Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Paid Companion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 127 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2011)
Разпознаване и корекция
tsocheto (2011)
Корекция
smarfietcka (2012)

Издание:

Аманда Куик. Компаньонката

Американска. Първо издание

ИК „Плеяда“, София, 2010

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-300-6

История

  1. — Добавяне

Тридесет и шеста глава

Артър стъпи с единия крак на стъпалото и подпря лакът на бедрото си.

— Защо смятате, че господинът, който живееше в апартамент номер пет, е бил особняк?

Възрастната икономка изсумтя.

— Нямаше прислужник. Нямаше камериерка. Нямаше никой, който да се грижи за дрехите му и да му готви. Живееше съвсем сам. Не съм срещала мъж, който да се грижи сам за себе си.

Той се обърна и отново погледна вратата на апартамент номер пет.

— Бяхте ли тук, когато го отведоха?

— Да. — Жената проследи погледа му и поклати глава. — Беше ужасно. Изведоха го завързан в една от онези усмирителни ризи, с които омотават горките хора в „Бедлам“. Изисканата дама в каретата си изплака очите. След това всички говореха, че ще го отведат в частна психиатрична клиника някъде в провинцията.

— Идваха ли посетители при господина, докато живееше на тази улица?

— Не съм виждала някой да идва при него. Но пък той стоеше тук само за по няколко часа следобед и привечер.

Артър се поизправи и свали крака си от каменното стъпало.

— Не спеше ли тук?

— Никога не съм го виждала да се прибира преди обяд. Предполагам, че е прекарвал нощите в клуба си.

Графът впери поглед във вратата.

— Или пък някъде другаде.

* * *

Елинор усети влагата и разбра, че се намира под земята, още преди Паркър да развърже очите й. Когато махна превръзката, тя видя каменна стая без прозорци, осветена с лампи, закачени на стените.

Бяха слезли до това място в нещо като желязна клетка. Очите й бяха завързани и не успя да види самото устройство, но усети движението му и чу тракането на тежки вериги, с които Паркър го спусна. Бе много горд, че само той знае тайната как се отваря тази клетка.

— Има специална ключалка, която го подсигурява — бе казал той. — Човек трябва да знае комбинацията, за да го отключи.

Ниският, сводест таван й подсказа, че стаята е много стара. Готическият стил бе оригинален и не бе идеята за обзавеждане на някой съвременен дизайнер. Чу, че някъде капе вода.

В стаята имаше няколко работни тезгяха. Върху всеки от тях бяха наредени всякакви инструменти и машини. Някои от тях, например везни, микроскоп, лупи, тя разпозна. Други й бяха напълно непознати.

— Добре дошла в лабораторията на дядо ми, госпожице Лодж. — Паркър направи широк жест с ръка. — Оборудването му бе отлично. Но естествено, когато за първи път попаднах тук, повечето неща вече бяха остарели. Някои все още работеха и вършеха работа, но си позволих да подменя голяма част от уредите с по-модерни машини.

Ръцете й все още бяха вързани отпред, но Паркър бе развързал краката й още докато слизаха с клетката.

По време на кошмарното пътуване се опита да скочи от движещата се клетка, но решетъчната врата бе затворена. Когато Паркър изкомандва на двамата главорези на капрата, тя бързо осъзна, че няма никакъв смисъл да ги моли за помощ. Злодеите явно работеха за него.

— Не пътувахме дълго — каза тя. Съзнателно не обърна внимание на думите му. — Трябва все още да сме в Лондон. Къде се намира това място?

Опитваше се гласът й да звучи спокойно, сякаш контролира ситуацията. Каквото и да се случеше, нямаше да му позволи да види ужаса, който бе изпълнил сърцето й. Нямаше да достави това удоволствие на този луд човек.

— Много сте прозорлива, госпожице Лодж. Да, наистина сме в Лондон. Тази лаборатория се намира в доста отдалечен квартал под руините на едно древно абатство. В околността живеят много малко хора, които са убедени, че това място е населено с духове.

— Разбирам. — Тя внимателно огледа помещението. Не бе много трудно човек да повярва, че тук витаят духове и призраци.

Паркър сложи пистолета на един тезгях и свали палтото си. Под добре ушитото палто носеше снежнобяла ленена риза и елегантно елече в синьо и бяло.

— Дядо ми поддържаше и подсилваше местните легенди за абатството, а аз продължих в този дух — обясни той. — Много е полезно, когато човек иска да държи хората далеч от това място.

— Защо ме доведохте тук?

— Това е дълга и заплетена история, госпожице Лодж. — Той погледна часовника си. — Но имаме време, ще ви я разкажа. — Той отиде до един тезгях и докосна голямата зловеща машина. Погали я, сякаш милва нежно любовницата си. Очите му блестяха от ужасяващо обожание. — Това е една история за съдба и предопределеност.

— Глупости. Никой сериозен учен не вярва в съдбата и предопределеността.

— А, аз съм нещо повече от сериозен учен, скъпа моя. Аз съм роден да бъда господар на науката.

— Баба ви беше права. Вие наистина сте луд.

Той се изсмя.

— Тя наистина вярва в това.

— Извършили сте престъпление, убийство.

— Убийствата са само началото, госпожице Лодж. — Той бавно прокара ръка по част от машината, която приличаше на дълга цев на пушка. — Само началото. Предстои ми още много работа.

Начинът, по който милваше машината, я притесни. Тя отмести поглед от дългите му елегантни пръсти.

— Разкажете ми за вашата така наречена съдба, предопределеност.

— Няма никакво съмнение в това. Вече не. — Той изглежда бе омагьосан от тази машина. — Със Сейнт Мерин имаме една съдба. Никой от нас не може да избяга от съдбата си.

— Какво имате предвид?

Паркър извади малка червена кадифена торбичка от джоба си и я развърза.

— И двамата сме наследили смърт и неосъществена предопределеност. Но този път нещата ще се развият по различен начин.

Много внимателно извади голям скъпоценен камък от торбичката и го постави в отвор отстрани на странната машина.

— За какво, по дяволите, говорите? — попита тя. Искаше да го накара да продължи да разказва.

— Дядо ми и прачичото на Сейнт Мерин били приятели, а после станали най-големите съперници. В крайна сметка съперничеството между тях станало ожесточено. Джордж Ланкастър не е могъл да преглътне факта, че дядо ми е бил гениален като Нютон, разбирате ли? Наричали го луд. Подигравали му се.

— Вече си отмъстихте, нали? Убихте прачичото на Артър.

— Смъртта на Ланкастър бе нещастен случай. Поне тогава така мислех. Нямах намерение да го убивам, не и преди да е видял успеха на моя проект. Исках да знае, че е грешал, когато се е присмивал на дядо ми и го е наричал побъркан алхимик. Но старецът ме изненада. Прибра се точно когато претърсвах лабораторията му.

— Търсили сте табакерата.

— Да. За да проработи „Мълнията на Юпитер“, ми трябват трите скъпоценни камъка, разбирате ли? — Той сложи втория тъмен камък в уреда. — След като Джордж Ланкастър умря, осъзнах, че може би не съм разбрал правилно съдбата си. Но когато научих, че Сейнт Мерин ме търси, всичко ми стана ясно. Веднага разбрах, че той, а не старецът, трябва да стане свидетел на големия ми успех. Това е съвсем логично.

— Как така?

— Джордж Ланкастър и дядо ми са живели в друго време. Те са хора от предишното поколение. Принадлежат на миналото. А ние със Сейнт Мерин сме хора от новото време. Логично е графът, а не предшественикът му да стане свидетел на триумфа ми. — Паркър потупа машината с ръка. — Както е вярно, че аз, а не дядо ми, разгадах и последната тайна на „Мълнията на Юпитер“.

— Откъде научихте за предполагаемата си карма?

— Всичко бе написано в дневниците на дядо ми. — Той постави и последния камък в машината, затвори капака и се обърна към Елинор: — Но като всеки добър алхимик Трейфорд често е писал на кодиран език, който трудно се разгадава. Направих някои грешки, докато успея да го разкодирам.

— Защо смятате, че не сте направили огромна грешка, като ме доведохте тук?

— Признавам, че някои части от писанията на дядо ми бяха доста неясни. Но ми се изясниха, когато Сейнт Мерин направи така, че пътищата ни да се пресекат.

— Имате предвид, когато е решил да открие убиеца на прачичо си?

— Точно така. Когато научих, че ме търси, най-после осъзнах, че наистина ни е било писано да бъдем опоненти, точно както Ланкастър и дядо ми са били преди толкова много години.

Тя сега вече разбра.

— Доведохте ме тук, защото сте знаели, че така най-лесно ще накарате Сейнт Мерин да дойде и да стане ваш пленник.

— Вие сте много умна жена, госпожице Лодж. Сейнт Мерин е направил много добре, когато е отишъл в агенция „Гудхю и Уилис“. За вас обаче е лоша съдба, че е избрал именно вас за тази работа. Но понякога съдбата е такава. Често невинните играят ролята на пионки.