Аманда Куик
Компаньонката (5)

Трета глава

Гласът му, загадъчен, сдържан и овладян, който сякаш идваше от мрака зад нея, толкова изплаши Елинор, че тя почти изпусна дамската си чантичка.

Тя се обърна и ахна тихо. Не можеше да го види ясно, но веднага разбра, че който и да е той, можеше да се окаже опасен. Изведнъж изпита странно предчувствие, което я развълнува.

Тя побърза да се отърси от това чувство. За първи път реагираше по този начин на който и да било мъж. Това без съмнение се дължеше на слабата светлина. Навън се бе спуснала гъста мъгла и двете малки лампи на бюрата по-скоро хвърляха сенки тук-там из стаята, отколкото да я осветяват.

Изведнъж се сети, че все още е с очилата, които бе заела от госпожа Игън, за да има по-достолепен вид за днешните интервюта. Бързо ги свали и примигна няколко пъти, за да свикнат очите й.

Сега вече виждаше ясно мъжа, но това не промени първоначалното й впечатление за него. Само дето чувството й за безпокойство се засили.

— Боже господи — бързо каза госпожа Уилис. — Съвсем забравих, че сте тук, сър. Моля да ме извините. Позволете ми да ви представя госпожица Лодж. Госпожице Лодж, граф Сейнт Мерин.

Сейнт Мерин съвсем леко кимна с глава.

— За мен е удоволствие, госпожице Лодж.

„Никой не би го нарекъл красавец“ — помисли си Елинор. Силата и интелигентността, които бяха изписани на лицето му, не оставяха място за елегантността, финеса или традиционната мъжка красота.

Косата му бе тъмнокафява. Бездънни тъмнозелени очи я наблюдаваха сякаш изпод скрита дълбока пещера. Имаше вирнатия нос, високите скули и характерните челюсти, типични за същества, които оцеляват благодарение на уменията си да ловуват.

Сепна се, когато осъзна, че позволява на въображението си да се развихри. Денят бе дълъг и тежък. Овладя се и поздрави:

— Милорд.

— Може да се каже, че взаимно ще си помогнем, госпожице Лодж — каза той, без да откъсва поглед от нея. — Вие имате нужда от работа, а аз имам далечна роднина, вдовица на мой братовчед по бащина линия, която е отседнала в дома ми за Сезона в Лондон. Нуждая се от придружителка за нея. Готов съм да ви платя тройно в сравнение с това, което получавате.

„Троен размер на заплатата.“ Тя изведнъж остана без дъх. „Успокой се“ — помисли си. Каквото и да направи, трябваше да изглежда спокойна. Имаше чувството, че ако Сейнт Мерин доловеше какъвто и да е признак, че е нервна и лесно се пали, може да оттегли предложението си.

Повдигна брадичка и му се усмихна спокойно и любезно.

— Готова съм да обсъдим работата, която ми предлагате, сър.

Чу госпожа Гудхю и госпожа Уилис да си шушукат нещо, но не им обърна внимание. Беше твърде заета да наблюдава задоволството, което за миг проблесна в очите на загадъчния граф.

— Става дума за задължения, които са извън традиционните за една компаньонка — заяви Сейнт Мерин.

Тя се сети за старата поговорка, която гласеше, че много хубаво не е на хубаво, и се уплаши.

— Не знам защо, но не съм учудена да го чуя — сухо изрече тя. — Може би ще бъдете така добър да ми обясните?

— Разбира се. — Той се обърна към собственичките на агенцията. — Бих искал да говоря насаме с госпожица Лодж, ако вие, госпожи, нямате нищо против. Става дума за семеен въпрос. Сигурен съм, че ме разбирате.

— Разбира се — отвърна госпожа Гудхю. Тя изглеждаше доволна, че има извинение да излезе от стаята. — Госпожо Уилис?

Тя вече бе станала на крака:

— След вас, госпожо Гудхю.

Двете жени бързо заобиколиха бюрата си и прекосиха стаята. Затвориха плътно вратата след себе си.

Настана тягостна тишина. На Елинор не й харесваше безпокойството, което изпитваше.

Част от ентусиазма й се бе изпарил. На негово място се бе настанила предпазливостта. Тя усещаше тежката мъгла, която притискаше прозорците. Беше толкова гъста, че сградите от другата страна на тясната улица не се виждаха. Само въображението й ли караше стаята да изглежда малка и задушна?

Сейнт Мерин нарочно прекоси кабинета и застана пред един от прозорците. За момент се загледа в мъглата, която забулваше тясната уличка.

Елинор знаеше, че в момента се чуди точно каква част от истината да й каже.

— Май ще е най-добре да говоря направо, госпожице Лодж — след миг започна той. — Онова, което казах на госпожа Гудхю и на госпожа Уилис, не е цялата истина. Нямам нужда от компаньонка за моята роднина, макар че тя наистина е отседнала в дома ми.

— Разбирам. А от какво имате нужда, сър?

— От годеница.

Елинор затвори очи, бе загубила надежда. Точно когато повярва, че в списъка с потенциални работодатели на агенция „Гудхю и Уилис“ не може да има по-лоши от онези, с които се беше срещала, се изправи пред един умопобъркан.

— Госпожице Лодж? — Гласът на Сейнт Мерин изплющя като камшик. — Добре ли сте?

Тя се стресна, отвори очи и се усмихна.

— Разбира се, милорд. Много съм добре. Може би трябва да повикаме някого?

— Моля?

— Член на семейството или личен слуга може би? — деликатно се поколеба тя. — Или прислужник?

Бедните изпращаха психично болните си роднини в ужасната болница „Бедлам“. Но сред богаташите бе обичайна практика да настаняват болните си близки в частни психиатрични клиники. Тя се запита кога ли е избягал Сейнт Мерин и дали вече някой е забелязал, че го няма в заключената стая.

— Прислужник ли? — Изражението му стана строго. — За какво, по дяволите, говорите?

— Навън е доста мрачно, нали? — тихо каза тя. — Човек лесно може да се загуби в тази гъста мъгла. Особено ако съзнанието му също е замъглено и неясно — добави тихо. — Но съм сигурна, че има някой, който ще дойде и ще ви отведе у дома. Само кажете на госпожа Гудхю и на госпожа Уилис на кого да съобщят…

В очите на Сейнт Мерин проблесна разбиране и ледено удоволствие, и забавление.

— Мислите ме за луд, нали?

— Няма такова нещо, милорд. Просто се опитвам да ви помогна. — Тя отстъпи назад към вратата. — Но ако има някакъв проблем, сигурна съм, че госпожа Гудхю и госпожа Уилис ще го разрешат.

Прецени, че няма да е много разумно да обърне гръб на един лунатик, и потърси дръжката на вратата зад себе си.

— Не се и съмнявам. Обзалагам се, че онези двете са способни да се справят с почти всичко, включително и с един умопобъркан клиент. Но съвсем случайно, госпожице Лодж, аз не съм луд — сви рамене той. — Поне не мисля, че съм такъв. Ако махнете ръката си от дръжката на вратата, ще се опитам да ви обясня.

Тя не помръдна. Той леко сви вежди:

— Обещавам ви, че си заслужава да ме изслушате.

— Във финансов смисъл ли?

Устните му леко се изкривиха.

— Съществува ли някакъв друг смисъл?

Не и що се отнасяше до нея, помисли си тя. При затрудненото финансово положение, в което се намираше, не можеше да си позволи да отмине с лека ръка една добре платена длъжност. Новото бъдеще, за което си бе мечтала през онази дълга, самотна нощ преди шест месеца, се оказа много по-трудно за осъществяване в реалния живот, отколкото си бе представяла. Препъникамъкът бяха парите. Тя имаше нужда от тази работа.

Сейнт Мерин може и да бе луд, но не изглеждаше извратен развратник или пияница, каквито бяха потенциалните работодатели, с които бе разговаряла този следобед.

В действителност, помисли си тя, той все повече говореше като човек, който знае как да води делови преговори. Тя се възхищаваше и много уважаваше това качество у един джентълмен.

Със сигурност не бе на смъртно легло като работодателка номер три. Точно обратното, притежаваше някаква смущаваща, много вълнуваща мъжка жизненост, която я объркваше, без да може да си обясни защо. Не бе красавец като Джеръми Клайд. Но нещо у него караше косъмчетата на врата й да настръхват. Тя с неохота пусна дръжката на вратата, но остана на мястото си, готова да избяга, ако се наложи. Трябваше да е готова да реагира на всякакви ситуации.

— Много добре, сър. Слушам ви.

Сейнт Мерин застана пред бюрото на госпожа Гудхю и се облегна на него. От позата, в която бе застанал, идеално скроеното му сако бе прилепнало плътно по широките му рамене. Забеляза, че той има мускулести гърди, плосък корем и тесен ханш. Тялото му бе силно и здраво.

— Дойдох в Лондон за няколко седмици този Сезон с единствената цел да свърша някои доста важни дела. Няма да ви отегчавам с подробностите, но накратко казано, възнамерявам да учредя консорциум от инвеститори. Проектът изисква строга конфиденциалност. Ако сте наясно с порядките във висшето общество, знаете, че и двете се постигат изключително трудно. Висшето общество живее от клюки и слухове.

Тя си позволи да се поотпусне малко. Може пък и да не е луд.

— Моля ви, продължете, сър.

— За съжаление, като се имат предвид титлата, специалното ми положение и един инцидент, който се случи преди година, предполагам, че ще ми е трудно да сключа важна сделка, без да ми се досажда. Ще ме оставят на мира само ако видят, че съм на път да се оженя.

Тя се прокашля.

— Вашето положение ли? — попита много внимателно.

Той повдигна вежда.

— Имам благородническа титла, няколко доста хубави имения и значително парично състояние. А не съм женен.

— Радвам се за вас — промърмори тя. За миг й се стори, че той се забавлява.

— Сарказмът не е приемлив за една компаньонка, но имайки предвид, че и двамата се нуждаем един от друг — вие от работа, а аз спешно от „годеница“, готов съм да се престоря, че не съм го забелязал.

Тя се изчерви.

— Приемете моите извинения, сър. Имах много тежък и неприятен ден.

— Уверявам ви, че и моят не бе особено приятен.

— Да, разбирам, че вашето положение ви прави изключително „апетитна хапка“ в някои среди на обществото.

— И по всяка вероятност доста скучен в други среди.

Тя трябваше да положи усилия, за да не се усмихне. Чувството му за хумор, с което се самоиронизираше, я изненада.

Сейнт Мерин май не забеляза, че тя хем е изненадана, хем се забавлява.

Той барабанеше по бюрото с пръсти.

— Но в този случай това няма никакво значение. Както казах, положението ми се усложнява още повече от факта, че миналия Сезон известно време бях сгоден за млада дама, която в крайна сметка избяга с друг мъж.

Това я изненада повече от всичко, което бе чула досега.

— Не може да бъде!

Той я погледна ядосано.

— Много хора с удоволствие биха ви казали, че въпросната дама се е спасила.

— Хмм.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Нищо, абсолютно нищо. Просто ми хрумна, че вие сте този, който се е спасил, сър. И с мен се случи същото преди шест месеца.

В очите му блесна студено любопитство.

— Наистина ли? Затова ли сте били принудена да си търсите работа?

— Отчасти. — Тя махна с ръка. — След като разбрах що за човек е бившият ми годеник, казвам ви съвсем искрено, бих предпочела да работя в някой дом като компаньонка, отколкото да се омъжа за лъжец и измамник.

— Разбирам.

— Стига сме говорили за моя личен живот, сър. Наистина разбирам дилемата, пред която сте изправен. Когато сред висшето общество се разчуе, че сте в града, всички ще предположат, че сте тук, за да опитате късмета си и да си потърсите друга годеница. Сватовниците от аристокрацията ще погледнат на вас като на „прясно месо“.

— Дори аз не бих се изразил толкова ясно и кратко. Ето защо, госпожице Лодж, имам нужда от жена, която убедително да изиграе ролята на моя годеница. Много е просто.

— Така ли? — предпазливо каза тя.

— Разбира се. Както вече казах, въпреки че дойдох в града да уредя някои лични дела, висшето общество ще предположи, че съм се върнал да си търся друга годеница. Не искам младите момичета, дошли в града, за да си търсят съпруг този Сезон, да ми се мотаят в краката и да ми досаждат. Ако разберат, че съм сгоден, ще бъдат принудени да насочат вниманието си към друга „жертва“.

Тя се съмняваше, че планът му ще се окаже чак толкова прост. Но коя бе тя, че да оспори решенията му?

— Доста хитър план, милорд — любезно отбеляза. — Желая ви успех при осъществяването му.

— Виждам, че дори за миг не ви е минало през ума, че планът ми ще проработи.

Тя въздъхна.

— Далеч съм от мисълта да ви напомням, че повечето мъже във вашето положение подценяват изобретателността и решителността на една майка, която възнамерява да намери добра партия за дъщеря си.

— Уверявам ви, мадам, че много уважавам жените. Именно заради това реших през следващите няколко седмици да се покажа пред обществото с фалшива годеница. И така, ще приемете ли длъжността, която ви предлагам?

— Сър, не ме разбирайте погрешно, не отхвърлям вероятността да приема ролята, която ми предлагате. Даже мисля, че много ще ми хареса.

Думите й доста го заинтригуваха.

— Защо казвате това?

— Баба ми беше много добра актриса. Отказала се от сцената, за да се омъжи за дядо ми — обясни тя. — Често съм се питала дали съм наследила нейния талант, а не само външността й. Да изиграя ролята на ваша годеница, без съмнение за мен е интересно предизвикателство.

— Разбирам. Ами тогава…

Тя вдигна ръка, за да го прекъсне.

— Но трябва да бъдем реалисти, сър. Истината е, че колкото и да ми се ще да участвам в тази пиеса, така както сте я измислили и колкото и отчаяно да се нуждая от парите, които ми предлагате, ще ми е много трудно да се преструвам на ваша годеница.

Той се подразни и стисна зъби.

— Защо така?

— Откъде да започна? — запита тя и посочи скучната си сива рокля. — Като начало, нямам подходящи дрехи.

Той я огледа бавно от главата до петите. Тя се почувства като кобила, изложена за продан на търга в Татерсол.

— Не се притеснявайте за гардероба си — успокои я. — Не съм очаквал жена, която кандидатства за работа в тази агенция, да има подходящи дрехи за този фарс.

— Да, ами освен дрехите проблем е и моята възраст.

„Това интервю се оказа доста притеснително“ — помисли си тя. Предишните кандидат-работодатели я смятаха за прекалено млада за длъжността, която й предлагаха. Но в този случай бе прехвърлила подходящата възраст.

— Какво ви е на възрастта? — свъси вежди той. — Така като ви гледам, сигурно сте около трийсетгодишна. Надявам се да не ми кажете, че сте по-млада, отколкото изглеждате? Определено не си търся дебютантка.

Тя стисна зъби и се сети, че тази сутрин, когато се приготвяше за интервютата, умишлено си облече дрехи, които според нея бяха подходящи за работата. Въпреки това се подразни, че той малко прекали с предположението си на колко години е.

— На двайсет и шест съм. — Тя се опита да не издава раздразнението си.

Той поклати глава, видимо доволен.

— Отлично. Достатъчно зряла, за да разсъждавате разумно и трезво и да сте натрупали опит и знания за живота и света. Ставате.

— Благодаря — язвително отвърна тя. — И двамата знаем, че джентълмен с вашата титла и с вашето богатство се предполага, че ще се ожени за много младо и изключително разглезено момиче.

— По дяволите, мадам, говорим за платена длъжност, а не за истински годеж — свъси вежди той. — Много добре знаете, че е невъзможно да наема седемнайсетгодишно момиче за тази роля. Не само заради това, че е малко вероятно да притежава уменията и самоувереността, необходими, за да я изиграе убедително, а и защото тя без съмнение ще очаква в крайна сметка да се оженя за нея.

Тази забележка я накара да потръпне. Не можеше да си обясни защо. Много добре разбираше, че на граф Сейнт Мерин и през ум не му минава да се ожени за жената, която играе ролята на негова годеница няколко седмици. Защо такава жена да е по-достойна от една актриса. Заможни, влиятелни господа от висшето общество са имали любовни връзки с актриси, но не са се женили за тях.

— Като споменахте за това — изрече бързо Елинор, — как възнамерявате да приключите този фиктивен годеж, когато свършите с делата си в града?

— Това няма да е никакъв проблем — сви рамене той. — Вие просто ще изчезнете от средите на висшето общество. Ще бъде разпространен слухът, че сте развалили годежа и сте се върнали в имението на родителите си някъде далеч на север.

„Просто ще изчезнете.“

В съзнанието й присветна червена лампичка. Това звучеше доста зловещо. От друга страна, той бе прав. Нямаше да е чак толкова трудно да изчезне от тези среди. Богатите и влиятелните живееха в много тесен, затворен кръг. Рядко излизаха извън границите на тези бляскави среди и не забелязваха хората, които живеят извън тях.

— Да, предполагам, че това ще свърши работа — каза тя, като се замисли. — Вероятността някой от бъдещите ми работодатели да се движи в същите кръгове на обществото, в които се движите вие и вашите приятели, е много малка. Дори и това да се случи и да се срещна с техните благородни приятели, съмнявам се, че някой ще ме забележи. Щом се върна към работата си на компаньонка, никой няма да ми обърне внимание.

— Хората виждат онова, което очакват да видят — съгласи се с нея той.

Изведнъж й хрумна една идея:

— Може да използвам друго име, докато играя тази роля, за да съм сигурна, че никой няма да ме познае.

Той се подсмихна.

— Виждам, че идеята да се представите с артистично име много ви допада, но не смятам, че е необходимо. Това само ще усложни нещата в случай, че срещнете някой стар познат.

— О, да, разбирам какво имате предвид. — Бе малко разочарована, но трябваше да признае, че е прав. — Малко вероятно е, но ако случайно срещна мои познати тук в Лондон, ще е трудно да им обясня защо се представям под чуждо име.

— Честно казано, вероятността да срещнете свой познат, докато играете тази роля, не ме притеснява. Няма причина подобна случка да навреди на нашия план. Щом аз казвам, че сте моя годеница, ще ви приемат като такава. Смятат ме за нещо като ексцентрик, така че никой няма да се изненада, че съм решил да се оженя за дама, която не произлиза от висшето общество.

— Разбирам.

Усмивката му бе студена.

— Кой би посмял да ми противоречи?

— Да, разбира се — отвърна тя, стресната от високомерието му. Но той имаше право. Наистина, кой ли би посмял да постави под въпрос решенията му.

А що се отнася до бъдещето, щеше да се тревожи за това, когато му дойде времето. Не можеше да си позволи да пропусне толкова изгодно споразумение само заради опасенията си, че след шест месеца някой би могъл да я разпознае като фиктивната годеница на графа.

— Наистина. — Тя доволно поклати глава. — Много добре, смятам, че е разумно да предположим, че хората, който си търсят компаньонка, няма да се срещнат с бившата годеница на граф Сейнт Мерин, така че не би трябвало да имам проблеми да си намеря работа след това — колебливо каза. — Но къде ще живея, докато съм на работа при вас? Нямам собствено жилище. В града е доста скъпо, нали разбирате?

— Ще отседнете в моя дом, разбира се. На хората ще кажем, че сте ми на гости от провинцията, за да напазарувате и да се насладите на забавленията и удоволствията на Сезона.

— Очаквате да живея под вашия покрив, сър? — Тя повдигна вежди. — Това ще предизвика коментари, които съм сигурна, че не искате да чуете.

— Няма нужда да се притеснявате за репутацията си, госпожице Лодж. Обещавам ви, че ще ви осигуря подобаваща придружителка. Онова, което казах на госпожа Гудхю и на госпожа Уилис, че у дома е отседнала моя роднина за няколко седмици, е вярно.

— Разбирам. Тогава, милорд, планът ви може и да проработи.

— Госпожице Лодж, за ваше сведение моите планове винаги работят. Това е, защото умея да правя планове и да ги осъществявам след това.

Изрече го без никакво високомерие. Беше просто констатация.

— Въпреки това точно този план ми се струва сложен — промърмори тя.

— Доверете ми се, госпожице Лодж. Ще проработи. И накрая ще ви платя не само тройно, но ще ви дам и бонус.

Тя не помръдна, едва дишаше.

— Сериозно ли говорите, сър?

— Имам нужда от вас, госпожице Лодж. Нещо ми подсказва, че сте идеална за ролята, която искам да изиграете, и съм готов да платя щедро за таланта ви.

Тя се прокашля.

— Спестявам всяко пени, за да инвестирам в едно начинание.

— Така ли? И какво е това начинание?

Тя се замисли за миг, но после реши, че няма причина да крие истината.

— Надявам се да не се шокирате прекалено много, сър, но искам да се занимавам с търговия.

— Ще ставате собственичка на магазин? — попита той с изненадващо безразличен тон.

Понеже очакваше неодобрение, тя се замая, зави й се свят от облекчение, когато той не я упрекна, не отхвърли плана й веднага. Според аристократите търговията беше област, която трябваше да се избягва на всяка цена. За хората от висшето общество беше за предпочитане да изпаднеш в бедност, отколкото да станеш собственик на магазин.

— Осъзнавам, че плановете ми сигурно ви шокират и ги смятате за неприлични — каза тя. — Но щом събера достатъчно пари, искам да открия книжарница и библиотека.

— Не ме шокирате, госпожице Лодж. По стечение на обстоятелствата натрупах състоянието си чрез различни инвестиции. Имам някои способности, когато става дума за бизнес.

— Наистина, сър. — Тя отново му се усмихна учтиво.

Много бе добър и снизходителен, помисли си тя. Но и двамата знаеха, че разликата между бизнес инвестициите на един джентълмен и идеята да се захване с търговия бе голяма в очите на висшето общество. Беше нещо нормално един аристократ да купува акции в корабния бизнес или в строителен проект. Съвсем друго беше обаче един благородник да стане собственик на магазин. Важното бе, че Сейнт Мерин въобще не бе изненадан от плановете й. Но пък, помисли си тя, той каза съвсем ясно, че не може да си позволи да е прекалено придирчив. Той наведе глава, с което неохотно признаваше и приемаше нейните намерения.

— Добре тогава, споразумяхме ли се, госпожице Лодж?

Тя трудно щеше да устои на изключително примамливите условия, а той целеше точно това. Само едно нещо я притесняваше относно тази длъжност, която се канеше да приеме, но го потисна. За първи път от онзи ужасен ден, в който кредиторите на пастрока й потропаха на вратата на дома й, щастието и късметът й се усмихваха. Нямаше да рискува да пропусне тази златна възможност само защото се чувстваше несигурна.

Едва сдържаше радостта и задоволството си. Отново му се усмихна.

— Споразумяхме се, милорд.

Сейнт Мерин се загледа в устните й, сякаш не можеше да откъсне очи от нея. После леко кимна и едва доловимо свъси вежди. Имаше чувството, че по някаква причина бе раздразнен и ядосан, не на нея, а по-скоро на себе си.

— Ако ще трябва да се правим на влюбени — сухо каза той, — мисля, че ще трябва да свикнете да ме наричате Артър.

Това нямаше да е никак лесно. Нещо у него всяваше страх и респект и фамилиарниченето щеше да е трудно.

* * *

Когато излезе на улицата и тръгна бързо към дома на госпожа Игън, за да й съобщи добрата новина, тревогата, която се бе опитала да потисне преди малко, отново започна да се надига и да я измъчва.

Не я притесняваше нито трудният характер на графа, нито странният му план да се покаже пред обществото с нея и да я представи като своя годеница. Щеше да се справи с тези неща.

Онова, което я безпокоеше в тази работа, твърде хубава, за да е истина, бе предчувствието, че Сейнт Мерин не й е казал цялата истина.

„Той има тайни“ — помисли си тя. Интуицията й подсказваше, че планът на Сейнт Мерин бе много по-опасен. Въобще не ставаше дума за основаване на инвестиционен консорциум, както й бе казал.

В крайна сметка личните му дела не я засягаха, заключи тя, още по-въодушевена и развълнувана. Интересуваше я само дали ще се справи успешно с ролята, която Сейнт Мерин й бе възложил, за да осъществи мечтата си още преди да е сложила край на малката му пиеса.