Аманда Куик
Компаньонката (41)

Тридесет и девета глава

Два дена по-късно Елинор се срещна с Маргарет и Бенет в библиотеката. Вече се чувстваше по-добре. Беше се възстановила доста бързо от шока от последните събития. За щастие здравото й тяло бе преодоляло всичко, отново се беше успокоила.

Беше време да продължи напред.

С Артър почти не се бяха виждали откакто се върнаха. Предишния ден бе посветен на последиците от експлозията. Интересното бе, че на повърхността нямаше видими белези от мощната експлозия. Изоставеното абатство изглеждаше незасегнато.

Напътствани от Артър, работници намериха входа за тайната стая, в която се намираше желязната клетка. Но шахтата бе затрупана от чакъл и камъни.

Артър и Бенет се бяха качили на малки лодки, за да видят дали входът на криптата все още е отворен и дали може да се мине през него. Но и там се изправиха пред стена от камъни, през която не можеше да се мине. Тайната стая бе напълно унищожена.

Единственото нещо, което тя и Артър направиха заедно, бе да посетят лейди Уилмингтън. Артър й обясни, че ще бъде доста скъпо и по всяка вероятност безполезно да се опитат да открият тялото на Паркър.

— Нека лабораторията да бъде негов гроб — отсъди възрастната жена, очите й бяха пълни със сълзи.

И днес Артър излезе много рано. Каза, че възнамерява да говори с няколко човека, които имат право да знаят точно какво се е случило, включително госпожа Глентуърт и Роланд Бърнли.

Щом той излезе, Елинор веднага изпрати съобщение на Бенет, молейки го да я посети веднага щом може. Той бе пристигнал час по-късно, но явно нямаше желание да й направи услугата, за която го молеше.

— Сигурна ли си, че искаш да направя това? — попита той.

— Да — отговори Елинор. Трябваше да го направи. Не можеше да се откаже. — С приятелките ми ще ти бъдем много благодарни, ако заложиш вместо нас.

Маргарет се смръщи недоволно.

— Не мога да кажа, че тези твои планове ми харесват, Елинор. Наистина мисля, че първо трябва да го обсъдиш с Артър.

— Не мога. Познавам го много добре. Ще се притесни за репутацията ми. Ако научи за плановете ми, ще ми забрани да ги осъществя.

— Артър може да обвини Бенет, задето е заложил вместо теб и приятелките ти.

Елинор смръщи чело. Не бе помислила за това.

— Не искам да създавам проблеми между теб и Сейнт Мерин, Бенет. Скоро ще станеш член на семейството.

— Не се тревожи за това, Елинор — галантно отвърна Бенет. — Не се боя от гнева на Сейнт Мерин. Опасявам се обаче, че грешиш относно чувствата му към теб.

— Бенет е прав — бързо каза Маргарет. — Артър много те харесва, Елинор. Сигурна съм в това. Знам, че вероятно не е говорил за това с теб, но то е, защото не е свикнал да разкрива чувствата си.

— Не се съмнявам, че има някакви чувства към мен — изрече Елинор, внимателно подбирайки думите си. — Но нашата връзка наистина е като между работодател и служителка, а не като между влюбена двойка.

— В началото може би, но имам чувството, че нещата са се променили — настоя Маргарет.

Определено се бяха променили, но Елинор нямаше намерение да споделя подробностите.

— Нещата между мен и Артър не са се променили съществено — предпазливо каза тя.

— Не съм сигурна в това — упорстваше другата жена. — Не бих се изненадала, ако Артър е решил да ти предложи брак.

Елинор бе готова да избухне в сълзи. Някак си успя да запази гласа си равен и спокоен:

— Не бих искала Артър да се чувства задължен да ми предложи брак само заради последните събития. Ясно ли е?

Маргарет и Бенет се спогледаха.

— Разбирам — рече Маргарет, — но…

— Но ще е несправедливо и нечестно, ако се почувства задължен да ми предложи брак — спокойно каза Елинор. — Знаеш какъв е, когато става дума за чувството му за отговорност и дълг.

Маргарет и Бенет отново се спогледаха, а Бенет направи физиономия.

— Всички знаят, че понякога Артър прекалява с чувството си за дълг — призна Маргарет.

— Точно така.

— Може би си права относно отношението на Сейнт Мерин към дълга и отговорността — започна Бенет. — Но в този случай се опасявам, че има основателна причина да смята, че предложението за женитба е единственото достойно нещо, което може да направи.

Елинор вдигна брадичка.

— Не мога да го приема.

Бенет въздъхна.

— Не искам да те обидя, но след като се представя за годеница на Сейнт Мерин и са те видели да се целуваш с него, никога няма да можеш да се появиш във висшето общество, освен ако не се ожените.

— Бенет е прав — настоя Маргарет.

— Бъдещето ми във висшето общество не ме тревожи — възрази младата жена. — Аз нямам такова. Това беше ясно от началото на тази авантюра. С Артър обсъдихме този въпрос надълго и нашироко, преди да сключим това споразумение.

— Но, Елинор, ти едва не загина заради тази работа — каза Маргарет. — Артър никога не е имал намерение да те излага на опасност.

— Разбира се, че не е искал. — Тя поизправи раменете си. — И именно, защото бях изложена на опасност, се опасявам, че ще се почувства задължен да промени първоначалното ни споразумение и да ми предложи брак. Няма да позволя да изпитва подобно неуместно чувство за дълг.

— Разбирам какво имаш предвид — каза тихо Бенет.

— И въпреки това не смяташ ли, че ще е най-добре първо да говориш с него за плановете си?

— Не — решително рече тя. — Мога ли да разчитам на теб да уредиш този въпрос?

Той отново въздъхна.

— Ще направя каквото мога, за да ти помогна.

* * *

В четири часа следобед на следващия ден Артър слезе по стълбите пред клуба си, мина покрай дългата върволица карети и спря пред вратата на една с красив екипаж черни коне.

— Получих съобщението ти, Флеминг — каза той през отворения прозорец. — Какво, по дяволите, говориш? — Чак тогава забеляза, че Маргарет е седнала до Бенет. — Към парка ли сте тръгнали?

— Не — отговори Маргарет. — Дойдохме тук, за да говорим с теб за нещо много важно.

— Точно така. — Бенет отвори вратата. — Ще влезеш ли?

Нещо не беше наред, помисли си Артър. Имаше други планове за следобеда; планове, които включваха Елинор. Но Бенет и Маргарет очевидно бяха доста притеснени. Най-добре ще е да разбере какво става. От собствен опит знаеше, че проблемите се решават по-лесно още в самото начало.

Примирил се, че ще отложи плановете си, той се качи в каретата и седна на свободното място.

— Много добре, какъв е проблемът?

— Става дума за Елинор — без заобиколки каза Маргарет. — В момента си приготвя багажа. Опасявам се, че смята да напусне къщата, преди да си се прибрал.

Артър усети ледена буца в стомаха си. Елинор си тръгваше! Изведнъж си представи голямата къща на Рейн стрийт без енергичното й присъствие. Мрачните сенки, които бяха изчезнали като с магическа пръчка през последните дни, щяха да се върнат в мига, в който тя прекрачеше прага на къщата и си отидеше.

— С Елинор имаме делово споразумение — заяви той. Надяваше се гласът му да прозвучи спокойно. — Тя няма да си тръгне, докато не уредим някои неща.

— Спомена, че работата със заплатата й и бонусът могат да бъдат уредени от твоя доверен човек — рече Маргарет.

„По дяволите!“ — помисли си той. Елинор не просто прекратяваше деловите им отношения, тя бягаше от него.

* * *

Елинор сложи последната рокля в куфара и бавно го затвори.

Имаше чувството, че затвори капака на ковчег.

Ужасното чувство на загуба се засилваше. Трябваше да се махне оттук, преди да се е превърнала в локва сълзи, помисли си тя.

Чу приглушения тропот на карета, която спира на улицата. Файтонът под наем, който бе заповядала на Нед да поръча, вече бе тук. Чу, че някой отваря входната врата и бързо я затваря. Сигурно Нед бе излязъл да каже на кочияша, че тя ще слезе след няколко минути. Бавно се завъртя и за последен път огледа спалнята, казвайки си, че не би искала да забрави тук някоя своя вещ. Но погледът й попадна на идеално оправеното легло.

В момента можеше да мисли само за прекрасната страстна нощ с Артър. Знаеше, че ще носи този спомен в сърцето си, докато е жива.

Тя долови мъжки стъпки пред вратата. Сигурно Нед идваше да вземе куфара й и да го свали в чакащия файтон под наем.

Очите й се навлажниха. Тя взе една кърпичка. Не биваше да плаче. Все още не. Ако я видят да си тръгва разплакана, Нед, Сали и останалите от прислугата щяха да се притеснят.

На вратата се почука само веднъж.

— Влез — извика тя. Бързо бършеше сълзите си.

Вратата се отвори. Тя се обърна към този, който стоеше там.

— Отиваш ли някъде? — попита тихо Артър.

Младата жена не беше в състояние да помръдне. Той стоеше на вратата, лицето му бе сериозно и мрачно, погледът му бе по-опасен от всякога. Устните й пресъхнаха.

— Какво правиш тук? — прошепна тя.

— Аз живея тук, спомняш ли си?

Тя се изчерви.

— Прибра се по-рано.

— Бях принуден да отложа срещите си за днес, когато разбрах, че се каниш да избягаш.

Елинор въздъхна.

— Маргарет и Бенет ли ти казаха?

— Казаха ми, че си стягаш багажа и се готвиш да си тръгнеш, без да оставиш бележка. — Той скръсти ръце. — А аз си мисля, че трябва да обсъдим някои неща.

— Помислих си, че ще е най-добре и за двамата ни да приключим всичко чрез доверения ти човек.

— Довереният ми човек е компетентен по много въпроси, но се съмнявам, че има опит в предложенията за брак.

Тя остана с отворени уста.

— Боже господи! — Вече не можеше да сдържа сълзите си. — Боже господи, точно от това се страхувах.

— Явно бъркам някъде, когато става дума за личния ми живот — каза Артър тъжно и уморено. — Годениците ми все бягат от мен.

— Моля? — Тя го погледна. — Как можа да си помислиш, че бягам от теб? Не съм страхлива, знаеш го много добре.

— Знам, че не си Джулиана. — Той влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Хвърли поглед на затворения куфар. — Но изглежда се каниш да избягаш от мен.

Тя подсмръкна, стисна кърпичката и скръсти ръце.

— Знаеш, че ситуацията сега е различна.

— Колкото и странно да звучи, от моя гледна точка нищо не се е променило.

— О, за бога, това е направо нелепо!

— Нима? — Той застана до нея. — Веднъж ми каза, че според теб от мен ще излезе добър съпруг. Сериозно ли го мислеше?

— Разбира се, че го мислех сериозно. — Тя разтвори ръце и размаха смачканата кърпичка. — Но на някоя друга жена, на жена, която обичаш.

— Ти си жената, която обичам. Ще се омъжиш ли за мен?

Времето сякаш спря.

— Ти ме обичаш? — повтори тя. — Артър, сериозно ли говориш?

— Някога казвал ли съм нещо, което не мисля сериозно?

— Ами не, само че… — Тя присви очи. — Артър, сигурен ли си, че не ми предлагаш брак само защото смяташ, че така е редно?

— Ако си спомняш, скъпа моя, последния път, когато се оказах уловен в капана на годеж, който не искам, показах, че съм напълно способен да се отърва от него.

— О! Да. Да, така е. — Тя смръщи чело. — Но сега е различно. Не искам да се чувстваш задължен да се ожениш за мен само защото бяхме интимни. — Тя замълча. — Тук и долу в библиотеката.

— Ще ти издам една малка тайна. — Той застана до нея. — И двата пъти правих любов с теб, защото вече бях решил, че искам да се оженя за теб.

Тя бе толкова стъписана, че не можеше да даде адекватен отговор. Тя преглътна.

— Наистина ли?

— Пожелах те още в мига, в който нахлу в офиса на агенция „Гудхю и Уилис“. Още тогава разбрах, че си жената, която съм чакал цял живот.

— Така ли?

— Любов моя, позволи ми да ти напомня, че съм известен със своята интуиция, когато става дума за инвестиции. Погледнах те и разбрах, че ти ще си най-добрата инвестиция, която бих могъл да направя.

— О, Артър, това е най-романтичното нещо, което някой ми е казвал.

— Благодаря ти. И аз съм доволен от себе си. Репетирах го в каретата, докато пътувах насам.

— Но знаеш, че мъж с твоята благородническа титла и богатство се очаква да се ожени за дебютантка. За момиче с отлични връзки в обществото и голямо наследство.

— Позволи ми да ти напомня, че ме смятат за ексцентрик. Обществото ще бъде ужасно разочаровано, ако не се оженя за точно толкова странна жена като теб.

— Не знам какво да кажа.

Той повдигна брадичката й.

— Кажи ми дали смяташ, че е възможно да ме обикнеш достатъчно, за да се омъжиш за мен.

Изпълни я сладко чувство на радост и задоволство. Тя го прегърна през врата.

— Толкова отчаяно съм влюбена в теб, че когато си приготвях багажа, мислех, че сърцето ми ще се пръсне.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. — Тя докосна лицето му с върховете на пръстите си. — И както знаеш, аз съм решителна жена.

Той се засмя и я прегърна.

— В това отношение наистина много си приличаме. Нищо чудно, че толкова хлътнах по теб.

Тя осъзна, че я води към леглото.

— Боже господи, прислугата, Артър. Нед всеки момент ще дойде да вземе куфара ми, наетият файтон ме чака.

— Никой няма да ни безпокои. — Той я настани на леглото и свали палтото си. — Отпратих файтона и освободих прислугата, когато се прибрах преди няколко минути. Наредих никой да не се връща тук в рамките на два часа.

Тя бавно се усмихна.

— Наистина ли си го направил? Толкова ли си бил сигурен в себе си?

— Не, бях отчаян. — Той седна на леглото и свали ботушите си. — Знаех, че ако не успея да те убедя да се омъжиш за мен, използвайки логика, единственото, което ми остава, е да правя любов с теб, докато вече не можеш да мислиш ясно.

— Каква умна идея. Това е едно от нещата, които обичам у теб, Артър. Не съм срещала мъж, който толкова умело да съчетава логиката и страстта.

Той отново се засмя.

Когато дойде при нея, тя протегна ръце и го прегърна. Той я съблече почти толкова бързо, колкото бе съблякъл и своите дрехи.

Легна по гръб и я дръпна върху гърдите си. Тя хвана лицето му в ръце и го целуна с такава страст, че той изстена. Усети го, притиснат към бедрото й, натежал и твърд от желание.

Той плъзна ръка около кръста й, смъкна я към ханша и очерта цепнатината. Пръстите му хлътнаха малко по-надолу на мястото, където вече беше влажна и толкова възбудена, че чак изпитваше болка от желание.

Тя целуна шията му, а после гърдите, дразнейки и възбуждайки го. После се плъзна по-надолу и го докосна с език. Искаше да му достави същото удоволствие, което той й бе доставил. Той въздъхна и стисна косата й.

— Достатъчно — изстена той.

След това я повдигна и я постави така, че тя го възседна. Той я погали, гледайки я в очите.

Долната част на тялото й се стегна при докосването му. Тя се погали в ръката му.

А когато си мислеше, че няма да може да понесе повече тази прекрасна възбуда, той я хвана и влезе дълбоко в нея.

Тя изстена и издаде сподавен вик докато я заливаха вълни от удоволствие.

Заедно потънаха в искрящ водовъртеж.

* * *

Реалността се върна много по-късно. Тя порази Елинор с такава сила, че тя скочи като ужилена.

„Залогът!“ — помисли си тя. Бе изпаднала в паника.

— Извинявам се много, трябва да ставам. Веднага. — Опита се да се освободи от прегръдката и краката на Артър. — Моля те, пусни ме да стана. Трябва да се облека.

— Не е необходимо. — Той сключи ръце около кръста й и лениво я бутна по гръб на леглото. — Къщата ще е празна поне още час.

— Не разбираш. Не мога да се омъжа за теб, докато не намеря господин Флеминг, преди… Няма значение, много е сложно, а аз нямам време да ти обяснявам.

— Със сигурност няма да постъпиш толкова жестоко и да ме зарежеш, след като отново ме съблазни.

— Не става дума за това. Артър, чуй ме, може да се случи нещо направо ужасно. Казах на Флеминг да направи залог от мен и няколко мои приятелки.

— Да. — Той я погледна строго. — Чух за плана ти. Знаеш какво е мнението ми по този въпрос. Напомни ми да проведа дълъг разговор с теб за рисковете от играта на комар и залаганията.

Тя престана да се опитва да стане.

— Знаеш за залаганията?

— Да. Не мога да ти опиша колко бях шокиран, когато разбрах, че мога да се оженя за комарджийка.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Значи разбираш защо трябва да попреча на господин Флеминг да направи залога.

— Успокой се, скъпа моя. — Той я дръпна и тя отново легна на гърдите му. — Прекалено късно е.

— О, не. — Тя положи чело на гърдите му. — С приятелките ми няма да можем да покрием загубите.

— Ако се наложи да ги компенсирате, ще ти позволя да заемеш парите от мен. Приеми го като сватбен подарък.

— Нямам друг избор, освен да се възползвам от твоята щедрост. Вината е моя. Аз убедих приятелките си, че печалбата ни е сигурна. Толкова е унизително. Съжалявам, че те накарах да се почувстваш неудобно, Артър.

— Ммм. Е, както казах, Бенет вече е заложил, точно както си го помолила. Но по мой съвет той промени малко сумата.

Тя внезапно вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Освен това, той се съгласи да покани още няколко човека да се присъединят към малката ви групичка дръзки комарджийки.

— Мили боже!

— Както стоят нещата сега — рече Артър, — ти и твоите приятелки заедно с Роланд Бърнли, Маргарет и Бенет ще спечелите цяло състояние, ако се съгласиш да се омъжиш за мен по специално разрешение за брак, без да се обявяват предварително в църквата имената на младоженците до края на седмицата.

Тя се разкъсваше между желанието да се засмее от щастие и удивлението.

— На това е заложил днес Флеминг, така ли?

— Да. — Той прокара ръце през косата й. — Колко мислиш, че ще е печалбата?

Тя усети, че любовта й към него изпълва цялото й същество.

— Мисля, че печалбата от залога е сигурна.

— Радвам се да го чуя. — Той я дари с една от редките си, чувствени усмивки. — Защото и аз се включих в малкия ти инвестиционен план.

— Участваш в моето залагане? — Тя се засмя радостно. — Не мога да повярвам! Толкова ли беше сигурен в себе си?

— Не — стана сериозен. — Но прецених, че ако загубя това залагане, нищо друго няма да има значение, най-малко парите.

— О, Артър, толкова много те обичам!

Той я целуна, дълго и страстно, запечатвайки обещание за любов за цял живот.