Аманда Куик
Компаньонката (39)

Тридесет и седма глава

Артър скочи от каретата, преди напълно да е спряла на Рейн стрийт, и се качи по стъпалата.

— Не прибирайте конете — извика той на Дженкс през рамо. — Трябва да отидем на още едно място.

— Да, сър.

Вратата се отвори, преди графът да я е докоснал. Нед застана на прага, на лицето му бе изписан ужас.

— Значи сте получили съобщението ми, сър?

— Да. — Артър бързо влезе в салона. — Бях в квартирата на Паркър, когато момчето ме откри и ми каза, че има нещо много спешно. Какво се е случило? Искам днес да отида на още едно място, нямам време за губене.

Той видя Сали в салона зад Нед. Ужасеното й лице накара стомахът му да се свие.

— Къде е госпожица Лодж? — рязко и грубо попита той.

Сали му подаде запечатано писмо и се разплака.

— Той заплаши да пререже гърлото ми, ако тя избяга или извика за помощ — през сълзи отговори прислужницата. — И щеше да го направи. Видях го в очите му, сър. Те не бяха на човешко същество.

* * *

— Вярно, че дядо ми се е провалил при опитите си да завърши „Мълнията на Юпитер“. — Паркър се облегна на тезгяха, бе скръстил ръце. — Но грешката му е била в апаратурата, която е използвал, не в инструкциите на стария алхимик.

— Какво искате да кажете? — попита Елинор, опитвайки се да изглежда заинтересувана.

Тя се приближи до тезгяха, сякаш бе привлечена от странната машина. Паркър с охота говореше за устройството и за своята гениалност. Приличаше на лектор.

— В старото съчинение за скъпоценните камъни пише да се използва студен огън, за да се възбуди енергията, скрита в сърцевината на трите скъпоценни камъка — каза той. — Това бе най-големият препъникамък. Дядо ми е написал в дневниците си, че се е опитал да нагрее камъните по различен начин, но нищо не се е получило. Не е могъл да разбере какво означава „студен огън“. Опитвал се е да създаде източник на голяма горещина, когато е бил убит от експлозията.

Елинор спря от другата страна на масата, преструвайки се, че внимателно разглежда машината.

— Смятате, че сте открили отговора ли?

— Да. — Лицето на Паркър светна. — Щом прочетох дневниците на дядо ми и внимателно обмислих инструкциите в съчинението за скъпоценните камъни от гледна точка на съвременната наука, разбрах какво би могло да се използва, за да се приложи „студен огън“ върху камъните.

— И какво е то?

Той погали уреда.

— Ами машина, която произвежда ток, разбира се.

* * *

Артър не обърна внимание на притеснената икономка, която се опита да съобщи на господарката си за него, и бързо влезе в кабинета.

— Паркър е отвлякъл Елинор — каза той.

— Не! — Лейди Уилмингтън стана от стола си зад писалището. — Не, не е възможно.

— Избягал е от психиатричната клиника, в която го изпратихте.

— Мили боже! — възрастната дама отново седна. — Никой не ми е съобщил, че е изчезнал. Кълна се.

— Вярвам ви. Не се съмнявам, че все още не са ви казали, защото се надяват да го открият, преди да разберете, че е избягал. Все пак вие сте доста заможна клиентка. Собствениците на психиатричната клиника не биха искали да отидете на друго място.

— Това е истинска катастрофа.

Артър прекоси стаята и се спря от другата страна на малкото бюро.

— Паркър е оставил инструкции да отида сам на един адрес в покрайнините в полунощ. Там трябва да ме посрещнат двама мъже и ще ме заведат на някакво тайно място. Мога само да предполагам, че първо ще ме завържат, ще ме обезоръжат, преди да ме заведат при внука ви. Няма да мога да помогна на Елинор особено много в това състояние.

— Много съжалявам! Много съжалявам! — Лейди Уилмингтън изглеждаше замаяна от отчаяние. — Не знам какво да направя или да кажа. Не съм искала да се случи такова нещо. Мислех си, че правя онова, което е най-добро за всички.

Той се наведе напред и се подпря на изящното бюро.

— Къде се намира лабораторията на Паркър?

Лейди Уилмингтън бе изненадана и объркана от въпроса му.

— Моля?

— Днес ходих до квартирата му и я претърсих. Книгите и мебелите в нея са само декор, за да се имитира жилище на съвременен млад джентълмен.

— Какво искате да кажете?

— Прекарах голяма част от детството и юношеството си в къщата на прачичо — рече Артър. — Знам какви мебели има в дома на мъж, погълнат от науката. В квартирата на Паркър не открих нищо подобно.

— Не ви разбирам.

— Трябваше да има лаборатория, оборудвана с инструменти, апарати, епруветки. Трябваше да има книги по оптика и математика, а не поезия и мода. Дневниците на Трейфорд също не бяха там.

— Да, разбирам. Вчера бях прекалено разстроена и не се сетих за тези неща.

— Паркър е обсебен от плановете си да построи „Мълнията на Юпитер“. Трябва да има тайна лаборатория някъде в Лондон. Вероятно е на място, където се чувства сигурен. Място, където може да работи по цяла нощ, без да привлича вниманието на хората. Там ще да е завел Елинор.

— Старата лаборатория на Трейфорд. — Лейди Уилмингтън разтърка челото си. — Сигурна съм, че Паркър е прочел в дневниците къде се намира тя. Вероятно е бил очарован от идеята да продължи изследователската си работа там, където дядо му някога е провеждал опитите си.

— Какво знаете за нея?

— Трейфорд я създаде, след като се разделиха с прачичо ви и Глентуърт. Те така и не научиха за нея, а и едва ли щеше да ги интересува дори и да знаеха. Но Трейфорд много пъти ме е водил там — изрече тъжно лейди Уилмингтън. — Имаше нужда да сподели върху какво работи с някого, който оценява гения му. По онова време вече не си говореше с Ланкастър и Глентуърт.

— И ви е водел в лабораторията си, за да сте свидетел на резултатите от изследването му?

— Да. Местонахождението й бе наша тайна. Това бе единственото място, където двамата можехме да бъдем заедно, без да се страхуваме, че ще ни разкрият.

* * *

По-ниският от двамата мъже, които чакаха на уличката, пръв забеляза трепкащата светлинка от приближаващия се фенер.

— Е, видя ли? Той все пак дойде точно както каза господин Стоун. — Бандитът се отдръпна от стената и вдигна пистолета си. — Мислех, че е много по-умен, за да рискува кожата си заради една жена.

В началото на улицата се появи човек с шапка и балтон. Беше неясен силует на фона на светлината от фенера.

— Той е глупак, така е. — Вторият мъж вдигна ножа, който държеше. С другата се пресегна и взе парчето въже, с което възнамеряваше да завърже пленника им. — Но това си е негов проблем, не наш. Ние трябва само да го заведем до старото абатство и да го оставим в клетката, която ни описа господин Стоун, това е всичко.

Те предпазливо тръгнаха към жертвата си, но човекът с шапката и балтона не направи никакви подозрителни движения. Просто стоеше и чакаше.

— Не мърдайте от мястото си, милорд — рече ниският мъж. Той държеше пистолета така, че предполагаемата му жертва да го види много ясно. — Дори и малкото си пръстче не помръдвайте. Приятелят ми ще ви претърси, за да се увери, че сте чист, преди да се видите с господин Стоун.

Мъжът с балтона не каза нищо.

— Не ви се говори, а? — По-високият бандит се приближи с въжето в ръка. — Не мога да кажа, че ви виня. И аз на ваше място бих се притеснил, така си е. Господин Стоун е странна птица, вярно е.

— Но ни плаща щедро, така че се опитваме да не обръщаме внимание на странностите му — обясни ниският. — Да приключваме с тази работа. Сложете ръце на гърба, за да може партньорът ми да ви завърже. Нямаме цяла нощ на разположение, знаете.

— Не — рече Дженкс и свали шапката си. — Нямаме цяла нощ на разположение.

Нед и Хътчинс излязоха от входа зад двамата престъпници.

Щом чуха стъпки зад себе си, те се обърнаха, но Нед и Хътчинс вече бяха до тях. Опряха дулата на пистолетите си в гърбовете им.

— Хвърлете оръжията или и двамата сте мъртви — каза Хътчинс.

Злодеите замръзнаха на място. Пистолетът изтрака върху камъните. Ножът го последва.

— Чакайте малко. Наеха ни да заведем негова светлост при господаря ни — притеснено обясни ниският мъж. — Казаха ни, че всичко е уредено и негова светлост знае за плана. Не вършим престъпление.

— Това е въпрос на лично мнение — рече Хътчинс.

По-високият от двамата престъпници го погледна притеснено.

— Вие ли сте Сейнт Мерин?

— Не. Сейнт Мерин реши да мине по друг път, за да отиде на срещата с вашия господар.