Аманда Куик
Компаньонката (20)

Осемнадесета глава

Възрастният мъж гледаше пращящия огън, единият му крак, подут от подаграта, бе вдигнат върху табуретката. В кокалестите си пръсти държеше чаша порто. Артър изчака, отпуснал ръце върху позлатените облегалки на стола. Разговорът не вървеше. Очевидно за лорд Далинг времето се бе превърнало в дълбоко езеро, в което потоците на миналото и настоящето се преплитаха, вместо да представляват река, която тече в една посока.

— Откъде разбрахте, че се интересувам от стари табакери, сър? — попита Далинг, свъсил вежди. — И вие ли събирате табакери?

— Не, сър — отвърна Артър. — Посетих няколко магазина, специализирани в продажбата на изящни табакери, и помолих собствениците да ми дадат имената на най-известните си клиенти. Вашето име се появи в няколко от най-добрите магазини.

Нямаше нужда да обяснява, че не му бе лесно да открие сегашния адрес на възрастния мъж. Далинг не бе попълвал колекцията си от табакери от години и собствениците на магазини бяха загубили следите му и не знаеха къде живее.

Освен това възрастният господин се бе преместил преди две години. Повечето му връстници или бяха починали, или имаха бели петна в паметта и не си спомняха къде живее сега старият им приятел. Но за щастие един възрастен барон, който все още играеше карти всяка вечер в клуба на Артър, си бе спомнил новия адрес на Далинг.

Намираха се в библиотеката на Далинг. Мебелите и книгите по рафтовете бяха от една друга епоха, както и самият им собственик. Сякаш последните трийсет години не бяха минали, сякаш Байрон не бе написал нито една дума, сякаш Наполеон не бе победен, сякаш учените не бяха направили невероятен прогрес в разкриването на тайните на електричеството и химията. Дори тесните бричове на домакина му сякаш датираха от друга епоха.

Високият часовник тиктакаше силно в тишината. Графът се запита дали последният му въпрос не бе потопил събеседника му завинаги в мрачните дълбини на миналото.

Но Далинг най-сетне се пооживи:

— Табакера, украсена с голям рубин, така ли?

— Да. На нея е гравирано името Сатурн.

— А, да, спомням си такава табакера. Един мой познат я носеше с години. Много красива кутия. Спомням си, че веднъж го попитах откъде я е купил.

Артър не посмя да помръдне, защото се страхуваше да не разсее възрастния мъж.

— Той отговори ли ви?

— Каза, че с двама негови приятели поръчали на един бижутер да направи три еднакви табакери, по една за всеки.

— Кой бе този господин? Спомняте ли си името му?

— Разбира се, че си го спомням — ядоса се Далинг. — Не съм изкуфял, сър.

— Моля да ме извините. Нямах това предвид.

Домакинът сякаш малко се поуспокои.

— Глентуърт. Това е името на мъжа, който притежаваше табакерата с надпис Сатурн.

— Глентуърт. — Артър стана на крака. — Благодаря ви, сър. Много съм ви благодарен за помощта.

— Чух, че е починал неотдавна. Мисля, че се е случило миналата седмица.

Дявол да го вземе! Глентуърт бе мъртъв? След всичките усилия, които бе положил, за да го открие?

— Не можах да отида на погребението му — продължи старецът. — Преди присъствах на всички погребения, но станаха прекалено много и се отказах.

Графът се опитваше да реши какво да прави оттук нататък. Накъдето и да се обърнеше, се изправяше пред стена.

Огънят пращеше. Далинг извади табакера, украсена с камък, отвори капачето и си взе енфие. Смръкна го бързо. Затвори я и се отпусна в стола си с въздишка на облекчение. Тежките му клепачи се затвориха.

Артър тръгна към вратата.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, сър.

— Няма за какво. — Далинг не отвори очи. Прокара пръсти по фината малка табакера, прехвърляйки я в ръцете си.

Графът отвори вратата и тъкмо се канеше да прекрачи прага на стаята и да излезе в коридора, когато домакинът му отново проговори:

— Може би ще е добре да разговаряте с вдовицата му.