Аманда Куик
Компаньонката (14)

Дванадесета глава

Артър се облегна на парапета на балкона и огледа многолюдната бална зала. Търсеше Елинор. Минаваше полунощ, а той не бе в добро настроение. Току-що бе приключил поредното разследване, което не бе довело до почти никакъв резултат. Трябваше да си признае, че се бе добрал до информация за една от тайнствените табакери за енфие, които издирваше, но прекалено много въпроси оставаха без отговор. Имаше странното чувство, че времето тече бързо.

Отне му няколко минути, за да забележи Елинор. Щом зърна блестящата й черна коса в дъното на балната зала, разбра защо му е било толкова трудно да я открие: тя бе заобиколена от мъже, които се опитваха да привлекат вниманието й.

Тя разговаряше доста непринудено и свободно с група мъже, с които се бе запознала едва тази вечер. На всичкото отгоре роклята й с висока талия в смарагдов цвят бе с прекалено дълбоко деколте, което показваше твърде много от меката й гръд и нежните рамене. Блестеше като екзотичен скъпоценен камък, който всички мъже в околността биха искали да притежават.

„Къде са Бенет и Маргарет? — зачуди се той. — Трябваше да я наглеждат!“

Докато наблюдаваше ситуацията, един от господата се наведе над пръстите й и я придружи до дансинга. Каквото и да казваше на кавалера си, сигурно бе нещо много забавно, мрачно реши Артър. Мъжът се хилеше като пълен глупак.

Вечерта му се бе скапала през последните няколко часа. Това, че мнимата му годеница се забавляваше на дансинга с някакъв напълно непознат мъж, бе капката, която преля чашата. Нещата явно излизаха от контрол на дансинга.

Отдръпна се от парапета и тръгна към стълбите.

— Позволете ми да ви поздравя за очарователната годеница, Сейнт Мерин — чу се познат глас зад него.

Той спря и погледна високия мъж, който идваше към него откъм балкона.

— Хатерсейдж.

— Имах огромното удоволствие да танцувам с госпожица Лодж тази вечер. Необикновена дама. — Хатерсейдж замълча и погледна танцуващите. Усмихна се. — Наистина, съвсем сериозно се замислям да си послужа с вашата стратегия, за да си намеря съпруга.

— Какво искате да кажете?

— Говоря за брилянтната ви идея да интервюирате кандидатки за тази длъжност в агенция за компаньонки, разбира се.

Кръвта на Артър се смрази. Нима Елинор беше казала на Хатерсейдж цялата истина? Разбира се, че не.

— Тя ли ви каза за агенцията? — попита предпазливо.

— Кълна се, че това бе най-забавното нещо, което съм чувал от седмици насам — отговори Хатерсейдж. — Утре всички ще говорят само за това. Такъв пъргав ум е много ценно качество у една съпруга, както и у всяка друга компаньонка.

Елинор бе казала истината на Хатерсейдж, но понеже тя бе толкова скандална, той не й бе повярвал, осъзна Артър, и малко си поотдъхна.

Останалите членове на висшето общество щяха да последват примера на Хатерсейдж, помисли си той. Всичко беше наред.

— Тя е невероятна — каза Артър.

— Така е. — Другият мъж присви леко очи. — Дръжте я под око, Сейнт Мерин. Не бих се изненадал, ако някои от мъжете, които се навъртат около нея в момента, вече кроят планове да я прелъстят и да ви я отнемат.

„По дяволите!“ Възможно ли бе самият Хатерсейдж да замисля подобен ход? Носеше се слух, че си търси съпруга, беше достатъчно богат и можеше да си позволи да пренебрегне финансовото състояние на дамата.

Артър се ядоса. Опита се да сдържи гнева си. Хатерсейдж искрено се забавляваше.

— Извинете ме, но смятам да послушам съвета ви и да сляза да защитя интересите си — спокойно каза Артър.

— Бъдете готов да чакате на опашка.

Графът изчака партньорът на Елинор да я върне от дансинга и слезе в балната зала. Нямаше намерение да се реди на опашка. Но се подразни, когато се оказа, че трябва да използва сила, за да се добере до Елинор.

Когато най-после успя, тя не се зарадва особено да го види. Усмихна му се любезно, но и малко закачливо.

— Какво правиш тук, Артър? — тихо попита тя, така че само той да я чуе. — Мислех, че имаш други планове за тази вечер.

Държеше се така, сякаш бе последният човек, когото би искала да види тази вечер, помисли си той. Забеляза, че мъжете около нея се подразниха от присъствието му.

Усмихна й се така, както един мъж се усмихва на жена, която смята, че му принадлежи.

— Какви планове биха били по-важни от това да потанцувам с прекрасната си годеница? — отговори той и се наведе да й целуне ръка. Хвана я за лакътя и я дръпна към дансинга. — Къде са Бенет и Маргарет?

— Изчезнаха в игралната зала преди около час — Тя го погледна малко притеснено. — Какво има? Изглеждаш разтревожен.

— Не съм разтревожен, ядосан съм.

— Разбирам. Не можеш да ме виниш, задето не различавам двете душевни състояния. В твоя случай те много си приличат.

Той продължаваше да се сърди:

— Бенет и Маргарет трябваше да те държат под око.

— А, значи това било. Притеснил си се за мен. Е, няма нужда, сър. Уверявам те, напълно съм способна да се грижа сама за себе си.

Той се сети за мъжете, които я бяха наобиколили преди малко.

— Не ми харесва да стоиш сама в бална зала, пълна с непознати.

— Почти не оставах сама, сър, а и се запознавам с толкова много хора.

— Не е там работата. Ти си способна жена, Елинор, но не може да се подмине и фактът, че нямаш много опит с висшето общество.

— Уверявам те, че няма нужда да се тревожиш за мен. Нали именно заради това отиде в агенцията, за да наемеш компаньонка, ако си спомняш. Освен всички останали изисквания, държеше да наемеш жена, която е била сред висшето общество и притежава здрав разум.

— Това е друго нещо. — Той я стисна силно. — Какво си мислеше, когато каза на Хатерсейдж, че съм те намерил в агенция?

— Бенет ме предупреди, че трябва да разговарям с Хатерсейдж и да се опитам да го впечатля. Бях чула, че си се зарекъл да си търсиш съпруга в агенция. Реших, че ако го спомена пред него, той ще се развесели. Точно така стана.

— Хмм. — Никак не му хареса, но трябваше да признае, че тя бе права. — Кой ти каза за думата, която дадох преди година?

— Очевидно всички знаят за това. Всъщност то е станало част от легендите, които се носят за теб.

Той трепна.

— Смятах, че казвам нещо остроумно и духовито. По този начин исках да избегна досадните въпроси.

— Разбирам. Но по-късно, когато осъзна, че наистина се нуждаеш от жена, която да играе ролята на твоя годеница, ти е хрумнало, че всъщност идеята никак не е лоша, така ли?

— Трябваше да направя или това, или да наема професионална актриса — потвърди той. — Не бях склонен да сторя второто, защото се опасявах, че може да бъде разпозната от, ъъъ — той се поколеба и се опита да намери по-любезен начин да се изрази, — някой, който я е виждал на театралната сцена.

Тя повдигна вежди:

— Или от някой господин, който се е възползвал от услугите й извън сцената, зад кулисите?

— Не исках да обидя баба ти — сухо каза той.

— Тя нямаше да се обиди. Щеше да признае, че актрисите и балерините винаги са имали определена репутация сред аристократите.

Той си отдъхна, че тя не е от обидчивите и докачливите. „Какво облекчение е да можеш да говориш открито с една жена“ — помисли си той, настроението му се повдигна за първи път тази вечер. С Елинор нямаше да се тревожи, че може неволно да засегне женската й чувствителност. Наистина бе светска жена.

— Въпреки това — продължи той, спомняйки си онова, което искаше да каже, — щеше да е по-добре, ако не беше коментирала, че съм си избрал компаньонка за годеница. Така хората ще са още по-любопитни що за жена си.

— Извинявай, но не бе ли точно това целта на цялата постановка? Целта ти е да отклониш вниманието на висшето общество към мене, докато ти вършиш личните си дела, нали така?

— Да.

— Колкото повече хората се занимават с мене, толкова по-малко внимание ще обръщат на това, което правиш ти.

— Достатъчно — изрече той. — Права си и аз се признавам за победен. Наистина, не зная защо изобщо започнах този разговор с теб. Сигурно за момент паметта ми е изневерила.

Но това бе лъжа, призна той пред себе си. Бе започнал разправията, защото бе разстроен от вероятността Хатерсейдж да й е хвърлил око. Когато видя, че другите мъже я ухажват, много се ядоса, причините за което не искаше да анализира в детайли.

Тя се засмя:

— За бога, никой с малко разум в главата си не би повярвал, че си отишъл в агенция, за да си търсиш съпруга.

— Не, вероятно не.

Тя го погледна укорително.

— Трябва да се успокоиш и да се концентрираш върху делата си. Аз ще си свърша работата, за която ми плащаш. Надявам се, че работите ти вървят добре?

Хрумна му, че тя бе единствената успешно осъществена част от сложните му планове. Много му се щеше да обсъди делата си с нея. Имаше нужда да говори с някого. Елинор бе интелигентна, светска жена, която не се шокираше лесно. Освен това вече бе сигурен, че може да запази тайната му. Пък и отчаяно се нуждаеше от нови идеи. Тревожеше го това, че през последните няколко дена разследването му не бе довело до никакъв успех.

Бенет го бе посъветвал да каже истината на Елинор. Може би тази идея не бе чак толкова лоша.

Той спря в края на дансинга. Без да обръща внимание на въпросителния й поглед, я поведе към остъклената врата, през която се излизаше на терасата.

— Имам нужда от малко чист въздух — каза той. — Ела, искам да обсъдя нещо с теб.

Тя не се възпротиви.

Навън бе приятно прохладно, за разлика от задушната бална зала. Той хвана Елинор за ръката и заедно прекосиха терасата. Слязоха по каменните стъпала и отидоха в осветените от фенери градини.

Повървяха и спряха до голям фонтан. Той внимателно обмисли думите си, преди да ги изрече.

— Не дойдох в града, за да основавам консорциум от инвеститори — каза бавно. — Това е само претекст, измислена история, с която да прикрия истинските си цели.

Тя кимна, без да показва никакви признаци на изненада.

— Бях сигурна, че има нещо в цялата тази работа. Мъж с твоята интелигентност и твърд характер не би наел жена да играе ролята на негова годеница само за да избегне неудобството всяка млада жена, която представлява добра партия за женитба, да го преследва.

Той се усмихна неохотно.

— Това, което каза, показва, че въобще не си наясно колко досадно е всичко това. Имаш право. Наех те, за да ми осигуриш прикритие, а аз да мога да свърша истинската работа, заради която съм тук.

— А тя е?

Той се поколеба секунда-две, вперил поглед в ясните й очи, а след това забрави за малкото опасения, които имаше. Инстинктът му подсказваше, че може да й се довери.

— Опитвам се да намеря убиеца на прачичо ми Джордж Ланкастър — призна.

При тази новина тя не помръдна. Впери поглед в него. Остана невероятно спокойна, като се имаше предвид, какво й бе казал току-що.

— Разбирам — изрече съвсем спокойно.

Спомни си как, когато се запознаха, го бе взела за избягал душевноболен.

— Сега вече съм сигурен, че ме смяташ за луд.

— Не. — Тя изглеждаше замислена и сериозна. — Не, разбира се. Това обяснява странното ти решение да ме наемеш. Бях почти сигурна, че не става дума за обикновен служебен ангажимент.

— Каквото и да е — уморено каза той, — определено не е обикновен служебен ангажимент.

— Разкажи ми за смъртта на прачичо ти.

Той стъпи на фонтана и опря лакът на коляното си. Впери поглед в тъмната вода и се опита да събере мислите си.

— Това е дълга и объркана история. Предполагам, че води началото си още преди много години, когато прачичо ми бил на не повече от осемнайсет години. Предприел традиционното пътуване из Европа след завършване на средното образование. Още тогава бил обсебен от науката. Вместо да разглежда забележителностите на страните, които посещавал, той се затварял в библиотеките и се ровел в старинните книги.

— Продължавай.

— В Рим попаднал на дневниците на един алхимик, живял преди около двеста години. Прачичо ми бил очарован от онова, което открил.

— Казват, че границата между алхимията и науката трудно се различава — каза бързо Елинор.

— Вярно е. Така или иначе, сред съчиненията на този алхимик прачичо ми попаднал на древно съчинение за скъпоценните камъни, което се казвало „Книга за камъните“.

Тя повдигна вежди.

— Старите съчинения за скъпоценните камъни са научни трудове за магическите и окултните качества на различните скъпоценни камъни, нали?

— Точно така. Това конкретно съчинение било подвързано с бродирана кожена подвързия. На корицата имало три странни скъпоценни камъка. Вътре имало формула и инструкции как да се конструира устройство, наречено „Мълнията на Юпитер“. Всичко било описано с неразбираеми алхимични кодове.

— Колко странно. Какво било предназначението на тази машина?

— Според всеобщото мнение тя можела да произведе мощен лъч светлина, който да бъде използван като оръжие, подобно на мълнията. — Той поклати глава. — Окултни глупости, разбира се, но това е същността на алхимията.

— Наистина.

— Както вече казах, по онова време прачичо ми бил млад и неопитен. Каза ми, че много се развълнувал от това, което открил в съчинението. Според бележките на алхимика, трите червени скъпоценни камъка, пришити върху корицата на „Книга за камъните“, били ключът към извличането на мощната енергия, която излъчвала машината.

— Какво сторил със съчинението?

— Донесъл го в Англия и го показал на двамата си най-добри приятели. И тримата били очаровани от възможността да конструират машината.

— Предполагам, че не са успели.

— Прачичо ми каза, че успели да конструират уред, който много приличал на рисунката в съчинението, но не могли да разберат как да извлекат странната енергия, която предполагали, че е скрита в червените камъни.

Тя леко се усмихна.

— Не съм изненадана. Сигурна съм, че инструкциите на алхимика са били просто налудничави фантазии.

Той я погледна. Очите й бяха тъмни, неустоими езера, много по-тайнствени и загадъчни от формулата на който и да е алхимик. Камъните, с които бе украсена роклята й, блестяха на лунната светлина. Трябваше да се бори с желанието си да докосне нежната кожа на врата й.

Наложи си да се концентрира върху историята, която разказваше.

— Прачичо ми каза, че в крайна сметка заедно с двамата си приятели стигнали точно до това заключение. „Мълнията на Юпитер“ е една фантазия. Зарязали опитите, след като разбрали, че съчиненията на алхимика са пълна безсмислица, и продължили да се занимават с физика и химия.

— А какво направили с камъните и машината, която конструирали?

— Единият взел машината, предполагам за спомен от техния провал с алхимията. А що се отнася до камъните, решили да ги поставят върху три табакери за енфие като знак за тяхното приятелство и отдадеността им на модерната наука.

— Една табакера за всеки?

— Да. На табакерите били гравирани рисунки на алхимик по време на работа. Прачичо Джордж каза, че с приятелите си сформирали малък клуб и го на рекли „Дружеството на скъпоценните камъни“. Те били единствените членове на този клуб. Всеки от тях си избрал псевдоним, взет от астрологията, и си го гравирал на табакерата.

— Има логика — отбеляза тя. — Алхимията винаги е била свързана с астрологията. Какви имена са си избрали?

— Прачичо ми се нарекъл Марс. Вторият мъж — Меркурий. Но Джордж Ланкастър така и не ми разкри истинските имена на приятелите си. Нямаше причина да ги споменава. Бях малък, когато ми разказа тази история.

— Изумителна история — прошепна Елинор. — Какво е станало с „Дружеството на скъпоценните камъни“?

— Тримата останали близки приятели. Известно време споделяли бележките и резултатите от опитите, които провеждали. Но след това се разделили. Чичо Джордж спомена, че единият бил съвсем млад — между двайсет и трийсет години. Загинал по време на експлозия в лабораторията си. Вторият е още жив, доколкото знам.

— Но прачичо ти е мъртъв — отбеляза тя.

— Да. Убиха го в лабораторията му преди няколко седмици.

Тя леко свъси вежди.

— Сигурен ли си, че е бил убит? Че не е било нещастен случай?

Той я погледна:

— Беше застрелян с два куршума в гърдите.

— Боже мой! — Елинор въздъхна. — Разбирам.

Той гледаше водата.

— Много обичах прачичо.

— Моите съболезнования, сър.

Съчувствието в гласа й бе искрено. Той бе странно трогнат от това.

Продължи да разказва историята:

— Полицаят, който наех да разследва престъплението, се оказа безполезен. Заключението му бе, че прачичо е бил убит или от крадец, когото е изненадал, или, по-вероятно, от младежа, който му е помагал при експериментите.

— Разговаряхте ли с въпросния помощник?

Той стисна зъби.

— За съжаление Джон Уот избяга през нощта на убийството. Не можах да го намеря.

— Извинявай, но трябва да признаеш, че бягството му подкрепя версията на полицая.

— Познавам Уот много добре и съм сигурен, че никога не би извършил убийство.

— А какво мислиш за другата версия? — попита тя. — За крадеца?

— Имало е крадец, няма съмнение в това, но не е бил случаен разбойник. Внимателно претърсих къщата след смъртта му. „Книгата за камъните“ беше изчезнала. — Той стисна юмрук. — Табакерата, онази с червения скъпоценен камък, също я нямаше. Не липсваше нищо друго ценно.

Тя се замисли над думите му.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Смятам, че прачичо е бил убит от някого, който е търсил съчинението за камъните и табакерата. Убеден съм, че трите табакери са много важен ключ. Ако успея да открия двете, които са принадлежали на старите приятели на прачичо, може да науча нещо полезно. Именно към това съм насочил усилията си.

— Постигна ли някакъв успех?

— До известна степен — отвърна той. — Тази вечер най-после успях да открия адреса на един възрастен господин, който вероятно знае нещо за една от табакерите. Все още не съм разговарял с него, но смятам да го сторя много скоро.

Настана мълчание. Той чуваше музиката и смеха от балната зала, но този шум сякаш идваше от много далече. Тук, до фонтана, имаше усещането за интимност. Долавяше парфюма на Елинор. Стомахът му се сви, осъзна, че се възбужда.

„Контролирай се, човече. Последното нещо, от което имаш нужда в момента, са подобни усложнения.“

— Каза, че не си отхвърлил заключението на полицая — продължи след минутка Елинор. — Имаш ли предположение кой е убиецът на прачичо ти?

— Не точно — поколеба се той.

— Ти си разумен и логично мислещ човек. Ако все пак имаш някаква версия, колкото и абсурдна да звучи, сигурна съм, че имаш сериозни основания за нея.

— Не и в този случай. Но признавам, че все по-често се замислям върху нещо, което прачичо спомена, когато ми разказваше за тримата приятели и дружеството, което създали.

— И какво е то? — попита тя.

— Спомена, че един от тримата членове на тяхното дружество, онзи, когото наричали Меркурий, така й не успял да преодолее влечението си към алхимията, макар и да твърдял, че тя вече не го интересува. Чичо каза, че той бил най-умният от тримата. В даден момент те повярвали, че един ден ще бъде провъзгласен за втория Нютон на Англия.

— Какво е станало с него?

Той я погледна.

— Именно той загинал по време на експлозията в лабораторията си.

— Разбирам. Ами, в такъв случай няма начин той да е убиецът на прачичо ви, нали?

— Направо е невъзможно — въздъхна той. — И въпреки това тази вероятност не ми излиза от ума.

— Дори все още да е жив, защо би чакал толкова години, за да убие прачичо ти и да открадне съчинението и скъпоценния камък?

— Не знам — бързо отвърна Артър. — Може би чак сега е разгадал тайната и е разбрал как да извлече енергия от червените камъни.

— Но такава тайна не съществува — разпери ръце тя. — Джордж Ланкастър ти е казал, че съчиненията на алхимика са просто една фантазия.

— Да, но чичо Джордж ми каза още нещо — изрече бавно той, — което не ми излиза от ума. Твърдеше, че Меркурий несъмнено е бил гений, но в същото време е показвал признаци на психическа нестабилност, може би дори на истинска лудост към края на живота си.

— А! — Тя потупваше ветрилото в дланта си. — Значи въпросният Меркурий може да е повярвал в силата на червените камъни.

— Да. Дори и да е така, това се е случило много отдавна. Меркурий, който и да е бил той, е в гроба от доста време.

— Може би някой е открил дневниците му и е решил да продължи изследванията.

Артър започваше все повече да я уважава и да се възхищава на ума й.

— Това, госпожице Лодж, е много интересна идея…

Тих женски смях го накара да спре по средата на изречението. Идваше от другата страна на високата ограда от жив плет. Мъжки глас промърмори нещо в отговор.

— Да, видях я с Хатерсейдж — каза дамата. — Госпожица Лодж определено е особнячка, нали? Но ако питате мен, има нещо много странно у нея — деликатно отбеляза тя. — Цялата ситуация е странна, ако трябва да говорим истината.

— Защо мислиш така, Констанс? — попита мъжът.

— Струва ми се, че Сейнт Мерин си е намерил много интересна годеница.

Артър разпозна гласа. Мъжът се казваше Дънмиър и членуваше в един от клубовете му.

— Да, бе. — Този път Констанс направо изсумтя. Беше отвратена. — Сейнт Мерин не мисли сериозно да се жени за нея. Това е ясно. Когато човек с неговата титла и положение реши да се жени, си избира млада наследница от добро семейство. Това е всеизвестен факт. Никой не знае нищо за семейството й, за корените й. Освен това, съдейки по поведението й и по онова, което дочух от разговорите й тази вечер, смея да твърдя, че не е някоя наивна глупачка.

Артър сведе поглед и видя, че Елинор слуша внимателно разговора, който се водеше от другата страна на живия плет. Щом срещна погледа й, той постави пръст на устните си, за да я предупреди да мълчи. Тя кимна, че е разбрала, но той забеляза, че е свъсила вежди.

Той се надяваше клюкарстващата двойка да продължи разходката си.

— Не съм съгласен — продължи Дънмиър. — Сейнт Мерин е ексцентрик. Съвсем в негов стил е да си избере съпруга, която не е от нашите среди.

— Помни ми думата — отвърна Констанс. — Има нещо много странно в годежа му с госпожица Лодж.

Артър чу стъпките им по чакъла и тихото шумолене на полите на дамата. Нямаше да избегнат срещата с Констанс и Дънмиър. Те идваха към фонтана.

— Може пък да е брак по любов — продължи Дънмиър. — Сейнт Мерин е достатъчно богат, за да си позволи подобен лукс.

— По любов ли? — Този път гласът на Констанс стана писклив. — Ти си луд. Говорим за Сейнт Мерин. Той е хладнокръвен и безчувствен. Всички знаят, че единственото, което го вълнува, са работата и инвестициите му.

— Съгласен съм, че не е никак романтичен — призна Дънмиър. — Бях в клуба, когато му съобщиха, че годеницата му е избягала. Няма да забравя изненадващо спокойната му и невъзмутима реакция.

— Именно. Всеки мъж с, макар и съвсем малко романтична чувствителност, щеше да хукне след тях.

— Не искам да те обиждам, скъпа моя, но годеница, която е предала бъдещия си съпруг с друг мъж, не заслужава човек да рискува кожата си заради нея.

— А какво става с честта на Сейнт Мерин? — попита Констанс.

— Не неговата чест е засегната — каза тихо Дънмиър. — По-скоро честта на младата дама пострада. Бъди сигурна, че нито един аристократ не би си и помислил да поставя под съмнение честта на Сейнт Мерин.

— Но според всеобщото мнение той се е държал така, сякаш цялата тази история е просто една нелепа комедия, която отива повече на Дъри Лейн.

— Може би точно така е възприел създалата се ситуация — замислено отбеляза Дънмиър.

— Глупости. Казвам ти, Сейнт Мерин е студен като лед. Точно заради това не се е опитал да ги настигне. И съм сигурна, че каквато и да е, тази негова нова връзка не е по любов.

Артър сведе поглед и видя, че Елинор слуша много внимателно разговора между двамата. Но по изражението й не можеше да разбере какво мисли. Не знаеше защо, но това го обезпокои.

— Скъпа моя Констанс — закачливо каза Дънмиър, — звучи така, сякаш си усетила студения характер на Сейнт Мерин на собствен гръб. Какво се е случило? Опита се да го прелъстиш, а той отказа да легне в гостоприемното ти легло ли?

— Не говори глупости — бързо отвърна Констанс. — Не се интересувам от Сейнт Мерин. Просто казвам това, което всички знаят. Човек, който играе карти в клуба си, докато бъдещата му съпруга бяга с друг мъж, е лишен от чувства. Което означава, че не е способен да се влюби.

Констанс и Дънмиър почти бяха стигнали до края на живия плет. След минутка-две щяха да завият. Артър се запита дали ще успее да скрие Елинор.

Преди да й даде знак за онова, което възнамерява да стори, тя скочи на крака. Първата му мисъл бе, че се кани да избяга от неизбежната среща с клюкарстващата двойка.

Изненада се, когато тя се хвърли на врата му и се притисна към него.

Тя сложи ръка на тила му, приближавайки го към себе си.

— Целуни ме — задъхано прошепна.

Разбира се. Колко умно от нейна страна да съобрази, че най-добрият начин да спре клюките, е да ги видят да се целуват страстно. Дамата имаше изключително бърз ум. Притисна я до себе си и покри устните й със своите.

В следващия миг напълно забрави, че е само игра. Стана му горещо и му се зави свят.

Почти не забеляза изненадания поглед на Констанс и хихикането на Дънмиър. Изцяло се отдаде на целувката.

Елинор го прегърна през раменете. Той разбра, че реакцията му я е стреснала. Плъзна ръка по гърба й. Умишлено я притисна между краката си; с единия все още бе стъпил на края на фонтана.

В тази поза можеше да усети мекотата на корема й върху еректиралата си мъжественост. Сладка, гореща болка изпълни долната част на тялото му.

— Я виж ти, я виж ти, я виж ти — промърмори Дънмиър. — Изглежда, че Сейнт Мерин не е чак толкова студен и безчувствен, скъпа ми Констанс. Нито пък госпожица Лодж изглежда ужасена от перспективата да я сполети ужасна съдба, по-лоша дори от смъртта, в неговите ръце.