от името и на двамата. Бих предпочела да довършиш започнатото, ако смяташ, че си способен да го направиш.

— Способен ли? Не съм способен да сторя нищо друго.

Той облегна лакти на килима, хвана главата й с длани и страстно я целуна. Тя усети, че започна да се движи бавно, внимателно вътре в нея. Чувстваше, че е на ръба да изгуби обичайния си железен самоконтрол, и й стана приятно, че именно тя го е докарала до това.

Той ускори ритъма, навлизайки още по-навътре. Мускулите на гърба му се бяха стегнали под дланите й. Тя усети приятно напрежение. Притисна го по-близо до себе си, нетърпелива да изследва тази нова, непозната за нея територия.

— Елинор, Елинор, не мога повече, ще свърша. Извини ме.

Той внезапно се отдръпна от нея, коленичи и грабна кърпичката, която бе приготвил преди няколко минути. Уви квадратното парче ленен плат около главичката на пениса си. Устата му се отвори и той силно изстена, а очите му се присвиха, докато се изпразваше.

Когато всичко свърши, той се отпусна назад, просна се върху гърдите й и собственически я прегърна.

* * *

Известно време тя лежа тихо и неподвижно, наслаждавайки се на момента; тежестта на тялото на Артър, топлината на огъня в камината и приятната нежност между краката й.

Най-после той се размърда, надигна се на лакти и я погледна.

— Не бе това, което очакваше, нали? — попита.

— Беше… интересно — отговори тя.

Той трепна.

— Това не ми звучи като похвала, а по-скоро като обвинение.

„Нараних чувствата му“ — помисли си тя.

— По-голямата част от преживяването бе доста… възбуждащо — увери го тя.

Той се наведе, докосна челото й със своето и целуна върха на носа й.

— Трябва да ти се извиня, скъпа моя.

Тя се паникьоса. Измъкна се изпод него и бързо седна, покривайки гърдите си с корсажа на роклята. Впери поглед в него.

— Не се обвинявай, Артър.

Той легна по гръб, сложи ръце под главата си и я погледна учудено.

— Така ли?

— Разбира се. Аз те провокирах, ако си спомняш. Веднъж баба ми ми каза, че съществуват възбуждащи преживявания, които могат да бъдат изпитани само в прегръдките на един мъж. От известно време съм любопитна да науча какви са тези преживявания и уверявам те, нямах търпение да разбера дали е била права.

— Използвала си ме, за да задоволиш любопитството си? — вдигна вежди той. — А аз си помислих, че ме харесваш, че ме смяташ за привлекателен.

— Наистина ме привличаш. — Тя се ужаси да не би той да си помисли, че не е така. — Много ме привличаш. Никога мъж не ме е привличал толкова много.

— Много мило от твоя страна, че го казваш, но мисля, че само се опитваш да ме накараш да се почувствам по-добре от случилото се току-що.

— Няма причина да се чувстваш зле заради това, уверявам те. Идеята бе изцяло моя.

— Нали разбираш, че ако си бе направила труда да споменеш, че нямаш опит, нещата щяха да се развият по различен начин?

Той нямаше да остави нещата така. Все още бе ядосан. Тя се изчерви, осъзнавайки, че изпитва чувство, което можеше да се окаже вина.

Младата жена въздъхна.

— Да, напълно съм наясно, че ако знаеше, че нямам никакъв опит, твоето прекалено силно чувство за отговорност без съмнение щеше да ти попречи да правиш любов с мен.

Той се усмихна загадъчно и присви очи.

— Не съм казал такова нещо.

— Не е нужно да го казваш — прошепна тя. — Осъзнавам много добре, че нямах право да те поставям в подобна ситуация. — Започна да се ядосва. — Но трябва да ти кажа, че е много неприятно в един момент човек да е на седмото небе, а в следващия — да бъде принуден да се чувства виновен и отговорен.

Той я изненада с неочаквания, изключително зъл смях.

— За това сме на едно и също мнение, госпожице Лодж.

Тя го изгледа.

— Отново искам да ти напомня, че не съм в групата на младите дами, които искат да се омъжат този Сезон. Не съм поредната сладка, невинна, разглезена Джулиана.

Той бавно седна.

— Каквато и да си, Елинор, ти определено не си Джулиана.

— Просто исках да знаеш, че случилото се тук тази вечер не е по твоя вина. Не носиш никаква отговорност за това.

Той се замисли, а на нея й се стори, че минава цяла вечност. После кимна веднъж и с леко и плавно движение стана.

— Знаеш ли, скъпа моя, мисля, че по този въпрос сме на едно мнение. — Той застана пред камината и напъха ризата си в панталона. — Много добре, убеди ме. С удоволствие бих прехвърлил цялата отговорност върху твоята очарователна главица. Дори бих казал, че се чувствам използван.

— Не! — Шокирана, тя побърза да се изправи на крака. — Не, никога не съм имала намерение да те използвам, Артър.

— Въпреки това така изглежда, нали? — Той се обърна с лице към нея. — Възползва се от голямата ми слабост към теб, за да откриеш нови преживявания, нали така?

Усети, че й става горещо.

— Ти си всичко друго, но не и слаб.

— Изглежда съм точно такъв, когато става дума за теб.

— Глупости.

Той вдигна ръка.

— Но ти много добре знаеше, че няма да устоя на изкушението да те целуна. Признай си.

Стори й се, че видя искрица смях в очите му. Подиграваше ли й се? Не, в това нямаше логика, разговорът бе прекалено сериозен.

— Това въобще не е вярно — сковано каза тя. — Нямах никаква представа, че не можеш да ми устоиш. Освен това мисля, че няма и грам истина в това.

— Уверявам те, това е самата истина. Опасявам се, че съм просто една нещастна жертва на твоя чар.

Той се шегуваше с нея, помисли си тя. Или пък не?

Погледна го, но и това не й помогна да разбере. Чувстваше се все по-объркана.

— Нещастен е последната дума, която бих използвала за теб — каза тя.

— Опитваш се да се оправдаеш, като твърдиш, че е трябвало да бъда по-твърд, с по-силна воля. — Той поклати глава, докато отиваше към нея. — Разочароваш ме, госпожице Лодж. Мислех те за честна и благородна, а ти ми погоди подобен номер.

Дяволите да го вземат. Нямаше никаква представа за какво говори той.

— Това не е номер — възрази тя. — Освен това трябва да ти кажа…

Приглушеният шум на отварящата се врата я прекъсна. В коридора се чуха гласове. Тя се паникьоса. Маргарет и Бенет се бяха прибрали.

Трескаво се огледа за място, където да се скрие или откъдето да избяга. Можеше да се измъкне в градината през прозореца. Но после как щеше да влезе в къщата?

— Какво има, Елинор? — много тихо попита Артър, докато закопчаваше ризата си. — Не си помислила за вероятността прелъстяването да бъде прекъснато в най-неподходящия момент?

— Не смей да ми се подиграваш! — прошепна с дрезгав глас тя. — Могат да дойдат тук всеки момент. Какво ще правим?

Той галантно се поклони.

— Не се страхувай. Въпреки че не съм сигурен, че го заслужаваш, ще те спася от неудобството да те хванат в толкова компрометираща ситуация.

— Как? — дръзко попита тя.

— Остави това на мен.

Той взе наметалото си и го занесе близо до прозореца с изглед към градината. Пъхна използваната носна кърпичка под диплите му. След това събра нейните дрехи и покри с тях раменете й.

Хвана я здраво за ръката и я поведе към витата стълба. Тя погледна балкона, който ограждаше библиотеката.

— Очакваш да се скрия там горе?

— Един от шкафовете всъщност е тайна врата, която води към дрешник. — Той бързо се изкачи по тясната стълба. — Никой не го е използвал от години. Почти бях забравил за него, докато не се сетих, че именно там трябва да се е крил Ибитс, когато е подслушвал разговорите ни.

— Тайна врата? Наистина ли?

— Наистина.

— Колко вълнуващо! — Тя въздъхна, изкачвайки се по стълбите пред него. — Точно като в роман на ужасите.

— Виждам, че идеята да се скриеш зад тайна врата те развълнува повече от моето любене.

— О, не, наистина. Просто, ами никога не съм се крила зад тайни врати.

— Не се опитвай да си намериш извинение. Достатъчно нарани чувствата ми тази вечер.

— Ако очакваш да приема забележката ти за шега — каза тя, — трябва да ти кажа, че от чувството ти за хумор определено има какво да се желае.

— Защо мислиш, че се шегувам?

На балкона той зави наляво, хвана ръба на една от етажерките и я дръпна. Елинор гледаше изумена как цялата етажерка се плъзна встрани и се разкри тъмен дрешник.

— Влизай вътре — подкани я той. — Изходът е в коридора много близо до спалнята ти. Предлагам да побързаш, преди Маргарет да се е сбогувала с Бенет и да се е качила горе.

Тя бързо влезе в тъмната стаичка и се обърна, за да го погледне.

— Ами ти?

Подозрителното пламъче изчезна от погледа на Артър. Вече разсъждаваше много по-трезво и разумно.

— Мисля, че това е прекрасна възможност да си поговоря с Бенет. Ще го помоля да ми помогне да наглеждам теб и Маргарет.

— О, да, разбира се.

— Лека нощ, моя сладка прелъстителко. Следващия път ще се постарая да ти осигуря още по-възбуждащо преживяване.

Той върна етажерката на мястото й, преди да е успяла да осмисли идеята за „следващ път“.