Аманда Куик
Компаньонката (7)

Пета глава

Може би защото ръмеше, голямата къща на Рейн стрийт сякаш изникна изведнъж от някакво метафизично измерение. Каквато и да бе причината, мястото изглеждаше не само мрачно, но и занемарено, помисли Елинор. Заприлича й на къщата, в която Лусинда се грижеше за умиращата си работодателка, но много по-голяма. Сякаш нещо бе угаснало в замъка на Сейнт Мерин много отдавна и бе започнал да се разрушава.

Тя пак погледна картичката, която Сейнт Мерин й бе дал, за да се увери, че наетият файтон я е докарал на точния адрес. Рейн стрийт, номер дванайсет. Нямаше грешка.

Вратата на каретата се отвори. Кочияшът й подаде ръка, за да слезе, и свали куфара с личните й вещи. Остави я на улицата и неуверено погледна входната врата.

— Сигурна ли сте, че сте дошли на правилното място, госпожо? — попита той.

— Да, благодаря — усмихна се тя, благодарна за искрената му загриженост. — Всеки момент ще дойде някой да вземе куфара ми. Не е нужно да се бавите тук повече.

Той сви рамене.

— Както кажете.

Той се качи на капрата и отпусна юздите на коня.

Елинор потисна собствените си страхове, докато гледаше как каретата се отдалечава по улицата.

Щом изчезна от погледа й, тя осъзна, че е съвсем сама насред забулената в мъгла улица. „Добре че стана така“ — каза си, докато изкачваше бързо стъпалата. По-добре, че никой не видя как новата годеница на Сейнт Мерин пристига с наета карета.

Така внезапната й поява във висшето общество щеше да е още по-интригуваща и любопитна. Когато всичко приключеше, тя просто щеше да изчезне по същия загадъчен начин.

Побиха я тръпки. Бе на път да се превърне в мистериозна жена, в актриса. Имаше странното чувство, че цял живот е чакала зад кулисите и се е подготвяла да излезе на сцената, и сега моментът за това бе настъпил.

За случая си бе облякла любимата тъмночервена рокля за разходка, която госпожа Игън й бе поръчала при личната си шивачка. На корсажа си бе закачила елегантния малък часовник, който предишната работодателка й бе подарила на сбогуване като израз на благодарност.

„Ще се справиш великолепно, скъпа — й беше казала госпожа Игън, когато й даде часовника. — Притежаваш дух, самообладание и добро сърце. Няма да останеш на дъното дълго време.“

Стъпи на най-горното стъпало и почука с тежкото месингово чукче. Звукът отекна из цялата къща.

В продължение на няколко минути тя не чу нищо. После, точно когато започна да се чуди дали наистина не е сгрешила адреса, долови тихи стъпки.

Входната врата се отвори. Пред нея застана млада, доста изтормозена прислужница.

— Да, госпожо?

Елинор се поколеба как да постъпи. Сейнт Мерин й бе казал, че възнамерява да играят тази абсурдна комедия и пред прислугата. Но тя много добре знаеше, че обслужващият персонал е много по-любопитен какво става в личния живот на господарите, отколкото те самите осъзнават. Подозираше, че дори прислужницата и останалите слуги в къщата все още да не са разбрали, че годежът не е истински, те най-малкото подозират, че има нещо нередно в цялата тази работа.

Въпреки това нямаше смисъл да се колебае. Беше й платено да си изиграе ролята и тя щеше да го стори по възможност най-убедителния начин. Прислужницата, както и аристократите от висшето общество, в което скоро щеше да бъде представена официално, бе част от публиката.

— Уведомете господаря си, че госпожица Елинор Лодж е пристигнала — любезно, но строго й нареди тя. — Очаква ме и моля ви, помолете някой лакей да вземе куфара ми от улицата, преди да го откраднат.

Прислужницата направи лек реверанс.

— Да, госпожо. — Тя отстъпи назад, за да може Елинор да влезе в салона.

Елинор изчака момичето да изчезне през една врата и едва тогава въздъхна с облекчение. Бавно се завъртя, за да огледа салона. Беше точно толкова мрачен и неприветлив, колкото и къщата отвън. През прозорците над вратата проникваше много малко светлина. Дървената ламперия още повече затъмняваше помещението. Няколко класически статуи и вази в етруски стил бяха поставени в сенчестите ниши из стаята. Беше прашно като в музей. Любопитна, тя пристъпи до най-близкия мраморен постамент и прокара пръстите си по повърхността. Намръщи се, като видя появилата се линия, и изтупа ръце, за да изчисти прахта от ръкавицата. Явно от доста време никой не бе почиствал както трябва.

В салона се чуха стъпки, по-тежки от тези на прислужницата. Елинор се обърна. Изправи се лице в лице с най-красивия мъж, който бе виждала през живота си. От високото му, благородно чело до изящно изваяните черти, очите, които излъчваха магнетичен, загадъчен чар и сексапил, естествено къдравата коса — той представляваше олицетворение на мъжкото съвършенство.

Ако не носеше униформа на иконом, спокойно би могъл да позира на художник, който иска да нарисува олицетворението на романтичния поет в стила на Байрон.

— Аз съм Ибитс, госпожице — изрече той с дълбок глас. — Съжалявам, ако сме ви създали някакви неудобства. Негова светлост ви очаква в библиотеката. Ако желаете да ме последвате, ще съобщя, че сте тук.

В съзнанието й звънна предупредителна камбанка. Нямаше нищо осъдително и лошо в думите му, помисли си тя, но долови нотка на презрение и надменност в тях. Може и да си въобразяваше.

— Благодаря, Ибитс.

Тя му подаде шапката си. Той незабавно се обърна, за да я сложи върху една прашна мраморна масичка.

— Не се притеснявайте! — Тя дръпна шапката от ръцете му, преди да е успял да я постави на прашната масичка. — Ще я взема със себе си. Относно куфара ми. Не бих желала да стои отвън на улицата.

— Много се съмнявам, че някой би откраднал куфара ви, госпожице. — Ибитс не би казал това толкова категорично, ако не бе убеден, че в куфара й няма нищо ценно.

Омръзна й от любезния му сарказъм.

— Веднага изпратете някой лакей да го вземе, Ибитс.

Той примигна глуповато от това, че го бе смъмрила.

— Никой уважаващ себе си крадец не би си и помислил даже да идва чак дотук да краде точно от тази къща.

— Това звучи успокоително, Ибитс. Опасявам се, че има доста крадци, които не уважават себе си кой знае колко.

Лицето му стана сериозно. Без да каже нищо повече, той посегна и дръпна силно кадифения шнур на звънеца.

Веднага се появи слаб и доста висок младеж на около осемнайсет-деветнайсет години. Имаше рижа коса и сини очи. Бледата му кожа бе осеяна с лунички. Беше нервен и уплашен.

— Нед, внеси куфара на госпожица Лодж и го качи горе в спалнята, която Сали приготви тази сутрин.

— Да, господин Ибитс. — Нед веднага изтича през входната врата.

Икономът отново се обърна към Елинор. Не каза: „Ето на, доволна ли сте сега?“, но тя бе сигурна, че точно това си помисли.

— Бихте ли дошли с мен? — вместо това каза Ибитс. — Негова светлост не обича да го карат да чака.

Без да чака отговор, той тръгна по слабо осветен коридор към задната част на голямата къща.

В дъното на коридора я въведе в дълга стая, облицована с масивно, тъмно дърво. Тя с удоволствие забеляза, че прозорците на библиотеката не бяха закрити от тежки завеси, както в предната част на къщата. Дебелите кафяви кадифени завеси бяха завързани. Прозорците гледаха към избуяла, подгизнала от дъжда градина.

На пода имаше тъмен килим, който спешно се нуждаеше от почистване. Мебелите бяха малко, и то доста старомодни. На високия тъмен таван бе нарисувано тъжно, мрачно небе още преди доста време.

По стените имаше рафтове с книги. Томовете с кожена подвързия бяха стари и прашни.

Тясна, вита стълба с парапети от ковано желязо се извиваше до балкон, отрупан с още книги.

— Госпожица Лодж, милорд. — Ибитс съобщи за нея така, сякаш четеше името й от некролог.

— Благодаря, Ибитс. — В дъното на стаята, близо до прозореца с изглед към занемарената градина, Артър се изправи иззад богато гравираното бюро.

На слабата светлина изражението му бе неразгадаемо. Той заобиколи бюрото и тръгна към нея, прекосявайки цялата стая.

— Добре дошла в бъдещия си дом, скъпа — посрещна я той.

Тя се сети, че играе роля пред иконома. И тя трябваше да стори същото.

— Благодаря. Много се радвам да ви видя пак, сър. — Елинор се постара да направи най-красивия си реверанс.

Ибитс излезе заднишком от библиотеката и затвори вратата след себе си.

Щом икономът изчезна, Артър спря по средата на стаята и погледна часовника.

— Защо, по дяволите, се забавихте толкова много? Очаквах ви още преди час.

„Стига толкова си играл ролята на любящ годеник“ — помисли си Елинор. Очевидно новият й работодател не възнамеряваше да се преструва, когато са насаме.

— Съжалявам, че се забавих — отвърна спокойно тя. — Каретата се движеше по-бавно заради дъжда.

Преди той да успее да й отвърне, една жена се обади от балкона над тях.

— Артър, моля те представи ме — изрече с топъл и нежен глас.

Елинор вдигна поглед и видя дребна като птичка жена, която изглеждаше около трийсет и пет годишна. Имаше нежни черти и искрящи кафяви очи. Косата й, прибрана в кок на тила, имаше цвета на тъмен мед. Роклята й бе сравнително нова, ушита от скъп плат, но не бе модерна.

— Позволете ми да ви представя Маргарет Ланкастър — рече Артър. — Тя е близката, за която ви споменах, че е отседнала тук, докато аз ръководя бизнес делата си. Тя предложи услугите си на придружителка, за да не пострада репутацията ви, докато живеете под един покрив с мен.

— Госпожо Ланкастър. — Елинор отново направи реверанс.

— Наричайте ме Маргарет. Все пак в очите на висшето общество скоро ще сте член на семейството. — Жената погледна витата стълба. — Боже, толкова е вълнуващо! Очаквам с нетърпение това приключение.

Артър отново отиде и седна зад бюрото си. Погледна първо Елинор, а после и Маргарет.

— Както вече обясних, искам вие двете да направите всичко необходимо да отвлечете вниманието на висшето общество, за да мога да си свърша работата възможно най-незабелязано.

— Да, разбира се — промърмори Елинор.

— Веднага започнете да се подготвяте да присъствате на най-значимите и най-модните балове и соарета, за да могат всички да видят, че наистина имам годеница.

— Разбирам — каза Елинор.

Той погледна Маргарет.

— В ролята на придружителка на Елинор трябва да направиш така, че тя да създаде убедително впечатление сред аристокрацията.

— Да, Артър. — Изражението на жената бе някак напрегнато.

— Ще има нужда от подходящи дрехи, шапки, ръкавици и всички останали аксесоари — продължи той. — Всичко трябва да е по последна мода, разбира се, и то купено от подходящите магазини. Знаеш колко е критична аристокрацията по отношение на модата.

Настъпи кратко мълчание, по време на което Маргарет изглежда се опитваше да се окопити.

— Да, Артър — отново каза тя. Този път усмивката й определено бе неуверена.

Елинор я погледна изненадана и се запита какво не е наред.

Артър сякаш не забеляза нищо.

— Много добре, засега това е всичко. — И той посегна към подвързания с кожа дневник и писалката. — Свободни сте. Сигурен съм, че имате да вършите много неща, за да се приготвите. Уведомете ме, ако имате някакви въпроси.

Елинор се запита дали той осъзнава, че ги отпрати, сякаш са част от прислугата в къщата. Разбира се, напомни си тя, в нейния случай това бе така. Роднинската му връзка с Маргарет бе съвсем друго нещо, но Елинор много се изненада, че жената не се обиди. Всъщност тя като че ли нямаше търпение да се махне от библиотеката.

Елинор се замисли и за реакцията й преди малко, когато Артър съвсем спокойно й нареди да поеме отговорността за всичко, което се отнася до модата и стила.

Бе убедена, че в очите на Маргарет имаше прикрит ужас.

* * *

Когато вратата зад двете жени се затвори, Артър остави настрана дневника и се изправи. Отиде и застана до прозореца с изглед към градината. Знаеше, че Елинор подозира, че крие нещо от нея. Беше права. Но смяташе, че е най-добре тя да не знае цялата истина. Не бе необходимо да казва и на Маргарет. И на двете щеше да им е по-лесно да играят ролите си, ако не знаеха какво в действителност го бе накарало да „напише“ тази пиеса, в която те участваха.

Той доста стоя до прозореца. Загледа се в градината и си спомни колко мрази тази къща.

Дядо му го бе довел да живее тук, след като родителите му загинаха при пожар в една странноприемница. Тогава бе едва шестгодишен. До този момент не бе виждал дядо си. Старият граф бе бесен на сина си, задето бе избягал и се бе оженил без негово съгласие. Майката на Артър бе млада дама без пари и социално положение. Възрастният мъж бе отказал да приеме нея и внука си.

Дядо му определено умееше да се сърди. Но загубата на сина му при пожара бе накарала възрастният мъж да осъзнае, че Артър е единственият му наследник. Бе довел внука си в голямата и мрачна къща на Рейн стрийт, а после си бе поставил за цел да не допусне Артър да тръгне по романтичния, безотговорен път на баща си.

Бе научил урока си добре, помисли си Артър. Дядо му му бе втълпил какви са задълженията и отговорностите му още от първия ден. Десет години по-късно, дори на смъртно легло, възрастният мъж не се бе отказал от задачата, която си бе поставил. Последните му думи към Артър бяха: „Запомни, ти си главата на семейството. Твой дълг е да се грижиш за останалите му членове“.

Единственият лъч светлинка през всичките тези години бяха честите и продължителни посещения в дома на ексцентричния му прачичо Джордж Ланкастър.

Именно подкрепата на чичо Джордж му бе помогнала да понесе мрачния и суров характер на стария граф. За разлика от останалите членове на неговото голямо и пръснато къде ли не семейство, Джордж Ланкастър не очакваше нищо друго от него, освен да е самият себе си, подрастващ младеж с младежки надежди, мечти и интереси. Артър бе обикнал Джордж, а не дядо си, така както някога бе обичал собствения си баща. Сега Джордж Ланкастър бе мъртъв, бяха го убили преди по-малко от два месеца.

— Ще отмъстя за теб — тихо изрече Артър. — Заклевам се, убиецът ще си плати.