Аманда Куик
Компаньонката (33)

Тридесет и първа глава

Един час по-късно Елинор се загърна с шала си и оправи одеялото върху коленете си. Тази нощ не бе много студено, но човек усещаше хлад, когато седеше в каретата.

— Трябва да призная, че тази работа с шпионирането не е толкова вълнуваща, както очаквах — рече тя.

Артър, свит в ъгъла на седалката срещу нея, не откъсваше поглед от входа на „Зеленият Лион“.

— Предупредих те.

Тя реши да не обръща внимание на думите му. Тази вечер той не бе в настроение. Не можеше да го вини.

Седяха в стара карета, която бе наредил на Дженкс да наеме специално за това приключение.

Елинор разбра защо го е направил. Неговата карета вероятно щеше да бъде разпозната веднага, ако останеше дълго време на улицата пред „Зеленият Лион“. Но за нещастие конюшнята за коне и карети под наем разполагаше само с една стара карета за тази вечер.

Веднага им стана ясно защо никой не я е наел. Когато се движеше, тежката карета друсаше и се тресеше, което бе доста неприятно. Освен това, макар че на пръв поглед седалките изглеждаха чисти, възглавничките се бяха просмукали с различни миризми.

Елинор въздъхна тихо и си призна, че бе очаквала времето, прекарано с Артър в тъмната карета, да е приятно. Бе си представяла, че двамата ще разговарят тихо час-два, докато наблюдават влизащите и излизащите мъже от клуба.

Но още щом застанаха в дългата колона от карети пред игралната зала, Артър потъна в дълбоко мълчание. Цялото му внимание бе насочено върху входната врата на „Зеленият Лион“. Тя знаеше, че той премисля плана си.

Тя огледа входа на игралната зала, чудеше се какво ли представлява мястото, което привлича толкова много мъже. Със сигурност бе непривлекателно според нея. Единствената газена лампа на входа хвърляше слаба светлина и осветяваше лицата на редовните клиенти, които непрекъснато влизаха и излизаха.

Повечето мъже, които слизаха от каретите и наетите файтони точно пред входа, бяха видимо пияни. Смееха се прекалено високо и разказваха неприлични истории на приятелите си. Някои бяха превъзбудени, докато отиваха към заведението.

А повечето, които излизаха от клуба, бяха в съвсем различно настроение. Един-двама изглеждаха радостни и доволни. Хвалеха се с късмета си и заповядаха на кочияшите да ги откарат в друг игрален клуб. Но по-голямата част слизаха по стълбите унили и потиснати, ядосани или тъжни. Имаше и такива, които изглеждаха така, сякаш са научили, че техен близък роднина е починал. Елинор знаеше, че те току-що са проиграли на комар къща или наследство. Запита се дали някои от тях няма да се самоубият, преди да се е съмнало.

Тя отново потръпна.

Артър се размърда.

— Студено ли ти е?

— Не, не много. Какво ще правиш, ако не го видим тази вечер?

— Ще дойдем пак утре вечер. — Той постави ръка на облегалката. — Освен ако междувременно не попадна на нова информация. Засега това е най-важната улика.

— Не те ли смущава това, че убиецът е избрал точно Джеръми, за да му довери информацията за връзката ми с агенция „Гудхю и Уилис“? Това не може да е съвпадение, не може да го е направил случайно.

— Не. Сигурен съм, че е целял да ни навреди, като е казал на Клайд, че ти всъщност идваш от агенцията и че в крайна сметка слуховете са верни.

— Как да ни навреди?

— Все още не знам. Не забравяй, че той смята, че не можем да го разпознаем. Мисли си, че анонимността му е гарантирана.

Тя се загърна в шала си.

— Надявам се да успея да го позная от толкова далече.

Отново настана тишина.

— Артър?

— Да?

— Исках да те попитам нещо.

Той не я погледна.

— Какво?

— Как така веднага се сети за името на публичния дом на Орчид стрийт, щом Джеръми го спомена?

За секунда-две той не даде никакъв признак, че е чул въпроса. После тя видя усмивката му.

— Подобни заведения са известни на всички — рече. — Мъжки клюки, Елинор.

— Изобщо не съм изненадана да го чуя.

Той я погледна, усмивката все още беше на устните му.

— Онова, което всъщност искаш да знаеш, е дали често посещавам този публичен и игрален дом.

Тя вдигна брадичка и се загледа във входната врата на „Зеленият Лион“.

— Тази страна от личния ти живот изобщо не ме интересува.

— Разбира се, че те интересува, а отговорът ми е „не“.

— Разбирам. — За миг се успокои и се почувства щастлива, но после се сети за другия неудобен въпрос относно личния му живот, който я мъчеше от самото начало на това приключение. Доброто й настроение веднага се помрачи. — Ами, предполагам, че нямаш нужда от услугите на подобно заведение.

— В момента няма друга жена в живота ми, Елинор — тихо каза той. — В интерес на истината, от доста време няма жена в живота ми. Това ли искаше да разбереш?

— Това не е моя работа.

— А, твоя е, сладка моя. Все пак вече имаме интимна връзка. Имаш право да знаеш дали имам връзка с друга жена. — Той замълча за миг. — Точно както аз очаквам да ми кажеш дали имаш подобна връзка с друг мъж.

Тонът му я накара да настръхне. Той ясно заяви, че не би делил любовта й с друг.

— Ти знаеш най-добре, че няма друг мъж в живота ми — тихо отговори тя.

— Очаквам нещата да останат така, докато имаме любовни отношения.

Тя се прокашля, за да прочисти гърлото си:

— Ще очаквам същата лоялност и вярност и от теб.

— Ще я имаш — простичко отвърна той и отново впери поглед във входа на „Зеленият Лион“, оставяйки я на спокойствие да анализира смесицата от удовлетворение и копнеж, която се надигаше в нея.

Щеше да го има само за себе си, докато траеше тази тяхна странна любовна връзка. Но това само засили предчувствието колко болезнена щеше да бъде евентуалната раздяла.

Полагаше огромни усилия да се концентрира върху бъдещето и големите си планове, но с всеки изминал час й ставаше все по-трудно да си представи живота без Артър.

„Мили боже, влюбена съм в него!“ — това откритие я изпълни с ентусиазъм, който почти веднага се превърна в ужас. Как бе допуснала това да се случи? Това бе огромна грешка.

— По дяволите! — Артър рязко се изправи и се наведе към прозореца на каретата. — Какво става тук?

Гласът му я изтръгна от мрачните й мисли. Тя бързо седна по-напред.

— Какво има? — попита.

Той поклати глава, не отделяше поглед от стълбите пред входа на клуба.

— Дяволите да ме вземат, ако знам. Но това не може да е случайност. Погледни. Възможно ли е това да е мъжът, с когото си танцувала в нощта, когато бе убит Ибитс? Който те е докоснал тази вечер?

Тя проследи погледа му и видя красив мъж да излиза от „Зеленият Лион“. На светлината на газената лампа косата му изглеждаше светлокестенява. Беше слаб и се движеше с лекота. Пулсът й се ускори, а устата й пресъхна. Убиецът ли гледаше в момента? Това ли бе мъжът, който я бе докоснал по толкова интимен начин тази вечер и през нощта, в която Ибитс бе убит? От толкова далече не можеше да бъде сигурна.

— Същата височина е — колебливо каза. — А и пръстите му изглеждат дълги. От тук не виждам дали има пръстен.

— Носи високи ботуши, чак над коленете.

— Да, но както веднъж отбеляза, много господа харесват този вид ботуши. — Тя здраво стисна ръце. — Артър, съжалявам, но не съм сигурна от толкова далеч. Трябва да го видя по-отблизо.

— Не се качва в нито една от каретите.

Тя следеше с поглед мъжа с високите ботуши. Щом слезе по стълбите и стъпи на улицата, той запали малкия фенер, който държеше в ръка, и тръгна по тъмната улица. Беше сам.

— Стой в каретата. Дженкс ще остане с теб. — Артър отвори вратата и скочи на тротоара. — Ще последвам този мъж.

Притеснена, тя се наведе напред.

— Не, не бива да тръгваш след него сам, Артър. Моля те, може би убиецът цели точно това.

— Искам да разбера къде отива. Няма да му позволя да ме види.

— Артър…

— Много съм любопитен каква работа има в този квартал, толкова близо до „Зеленият Лион“.

— Това никак не ми харесва. Моля те, нека Дженкс дойде с теб.

Той се обърна към бързо отдалечаващата се светлинка на фенера, който мъжът носеше.

— Ще е много трудно да го проследя, без да ме забележи. А ако сме двама, със сигурност ще се усети, че го следим.

Понечи да затвори вратата.

— Почакай. Познаваш онзи мъж с фенера, нали? — прошепна тя.

— Това е Роланд Бърнли. Мъжът, който избяга с Джулиана.

Артър затвори вратата, преди Елинор да се съвземе от изненадата.