Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ravished, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 195 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Красавицата и звярът

Издателство „Ирис“, София, 1999


1.

Гледката пред очите му сякаш бе от някакъв кошмар. Гидиън Уестбрук, виконт Сейнт Джъстин, стоеше на прага на малко и приятно на вид преддверие, което сякаш водеше към самия ад.

Из цялата стая бяха разпръснати кости. Зловещо хилещи се черепи, белеещи се ребра и счупени бедрени кости се виждаха навсякъде, сякаш самият дявол използваше това място за сметище. По первазите на прозорците се мъдреха големи каменни късове, в които се очертаваха древни кости. В един от ъглите бе струпана купчина прешлени.

В центъра на цялата сатанинска бъркотия седеше стройна жена в изцапана престилка. Бяла муселинена шапчица бе кацнала малко накриво върху буйни кестеняви къдрици, които образуваха заплетена грива. Жената, която очевидно беше млада, седеше до тежко махагоново писалище. Стройният й грациозен гръб бе обърнат към Гидиън. Тя задълбочено скицираше нещо и явно цялото й внимание бе погълнато от един каменен къс, в който се очертаваха формите на дълга кост.

От мястото си Гидиън успя да забележи, че на пръстите й, с които така сръчно държеше перото, няма венчална халка. Значи това бе една от дъщерите, а не вдовицата на преподобния Поумрой.

Точно това му трябваше, помисли си Гидиън, още една дъщеря на енорийски пастор.

След като последната бе умряла и опечаленият й баща напусна околността, бащата на Гидиън бе назначил нов енорийски пастор, преподобния Поумрой. Но преди четири години, когато и Поумрой почина, Гидиън, вече управител на бащините си имоти, не си направи труда да назначи нов пастор. Виконт Сейнт Джъстин не се интересуваше особено от духовното благоденствие на хората от Ъпър Бидълтън.

Благодарение на стара уговорка между Поумрой и бащата на Гидиън, семейството на пастора бе продължило да живее в енорийската къща. Плащаха си наема навреме и, що се отнася до Гидиън, това бе всичко, което го интересуваше.

Той погледа още малко сцената пред себе си и отново потърси с поглед онзи, който бе оставил вратата на къщата отворена. Но когато не откри следи от присъствието на друг човек, свали цилиндъра си с извита периферия и пристъпи в малкото преддверие. Свежият морски бриз го последва вътре.

Март беше към края си, но въпреки слънчевия ден морският въздух все още бе мразовит.

Гидиън се почувства доста развеселен, а и както сам си призна, заинтригуван от вида на младата жена, седнала сред старите кости, с които бе заринат целият кабинет. Той прекоси тихо преддверието, като внимаваше тежките му ботуши за езда да не трополят по каменния под. Гидиън беше едър мъж, някои дори смятаха, че е грамаден, и в отчаян опит да компенсира гигантския си ръст, той отдавна се бе научил да стъпва безшумно. И без това където и да идеше, достатъчно лица се обръщаха след него.

Той спря на вратата на кабинета и още малко погледа жената. Щом му стана ясно, че е прекалено заета, за да усети присъствието му, той се реши да развали магията на очарователната гледка.

— Добър ден.

Младата жена край писалището възкликна от изненада и скочи на крака, изпускайки перото си. Извърна се рязко и се озова лице в лице с Гидиън, при което първоначалната й уплаха прерасна в ужас.

Гидиън бе свикнал с тази реакция. Поначало не беше красив мъж, а и дълбокият белег, който прорязваше като светкавица лявата му буза чак до устата никак не подобряваше положението.

— Кой, по дяволите, сте вие? — Сега и двете ръце на младата жена бяха зад гърба й. Тя определено се опитваше да скрие скиците си под някакво списание. Ужасът в необикновено големите й тюркоазеносини очи бързо взе да отстъпва място на мрачно подозрение.

— Сейнт Джъстин — Гидиън я удостои с хладна учтива усмивка, като бе съвсем наясно как изглежда белегът му при това движение на лицевите мускули. После зачака блестящите й очи да се изпълнят с обичайното отвращение.

— Сейнт Джъстин? Лорд Сейнт Джъстин? Виконт Сейнт Джъстин?

— Да.

Вместо очакваното отвращение синьозеленият и поглед изразяваше огромно облекчение.

— Слава богу!

— Рядко ме посрещат така възторжено — промърмори Гидиън.

Младата дама рязко се отпусна обратно на стола си.

— Мили боже, милорд — намръщи се тя. — Ужасно ме изплашихте. Какво очаквате, като се промъквате така зад гърба на хората?

Гидиън хвърли през рамо един многозначителен поглед към отворената врата на къщата.

— Щом не желаете да ви безпокоят разни натрапници, не е ли по-добре да държите вратата затворена и заключена?

Жената проследи погледа му.

— О, божичко! Сигурно госпожа Стоун я е оставила отворена. Тя си е от хората, които направо боготворят свежия въздух. Но моля ви, влезте, милорд.

Тя отново скочи на крака и грабна две дебели книги от единствения свободен стол в стаята. За момент се спря нерешително и затърси с поглед празно местенце сред неразборията, където да ги остави. После с лека въздишка се отказа от тази трудна задача и небрежно остави книгите на пода.

— Моля, седнете, сър.

— Благодаря — Гидиън бавно пристъпи в кабинета и много внимателно приседна на малкия и доста крехък на вид стол. Тази мода, да се обзавеждат стаите с изящни и чупливи мебели, съвсем не бе пригодна за човек с неговия ръст и тегло. Все пак, за щастие, столчето издържа.

Той погледна книгите, които до скоро заемаха мястото му. Първата бе Теория за произхода на земята от Джеймс Хътън, а другата бе от Плейфеър, Примери в подкрепа на Хътъповата теория за произхода на земята. Тези две книги, както и пълната с кости стая, обясняваха доста неща. Дамата, на която гостуваше, бе запалена по вкаменелостите.

Може би фактът, че е свикнала да гледа тези избелели, хилещи се черепи, обясняваше липсата на ужас и отвращение при вида на обезобразеното му лице, помисли си с горчивина Гидиън. Явно бе привикнала към подобни страховити гледки. Той успя да я огледа по-подробно, докато тя припряно събираше от бюрото останалите скици и бележки. Меко казано, тази дама бе необикновена.

Буйната й коса отдавна бе успяла да се измъкне от бонето и няколкото фиби, които безуспешно се опитваха да я държат в подчинение. Гъстата бухнала грива обкръжаваше лицето й като мек, но неукротим облак.

Тя определено не беше красива, нито дори особено „хубавичка“ в онзи смисъл, който бе модерен напоследък. Но пък усмивката й бе ослепителна. Беше заредена с огромна енергия и жизненост, както и всичко останало в нея. Гидиън забеляза, че двата й предни зъба, малки и бели, леко стърчаха напред. Странно, но ефектът бе очарователен, помисли си той.

Острото й носле и високите скули, заедно с будния и интелигентен поглед на прелестните й очи, създаваха впечатление за някаква агресивност и любопитство. Тази жена определено не принадлежеше към категорията на свенливите, плахи и кротки домакини, реши Гидиън. Човек винаги ще знае точно какво отношение има тя към него. А това му допадаше.

Лицето й извика в съзнанието му образа на умно котенце и изведнъж му се прииска да я погали, но се въздържа. От собствения си горчив опит знаеше, че дъщерите на енорийските пастори често са по-опасни, отколкото изглеждат. Веднъж вече бе жестоко ухапан и това му бе предостатъчно.

Гидиън прецени, че домакинята му е на двадесет и няколко години. Зачуди се дали липсата на наследство беше причина да остане неомъжена, или пък очевидната й страст към стари кости бе обезкуражила потенциалните кандидати за ръката й.

Погледът на Гидиън бързо се плъзна по останалата част от тялото й, като не пропусна да забележи състоянието на муселинената й рокля с висока талия: личеше, че някога е била с бронзов цвят, който отдавна се бе превърнал в някакъв неопределен оттенък на кафявото. Над скромното й деколте се подаваше наборът на ризата й.

Поради широката престилка, която носеше върху роклята, човек можеше само да гадае за формите, които се криеха под нея. Все пак Гидиън забеляза нежния овал на гърдите й и очертанията на тънката й талия. Когато дамата пъргаво заобиколи писалището, за да седне отново на мястото си, погледът му не пропусна да забележи как лекият муселин за миг се завихри около ханша й, издавайки пищно заоблените й форми.

— Както сам виждате, наистина ме изненадахте, милорд — жената избута още няколко скици под един брой на Доклади на дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми. Тя го погледна с лек укор в очите. — Извинявам се за вида си, но тъй като не ви очаквах точно тази сутрин, едва ли може да ме вините, че не съм облечена подобаващо за случая.

— Не се притеснявайте за външния си вид, госпожице Поумрой. Уверявам ви, че ни най-малко не ме обижда. — После Гидиън повдигна вежди с учтивия въпрос: — Вие сте госпожица Хариет Поумрой, нали?

Тя се изчерви:

— Да, разбира се, милорд. Та коя друга да съм? О, сигурно ме смятате за крайно неучтива. И наистина, леля ми непрекъснато ми повтаря, че маниерите ми съвсем не са изискани. Но работата е там, че жена в моето положение едва ли може да е прекалено внимателна.

— Разбирам — хладно отбеляза Гидиън. — Репутацията на една дама по принцип е твърде крехка, а една дъщеря на енорийски пастор е в особено рисковано положение, не е ли така?

Хариет го погледна неразбиращо.

— Извинете, не ви разбрах?

— Може би трябва да извикате някой роднина или икономката ви да се присъедини към нас. Заради репутацията си.

Хариет примигна и синьозелените й очи се изпълниха с учудване.

— Репутацията ми? Господи, въобще не говорех за репутацията си, милорд. През целия ми живот едва ли нещо я е застрашавало, а и тъй като вече съм почти на двадесет и пет години, едва ли и в бъдеще ще ми се наложи да се тревожа за нея.

— Майка ви не ви ли е предупредила да внимавате с непознати?

— О, небеса, не — Хариет се усмихна, явно на някакъв спомен. — Баща ми наричаше майка ми жива светица. Тя беше толкова мила и гостоприемна към всички. Но почина при злополука с една карета, две години преди да се преместим в Ъпър Бидълтън. Беше през зимата и тя бе тръгнала да занесе топли дрехи на бедните. На всички много ни липсваше и дълго скърбихме за нея. Особено баща ми.

— Разбирам.

— Ако наистина се тревожите за правилата на благоприличието, милорд, опасявам се, че не мога да ви помогна — продължи Хариет дружелюбно. — Леля ми и сестра ми отидоха на покупки в селото. Икономката ни е някъде наблизо, но се съмнявам, че ще ми е от особена полза, ако случайно решите да накърните репутацията ми. Тя има лошия навик да припада и при най-незначителния повод.

— За това сте напълно права — рече Гидиън. — Наистина не успя да помогне много на младата дама, която живееше преди вас в тази къща.

Хариет изглежда се заинтересува от темата.

— О, значи сте се срещали с госпожа Стоун?

— Познавахме се преди няколко години, когато живеех в околността.

— А, да, разбира се. Тя е била икономка и на предишния пастор, нали? А ние я наследихме заедно с къщата. Леля Ефи казва, че е ужасно потискащо човек да е в нейната компания и аз съм съгласна с това, но татко винаги ни напомняше, че трябва да сме милосърдни. Казваше, че не можем да я уволним, защото няма да си намери работа никъде другаде в околността.

— Високо оценявам отношението му към въпроса. Все пак сте принудени да се примирявате с една ужасно мрачна икономка, освен ако госпожа Стоун не се е променила коренно през последните години.

— Очевидно не е. Все още говори като пророчица на Страшния съд. Но татко беше много мил човек, при все че му липсваше практично мислене. Сега се старая да се държа така, както той би искал, въпреки че понякога ми е изключително трудно — Хариет се наведе напред и кръстоса ръце. — Когато казах, че едва ли съм прекалено внимателна, имах предвид необходимостта да се грижа за нещо далеч по-важно от репутацията ми, сър.

— Вие ме удивявате! Та какво може да е по-важно от нея, госпожице Поумрой?

— Работата ми, разбира се — тя отново се бе облегнала на стола си и сега го погледна многозначително. — Вие сте светски човек, милорд. Несъмнено сте пътували много. Така да се каже, познавате живота добре. Сигурно сте наясно, че има разни безскрупулни типове, които се промъкват навсякъде.

— О, наистина ли?

— Точно така. И мога да ви кажа, че има хора, които биха откраднали моите вкаменелости, за да ги обявят за свои открития, без капчица угризение. Знам, че сигурно е много трудно за един добре възпитан джентълмен като вас, милорд, да признае, че съществуват хора, които биха извършили подобна низост, но си е така, фактите са си факти. Бдителността ми не трябва да отслабва нито за миг.

— Разбирам.

— При това положение, не искам да прозвучи неучтиво, но ще ви помоля да ми покажете някакво доказателство за самоличността си.

Това вече го свари съвсем неподготвен. Белегът на лицето му беше предостатъчно доказателство за самоличността му, поне за хората от Ъпър Бидълтън.

— Вече ви казах, че съм Сейнт Джъстин.

— Опасявам се, че ми е нужно някакво друго доказателство, сър. Както вече ви казах, предпазливостта ми съвсем не с излишна.

Гидиън обмисли положението си и се зачуди дали да се смее, или да проклина. Тъй като не се сети за друго, той бръкна в джоба си и извади едно писмо.

— Ако не се лъжа, вие сте изпратили това, госпожице Поумрой. Надявам се, фактът, че е в моите ръце, да е достатъчно доказателство, че аз съм Сейнт Джъстин.

— О, да. Писмото ми — тя се усмихна с облекчение. — Значи сте го получили. И веднага се отзовахте. Знаех си, че ще дойдете. Всички твърдят, че въобще не се интересувате от събитията в Ъпър Бидълтън, но аз бях сигурна, че не е така. Все пак вие сте роден тук, нали?

— Да, имам тази чест — сухо отвърна Гидиън.

— Значи сте дълбоко свързан със земята. Корените ви са тук, дори да сте избрали за постоянно жилище някое от другите, ви имения. Не е възможно да не изпитвате чувство на дълг и отговорност към тези земи.

— Госпожице Поумрой…

— Човек не може просто ей така да загърби родното си място. Вие сте виконт, наследник на графство. Сигурно разбирате задълженията, които произтичат от това и…

Госпожице Поумрой! — Гидиън вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Но все пак остана леко изненадан, когато жестът му постигна целта си. — Нека си изясним едно нещо, госпожице Поумрой. Съдбата на Ъпър Бидълтън въобще не ме интересува, стига фамилните земи да продължават да носят пари. Но ако не ми осигуряват приличен доход, уверявам ви, че без колебание ще ги продам.

— Но прехраната на повечето хора в този район зависи от вас, по един или друг начин. Като най-едрия земевладелец наоколо вие осигурявате икономическата стабилност на цялата област. Сигурна съм, че сте наясно с това.

— Интересите ми към Ъпър Бидълтън са от финансово, а не от сантиментално естество.

Изглежда Хариет за миг се почувства объркана, но бързо се съвзе.

— Сигурно се шегувате, милорд. Разбира се, че ви интересува съдбата на селото. Та вие толкова бързо се отзовахте на писмото ми! Това доказва, че сте истински загрижен.

— Дойдох тук само от любопитство, от чисто любопитство, госпожице Поумрой. Писмото ви звучеше не по-малко заповедно от кралски указ. Не съм свикнал да бъда привикван от млади момичета, които дори не познавам, а още по-малко да търпя те да ми четат лекции относно задълженията и отговорностите ми. Трябва да призная, че бях ужасно любопитен да се срещна с жената, която си въобразява, че има правото да се държи така.

— О… — изражението й рязко се промени. Изглежда едва сега започна да разбира, че Гидиън не е особено доволен от тази среща, чиято инициаторка беше тя самата. Хариет се усмихна неуверено. — Простете, милорд. Може би писмото ми е звучало малко заповедно?

— Това е меко казано, госпожице Поумрой.

Тя прехапа устни, като го гледаше изпитателно.

— Признавам, че наистина имам лошия навик да съм, как да кажа, прекалено пряма?

— По-правилно ще е да кажете рязка. Или изискваща. Дори деспотична.

Хариет въздъхна.

— Прав сте. Но с така, защото непрекъснато ми се налага да взимам решения. Татко в много отношения беше прекрасен човек, но предпочиташе да се занимава с духовното благоденствие на паството си, а не с ежедневните грижи на семейството. Леля Ефи е наистина много мила, но не е възпитана да взима решения. А сестра ми току-що завърши училище и няма почти никакъв житейски опит.

— С други думи, отдавна сте поели управлението на дома в свои ръце, поради което сте свикнали да заповядвате и командвате за всяко нещо — заключи Гидиън. — Това ли искахте да кажете, госпожице Поумрой?

Тя се усмихна, очевидно доволна от схватливостта му.

— Точно така. Виждам, че разбирате. Сигурно ви е известно, че във всяка ситуация все някой трябва да взима решения и да издава команди.

— Като на борда на кораб, така ли? — Гидиън с мъка сдържа усмивката си при мисълта как Хариет Поумрой командва кораб от кралската флота. Щеше да изглежда наистина впечатляващо в капитанска униформа, реши той. Готов бе да заложи цяло състояние, че задните части на госпожица Поумрой значително ще променят облика на чифт обикновени моряшки панталони.

— Да, точно както на борда на кораб — каза Хариет. — Е, в нашия дом, най-общо казано, аз съм човекът, който трябва да взима решенията.

— Разбирам.

— Чудесно. Но все пак дълбоко се съмнявам, че сте пропътували цялото разстояние от имението ви на север до тук само за да задоволите любопитството си коя жена се е осмелила да ви пише с такъв рязък тон. Все пак признайте, че се интересувате от събитията тук, в Ъпър Бидълтън, милорд.

Гидиън сви рамене и прибра писмото обратно в джоба си.

— Няма да споря за това с вас, госпожице Поумрой. Важното е, че съм тук, затова нека да минем на въпроса. Може би ще бъдете така любезна да ми съобщите каква по-точно е тази злокобна опасност, която споменавате в писмото си, както и защо тя изисква от мен крайна дискретност!

Нежните устни на Хариет се разтегнаха в иронична усмивка.

— О, боже. Освен че ви се е сторило доста заповедно, писмото ми е звучало и някак злокобно, така ли? Сигурно ви е заприличало на откъс от страховитите готически романи на госпожа Радклиф[1].

— Да, госпожице Поумрой. Точно така — Гидиън не сметна за необходимо да споменава, че е препрочел писмото няколко пъти. То наистина бе необикновено. Молбата за съдействие беше отправена с такъв енергичен тон, а и стилът на писмото, макар да бе доста драматичен, говореше за особена жизненост и сила на духа, което действително бе събудило любопитството му да се срещне очи в очи с авторката.

— Сър, разберете ме добре: исках да съм съвсем сигурна, че ще прикова вниманието ви.

— Е, успяхте да го приковете.

Хариет отново се наведе напред и пак кръстоса ръце със съвсем делови вид.

— Ще говоря направо, милорд. Наскоро открих, че Ъпър Бидълтън очевидно е станал свърталище на банда опасни крадци и главорези.

Шеговитото настроение на Гидиън моментално се изпари. Изведнъж той се зачуди дали жената срещу него е с всичкия си.

— Вероятно ще благоволите да изясните твърдението си, госпожице Поумрой.

— Става въпрос за пещерите, милорд. Сигурно помните, че покрай брега скалите са осеяни с пещери. Те се намират точно под вашите земи — тя нетърпеливо махна с ръка към отворената входна врата, отвъд която, близо до дома на енорийския пастор, се виждаха скалите, спускащи се почти отвесно към морето. — Разбойниците използват една от пещерите в скалите точно над брега.

— Много добре си спомням тези пещери. Никога не са били от някаква полза за имението ни. Семейството ми винаги е разрешавало на търсачите на вкаменелости да ги изследват напълно свободно — Гидиън се намръщи. — Нима искате да кажете, че някой ги използва за незаконна дейност?

— Точно така, милорд. Открих това преди няколко седмици, когато изследвах един нов проход в скалите — очите на Хариет заблестяха ентусиазирано. — Точно в тази пещера направих някои многообещаващи открития, сър. Една прекрасна бедрена кост, както и още няколко други… — тя изведнъж замълча.

— Нещо не е наред ли?

— О, не, съвсем не — Хариет сбърчи нослето си в самообвиняваща се физиономия. — Простете, милорд. Отклонявам се от темата. Все така става, когато спомена нещо относно вкаменелостите. Но вие едва ли се интересувате особено от изследванията ми. Да се върнем на въпроса: пещерите наистина се използват за престъпни цели.

— Моля, продължавайте — насърчи я Гидиън. — Става все по-интересно.

— Да, наистина, та както казвах, онзи ден изследвах един нов проход и…

— Госпожице Поумрой, това не е ли едно твърде опасно занимание? Случвало се е хората да се изгубят из пещерите и да не могат да излязат дни наред. А някои дори са си умрели в тях.

— Уверявам ви, че аз съм много внимателна. Използвам фенер и маркирам пътя си. Баща ми ме научи как да изследвам пещерите. Та значи, наскоро се натъкнах на невероятна пещера. Голяма е колкото обширна приемна зала. И цялата е осеяна с многообещаващи каменни образувания — Хариет присви очи. — Само че беше пълна и с нещо, което очевидно е плячка.

— Плячка?

— Ами да, плячка, крадена стока. Нали разбирате какво имам предвид, плячката на крадците.

— Аха, плячка. Да, разбира се — Гидиън вече не се чудеше дали е луда. Важното бе, че тази дама определено беше една от най-интересните личности, които бе срещал през живота си. — И какво представляваше тази плячка, госпожице Поумрой?

Тя свъси вежди замислено.

— Така-а-а. Имаше няколко първокласни сребърни прибора за сервиране. Няколко изключително изящни златни свещника. Малко скъпоценности и бижута. Но всички предмети бяха от най-висока класа, милорд. Веднага предположих, че не може да са откраднати от района на Ъпър Бидълтън.

— Какво ви наведе на тази мисъл?

— Тук има само една-две къщи, които могат да се похвалят с подобни изящни предмети, но кражбата дори на един от тях веднага щеше да се разчуе. А нищо подобно не сме чули.

— Разбирам.

— Подозирам, че предметите пристигат от друго място и се внасят в пещерата нощем, където остават на склад, докато собствениците се откажат от всякакви опити да ги открият. Чувала съм, че не са редки случаите, когато полицията залавя крадците точно когато се опитват да продадат стоката си.

— Много добре сте информирана.

— Да, но както казвах, очевидно някакви особено хитри злодеи са се сетили, че могат да крият крадените си вещи в моите пещери, докато престанат да ги търсят и страстите се поуталожат. Тогава сигурно предметите биват откарвани до Бат или до Лондон и там ги продават на разни бижутери и заложни къщи.

— Госпожице Поумрой — Гидиън едва сега започна да се замисля дали пък наистина пещерите не бяха сцена на някакви престъпни машинации. — Позволете да запитам, защо не сте отнесли въпроса към местния съдия или към управителя на имотите ми?

— Местният съдия вече е прекалено възрастен, сър. Той въобще не е в състояние да се справи с подобна история. А ако ми позволите да съм съвсем откровена, вашият нов управител, господин Крейн, не ми вдъхва и капчица доверие — Хариет сви устни неодобрително. — Колебая се дали да ви го кажа, милорд, но ми се струва, че той знае за престъпната банда и умишлено си затваря очите за дейността им.

Гидиън присви очи.

— Това е много сериозно обвинение, госпожице Поумрой.

— Да, знам. Но просто не можех да му се доверя. Дори не мога да проумея какво ви накара да го наемете за свой управител.

— Просто той беше първият, който се кандидатира за поста, когато обявих, че е свободен — рече Гидиън, като мислеше, че с това изчерпва въпроса. — А и препоръките му бяха отлични.

— Е, да, но въпреки това този човек не ми вдъхва доверие. Както и да е, да се върнем към фактите. Поне на два пъти аз видях с очите си как в пещерата влизат някакви мъже, и то късно през нощта. На влизане носеха чували, но когато излязоха отново на брега, бяха с празни ръце.

— Късно през нощта?

— След полунощ, за да бъдем точни. Но разбира се, само при отлив. Когато има прилив, пещерите стават недостъпни.

Гидиън обмисли чутото и то му се стори доста обезпокояващо. Мисълта, че госпожица Поумрой излиза сама посред нощ, не беше от най-приятните. Особено ако предположенията й се окажат верни. Тази млада дама определено не бе наглеждана добре от роднините си.

— За бога, какво сте търсели сама на брега, и то посред нощ, госпожице Поумрой?

— Следях ги, естествено. От прозореца на стаята ми мога да наблюдавам част от брега. След като открих крадените вещи в пещерата, започнах редовно да стоя на пост през нощта. Когато една нощ забелязах светлина на брега, това събуди подозренията ми и излязох, за да проверя какво става.

Гидиън не можеше да повярва на ушите си.

— Значи сте напуснали сигурността на дома си и посред нощ сте слезли долу, за да проследите някакви мъже, за които предполагате, че са крадци?

— А как иначе щях да разбера какво точно става там?

— Леля ви знае ли за странното ви поведение? — рязко попита Гидиън.

— Разбира се, че не знае. Само щеше да се тревожи, ако разбере, че наоколо се навъртат разни злодеи. Леля Ефи много се разстройва от такива неща.

— И не само тя. Напълно разбирам отношението й към подобни действия.

Хариет не обърна внимание на забележката му.

— Във всеки случай, точно сега тя има достатъчно грижи. Обещах й да опитам да осигуря на сестра ми Фелисити един сезон в Лондон и, нали разбирате, леля Ефи е прекалено загрижена за тази перспектива.

Гидиън учудено повдигна вежди.

Вие се опитвате да финансирате един сезон за сестра си? Сама?

Хариет въздъхна лекичко.

— Очевидно е, че не мога да направя подобно нещо сама. Скромната издръжка, която ни остави баща ни, не би могла да стигне за подобно нещо. Аз успявам да помогна от време на време, като продавам някои от вкаменелостите си, но това въобще не би покрило един сезон за Фелисити. Обаче имам друг план.

— Странно, но вече не съм изненадан да чуя, че и за това имате план.

Сега тя цялата сияеше от въодушевление.

— Надявам се, че леля Аделаида може лесно да бъде убедена да ни помогне, особено сега, когато онзи скъперник, съпругът й, толкова услужливо се спомина. Разбирате ли, той успя да натрупа значително състояние и, противно на очакванията си, не успя да го вземе със себе си на онзи свят. Скоро леля Аделаида ще разполага напълно с цялото му богатство.

— Разбирам. И вие се надявате тя да поеме финансирането на един сезон за сестра ви?

Хариет се разкикоти, очевидно доволна от плана си.

— Ако успеем да заведем Фелисити в Лондон, сигурна съм, че ще я омъжим много добре. Сестра ми е съвсем различна от мен. Всъщност тя е направо зашеметяваща. Цели тълпи мъже ще паднат в краката й, молейки я на колене да се омъжи за тях. Но за да постигна това, все пак трябва първо да я заведа в Лондон. Та нали там е „пазарът за булки“.

— Така е.

— Да, наистина — продължи Хариет с хитро изражение. — Трябва да покажем Фелисити като зряла праскова под носа на хайлайфа и само да чакаме някой любезен джентълмен да я откъсне от дървото.

Гидиън стисна зъби при спомена за собствения си горчив опит. Точно тази история му бе прекалено позната от краткото време, което бе прекарал в Лондон по време на един такъв „сезон“ преди няколко години.

— Пределно ясно ми е как работи тази система, госпожице Поумрой.

Хариет се изчерпи.

— Е, да, предполагам, че е така, милорд. Но нека се върнем на въпроса как да изчистим пещерите ми от онази измет.

— Кажете ми, госпожице Поумрой, споделяли ли сте разкритията си с някои друг?

— Не. Веднага, щом си дадох сметка, че не мога да се доверя на господин Крейн, реших да не споменавам нищо за наблюденията си пред когото и да било. Тревожех се, че ако се доверя на някого, той, и без да има лоши намерения, би се почувствал длъжен да изтича право при Крейн. А ако това стане, доказателствата може за нула време да изчезнат от пещерата. Освен това, да си призная честно, не искам никой друг да влиза там.

— Хмм — Гидиън я разглежда мълчаливо доста дълго време, докато обмисляше чутото. Не можеше да отрече, че Хариет Поумрой говори сериозно. Вече и през ум не му минаваше мисълта, че жената може да не е съвсем наред или пък че е просто още една забавна ексцентричка. — Значи сте напълно сигурна, че сте видели откраднати предмети в онази пещера, така ли е?

— Абсолютно сигурна съм — Хариет вдигна брадичка. — Сър, за мен е изключително важно незабавно да изгоните онези разбойници от пещерата. Настоявам да действате без никакво отлагане. Ваше задължение е да се справите с тях.

Гласът на Гидиън прозвуча съвсем тихо. Онези, които го познаваха добре, щом чуят тази интонация, веднага хукваха презглава да се скрият на безопасно място.

— Вие настоявате, така ли?

— Опасявам се, че наистина е така — Хариет сякаш не бе забелязала заплашителните нотки във въпроса му. — Онези злодеи ми пречат, разбирате ли?

Гидиън се зачуди дали пак не бе изпуснал някъде нишката на разговора.

— Пречат ви? Не ви разбирам.

Тя го погледна нетърпеливо.

— Пречат на изследванията ми, сър. Нямам търпение да претърся тази пещера за вкаменелости, но се колебая дали да го направя, преди крадците да бъдат прогонени от там. Възможно е, ако започна да копая там с чука и длетото, те да забележат, че някой е влизал в пещерата.

— Мили боже! — Гидиън забрави раздразнението си, предизвикано от опитите и да го командва. Склонността й да действа прибързано беше далеч по-обезпокоителна. — Ако поне половината от всичко, което ми казахте, е истина, и през ум да не ви минава мисълта отново да се приближите до тази пещера, госпожице Поумрой.

— О, но през деня е напълно безопасно да се влезе там. Крадците се повяват само през нощта. А сега нека обсъдим как да се справим с тази престъпна банда. Аз вече имам един план, който може би ще ви заинтересува. Разбира се, сигурно и самият вие вече имате някакви идеи по въпроса. Ще е най-добре да работим заедно.

— Госпожице Поумрой, явно не чухте какво казах — Гидиън се изправи и пристъпи към бюрото й, като по този начин застана пред нея изправен в целия си ръст.

Подпря се с две ръце върху махагоновото писалище и се надвеси напред, заемайки поза, която, той отлично знаеше, бе твърде заплашителна. Сега Хариет трябваше да гледа право в ужасно обезобразеното му от белега лице. Очите й се разшириха от изненада при неочакваното му действие, но въпреки това тя сякаш не бе особено изплашена.

— Чух ви отлично, милорд — тя понечи да се отдръпне.

Гидиън попречи на опита и за отстъпление, като протегна ръка и я хвана леко за брадичката. При допира той с неочаквано удоволствие осъзна колко нежна и гладка е кожата й. Усети и деликатните костици на челюстта й, фини и крехки в огромната му длан.

— Ще ви го кажа без заобикалки — изръмжа Гидиън, без да си прави труда да прикрие намеренията си зад вежливост. — Повече няма да се приближавате до онези скали, не и докато успея да обмисля положението по-подробно и да реша какви мерки ще предприема. Ясно ли ви е, госпожице Поумрой?

Устните на Хариет понечиха да изрекат нещо, което, Гидиън не се и съмняваше, щеше да е пак някакво възражение. Но преди да успее да продума, зад гърба й се разнесе пронизителен писък. Хариет подскочи и се обърна към вратата. Гидиън проследи погледа й.

— Госпожо Стоун — каза Хариет, а гласът й издаваше крайно раздразнение.

— Боже господи, това е той! Звяра от Блекторн Хол — госпожа Стоун повдигна треперещата си ръка към гърлото. Тя отправи към Гидиън поглед, пълен с ужас и отвращение. — Значи си се върнал, отново, долен, развратен убиец! Как смееш да докосваш още едно невинно момиче? Бягайте, госпожице Хариет, бягайте и се спасявайте!

Гидиън почувства как стомахът му се сви на топка от гняв. Пусна Хариет и пристъпи решително към жената.

— Тихо, изкукала старице!

— Не, не ме докосвай! — изпищя госпожа Стоун. — Не се приближавай, чудовище! О-о-о! — очите й се завъртяха към небето и тя се свлече тежко на пода в безсъзнание.

Гидиън се втренчи с отвращение в припадналата жена. После погледна през рамо Хариет, за да разбере как приема случилото се. Тя седеше и смутено гледаше неподвижното тяло на икономката.

— Мили боже — промълви най-сетне.

— Мисля, че вече разбирате защо не прекарвам много време в околностите на Ъпър Бидълтън, госпожице Поумрой — мрачно рече Гидиън. — По тия места не ценят особено компанията ми. Всъщност, тук има доста хора, които, също като госпожа Стоун, биха предпочели да ме видят мъртъв.

Бележки

[1] Ани Радклиф — английска писателка от 18 век, чиито романи са сред най-популярните в жанра на готическия роман.