Аманда Куик
Компаньонката (15)

Тринадесета глава

Маргарет се настани на постланата с възглавнички седалка на каретата и се усмихна на Артър с надежда.

— Мисля, че мина много добре, нали, сър?

Той се бе излегнал на отсрещната седалка. Жълтата светлина на лампите в каретата изписваше някаква тайнственост по лицето му.

— Да — тихо и мрачно отвърна, но гледаше Елинор, а не Маргарет. — Мисля, че тази вечер всички си изиграхме ролите превъзходно.

Елинор усети, че я побиват тръпки от страх, или по-скоро от неувереност. Насочи цялото си внимание върху многолюдните улици и успя да избегне преценяващия поглед на Артър.

Тя смяташе целувката в градината да е просто убедителна преструвка, с която искаше да прекрати клюките по техен адрес. Но почти веднага бе загубила контрол върху ситуацията. Все още не можеше да разбере точно какво се случи. В един момент го принуждаваше да я прегърне и целуне за пред малката публика, а в следващия бе шокирана и объркана.

Целувката я накара да пламне. Беше смутена. Ако Артър не я бе хванал здраво, когато Констанс и Дънмиър завиха иззад живия плет, щеше да загуби равновесие и да падне. Вратът й все още гореше от непознатото чувство.

— Отвлякохме вниманието на висшето общество, така както пожелахте — продължи Маргарет, весела и напълно забравила за лошото настроение на Артър. — Всички в балната зала умираха от любопитство. Кълна се, че след като се върнахте в залата, всички започнаха да шушукат.

— Наистина ли? — разсеяно каза Елинор.

— Да, наистина — увери я другата жена. — Не знам как сте го постигнали, но с господин Флеминг смятаме, че приличахте на двама души, които току-що са правили любов в градината. Беше невероятно актьорско изпълнение, трябва да го призная.

Елинор не посмя да я погледне.

— Ммм.

— Много съм доволен от резултата — рече Артър. Прозвуча като много строг театрален критик.

Елинор отчаяно искаше да смени темата на разговора. Усмихна се на Маргарет:

— Добре ли прекара тази вечер?

— О, да, страхотно — замечтано отвърна тя. — С господин Флеминг надълго и нашироко обсъдихме най-новите романи. Оказа се, че е голям почитател на творбите на госпожа Малори.

Елинор едва успя да прикрие усмивката си зад носната кърпичка.

— Господин Флеминг очевидно е човек с отличен вкус.

— Това определено е и моето мнение — съгласи се Маргарет.

Артър свъси вежди.

— Често съм предупреждавал Бенет, че навикът му да чете романи вероятно е причината да има такъв нереалистичен, нелеп поглед върху света.

* * *

Каретата изтрополи и спря пред къщата на Сейнт Мерин двайсет минути по-късно. Съненият Нед отвори вратата.

Маргарет сложи ръка на устата си и се прозя.

— Божичко, направо съм изтощена. Ако вие двамата ме извините, ще взема една свещ и направо отивам да си легна.

Тя се качи по стълбите, но Елинор забеляза, че стъпва много пъргаво. Маргарет изобщо не изглеждаше уморена. Всъщност в движенията й имаше не само лекота, която тази вечер бе по-особена от друг път, но в очите й имаше странен блясък.

Все още се чудеше на какво се дължи тази руменина, която видя по бузите на Маргарет, когато Артър вдигна високо свещта и огледа стаята, свъсил вежди.

— Салонът не ти ли изглежда някак различен? — попита той.

Тя погледна мебелите.

— Не, не мисля.

— На мен пък ми се струва различен. Цветовете са някак по-ярки. Огледалото не е толкова тъмно, а статуите и вазите изглеждат като нови.

Учудена, тя огледа мраморната фигура, до която бе застанала. След това се усмихна.

— Успокой се, няма нищо странно в освежения вид на стаята. Днес наредих салонът да бъде почистен основно.

Той я погледна замислен.

— Разбирам.

Погледът му я накара да се почувства някак си неудобно.

— Е, доста е късно, нали? — каза тя, стараейки се да се държи учтиво и професионално. — Най-добре е да отивам да си лягам. И аз като Маргарет не съм свикнала да си лягам толкова късно.

— Искам да поговорим, преди да се качим горе — каза Артър.

Това бе заповед, а не молба. Имаше лошо предчувствие. Дали нямаше да я изгони заради случилото се в градината?

— Добре, сър.

Артър погледна Нед.

— Лягай си. Благодаря ти, че си стоял буден и си ни чакал да се приберем, но не бе необходимо. Можем да се приберем сами в такъв късен час. В бъдеще не си прави труда да стоиш буден. Имаш нужда от почивка.

Нед бе изненадан от жеста на господаря си.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. — Той бързо излезе от салона.

Само след минутка Елинор чу вратата на долния етаж да се затваря с приглушен звук. Нед бе изчезнал в помещенията за прислугата.

Изведнъж обстановката стана много задушевна и — нямаше друга дума за това — интимна.

— Ела, госпожице Лодж. Ще отидем в библиотеката, там ще поговорим.

Артър взе свещ и тръгна пред нея по коридора. Тя предпазливо го последва. Дали не се бе ядосал от прекаления й ентусиазъм по време на целувката? Ще му обясни, че е била изненадана не по-малко от него от неочакваните си актьорски умения.

Артър я въведе в библиотеката и затвори вратата, сякаш слагаше точка на всичко.

Тя се почувства като престъпник, на когото ще бъде произнесена присъдата.

Без да казва нито дума, той остави свещта, прекоси библиотеката и отиде до камината.

Разрови въглените, за да се разгорят. После стана, развърза шалчето си и го хвърли върху близкия стол. Разкопча бялата си ленена риза достатъчно, за да се покажат няколкото къдрави тъмни косъмчета на гърдите му.

Елинор си наложи да не го гледа. Трябваше да се съсредоточи. Работата й висеше на косъм. Не можеше да му позволи да я уволни само защото го бе целунала малко по-разгорещено. Добре де, доста разгорещено, поправи се. Но вината не бе нейна.

Тя се прокашля.

— Ако не одобряваш, че се целунахме тази вечер, извинявам се, но трябва да отбележа, че ме нае най-вече заради актьорските ми умения.

Той взе гарафата с бренди.

— Госпожице Лодж…

— Освен това бих искала да ти припомня, че баба ми бе професионална актриса.

Той наля бренди в две чаши и кимна сериозно.

— Да, вече на няколко пъти споменаваш баба си.

— Работата е там, че може да съм наследила повече от актьорския й талант, отколкото си мислех, ако разбираш какво искам да кажа. — Тя махна с ветрилото си. — Това обяснява драматизма в моето, Ъъъъ, изпълнение. Уверявам те, че и аз бях изненадана от себе си не по-малко от теб.

— Така ли? — Той й подаде чаша бренди и после се подпря на бюрото. Разклати чашата.

— Да. — Тя му се усмихна. Надяваше се усмивката й да му подейства окуражаващо. — В бъдеще ще се опитам да се контролирам.

— Ще се върнем към темата за актьорските ти таланти след малко. Първо искам да довършим разговора, който прекъснаха онези двама клюкари в градината.

— О! — Тя погледна чашата, която й бе дал, и реши, че има нужда от нещо силно.

Отпи голяма глътка от огнената напитка и почти спря да диша. Сякаш бе погълнала слънцето.

Артър забеляза, че нещо не е наред, защото повдигна вежди.

— По-добре седни, госпожице Лодж.

Тя се стовари като камък на дивана и въздъхна дълбоко.

— Брендито е много силно — изхриптя.

— Да, така е — съгласи се той. — Освен това е много скъпо. По-добре е да се отпива по малко, а не да се гълта на екс.

— Ще го имам предвид.

Той кимна.

— И така, казах ти, че разкрих името на човека, който по всяка вероятност знае нещо за табакерите. Възнамерявам да говоря с него. Ще ти бъда благодарен, ако ми дадеш някакви идеи къде би могъл да се крие помощникът на прачичо ми Джон Уот.

— Мъжът, който е изчезнал в нощта на убийството?

— Да. През последните три дни обиколих любимите му места, кафенета, кръчми, които често посещаваше, квартала, в който е израснал. Но няма и следа от него. Сякаш е потънал вдън земя.

Елинор се замисли над думите му.

— Разговаря ли с близките му?

— Уот бе сирак. Няма близки.

— И си напълно сигурен, че той не е убиецът?

Артър поклати глава, но все пак каза:

— Човешката природа е непредсказуема, всичко е възможно, но не вярвам, че Уот е злодеят в тази история. Познавам го от години. Той е честен и работлив. Освен това бе предан на прачичо ми, който му имаше пълно доверие и му плащаше много добре. Не мога да си представя, че ще го нападне и ще го убие.

— Нищо ли не е откраднато през онази нощ? Не липсват ли сребърни прибори?

— Не.

— Тогава по всяка вероятност си търсил не където трябва, като си обикалял кафенетата и кръчмите, в които Уот се е срещал с приятелите си — каза бавно Елинор.

— А ти къде би търсила? — попита той.

— Не е моя работа — предпазливо започна тя. — А и, Бог ми е свидетел, че нямам абсолютно никакъв опит в разкриването на престъпления. Но ми се струва, че един честен човек, който е избягал, защото се е страхувал за живота си, но не е взел нищо ценно, което да продаде, да си наеме жилище и да се изхранва, има едно-единствено нещо наум.

— И какво е то?

— Да си намери нова работа колкото се може по-бързо.

Артър не помръдна. В погледа му се четеше разбиране.

— Разбира се — промърмори. — Пропуснал съм очевидното. Но и в този случай трябва да се претърси голяма територия. Как човек да намери сам мъж в този голям град?

— Сигурен ли си, че е бил сам?

— Какво искаш да кажеш?

— Каза, че е бил младеж без близки и роднини. Няма ли любима в тази картинка?

Артър повдигна чашата като за тост.

— Отлична идея, госпожице Лодж. Сега, след като го спомена, се сещам за една млада прислужница, която работеше в дома на прачичо и харесваше Уот. Утре рано сутринта ще отида да говоря с нея.

Тя малко се поотпусна. Сега той изглеждаше доволен. Може пък да не я изгонеше.

Артър се дръпна от бюрото и отиде пред камината. От светлината на пламъците брендито приличаше на течен скъпоценен камък.

— Знаех си, че ще ми помогнеш да изясня собствените си мисли — след минутка каза той. — Благодаря ти за наблюдателността и за коментарите.

Похвалата му я стопли повече от огъня в камината.

— Надявам се да ти помогнат. Пожелавам ти успех.

— Благодаря. Определено ще имам нужда от късмет. — Той продължи да наблюдава пламъците, сякаш в тях търсеше отговори или пък някакво прозрение свише. — Стигнахме и до втория въпрос, който исках да обсъдя с теб тази вечер.

Тя се притесни.

— Да, милорд?

— Онази целувка в градината тази вечер.

Тя стисна здраво чашата.

— От онова, което каза дамата за нашата връзка, разбрах, че не вярва, че наистина сме сгодени, сър. Хрумна ми, че ако се разпространи слухът, че става дума за брак по любов между нас, висшето общество по-лесно ще приеме лъжата ни.

— Много умен ход от твоя страна — призна той. — Поздравявам те. Реагираш много бързо.

Почувствала огромно облекчение, тя отпи голяма глътка от брендито.

— Благодаря, сър — отвърна тя. — Направих всичко по силите си представлението да е колкото се може по-правдоподобно.

Той се обърна и я погледна. Огънят от камината се отразяваше в очите му. Нещо в него отново се стегна, както по-рано в градината, когато отвърна на целувката й.

Между тях имаше опасно привличане. Тя знаеше, че тази страст между тях е подействала и на него. Чашата в ръката й потрепери.

— Определено постигнахме целта си. — Той постави чашата си на полицата над камината и бавно тръгна към нея, без да я изпуска от поглед. — Всъщност толкова се увлякох в този миг, че се запитах дали наистина играеш.

Тя не успя да измисли остроумен отговор на тази забележка. Седеше, без да може да помръдне, и гледаше как разстоянието между тях се скъсява.

Той застана точно пред нея и внимателно взе чашата от ръката й. Сложи я на масата.

Прегърна я през раменете. Изправи я на крака.

— Наистина ли се преструваше? — Прокара палец по разтворените й устни. — Толкова добра актриса ли си, госпожице Лодж?

Нежните му като кадифе пръсти върху устните й я оставиха без дъх. Лекото докосване беше изключително интимно. Направо изпитваше болка от желанието да не спира да я докосва. Бе останала безмълвна. Една актриса би трябвало да може да лъже, без да й мигне окото, когато й се наложи, напомни си тя. Но поради някаква необяснима причина не можеше да измисли нищо, с което да опровергае думите му, както смяташе, че е редно да стори. Вместо това докосна с върха на езика си крайчето на палеца му. През тялото й премина сладка тръпка.

Артър бавно се усмихна. Елинор се изчерви. Не можеше да повярва, че е направила такова нещо с езика си. Откъде дойде този импулс да опита вкуса на кожата му, учуди се тя, малко паникьосана.

— Мисля, че това отговаря на въпроса ми. — Артър сложи ръка на врата й и се наведе, докато устните му докоснаха нейните. — Трябва да призная, че и аз не играех тази вечер в градината.

— Артър.

Той я целуна така, сякаш отпива някакъв забранен еликсир. Но всъщност тя бе тази, която вкусваше и опитваше непознатото тази вечер. През тялото й премина тръпка, стана й горещо, после студено, почувства странна еуфория. Здраво го хвана за раменете, сякаш е сграбчила самия живот.

Той възприе вкопчените й за раменете му пръсти, като покана да задълбочи целувката си. Когато усети езика му да се плъзга между устните й, тя се стресна, но не се отдръпна. Това бе удоволствието, което баба й каза, че може да открие в ръцете на подходящия мъж. Онова, което бе почувствала, когато Джеръми Клайд я бе целувал, бе като плитко поточе в сравнение с този буен водопад от чувства.

Искаше й се да се хвърли и да се гмурне чак до дъното на тайнственото езеро.

Артър махна фибите от косите й, движенията му бяха толкова интимни, че тя потръпна. Нито един мъж не бе разпилявал косите й досега.

А след това я целуна по врата. Тя усети зъбите му.

Онова, което Лусинда каза за избягалата му годеница, мина през замъгленото й съзнание: „Тя е била ужасена от него“.

Артър докосна гърдите й. Тя усещаше топлината на кожата му през фината зелена коприна на корсажа.

Тя изстена тихо и премести ръката си около врата му.

Но вместо да я притисне още по-силно към себе си, той промърмори нещо тихо и мрачно, нещо, което може би бе приглушена ругатня. Неохотно вдигна глава и я отдалечи от себе си.

Обгърна лицето й в дланите си и се усмихна иронично.

— Не е нито времето, нито мястото — рече. Гласът му бе дрезгав от страст и съжаление. — Ти заемаш уникална длъжност в този дом, но това не променя факта, че си част от персонала. Никога не съм се възползвал от жена, която работи за мен, и определено нямам намерение да направя изключение заради теб.

За секунда си помисли, че не го е чула добре. Нима все още я смяташе за член на персонала, който се грижеше за дома? След тази страстна целувка? След като я бе посветил в тайната си и бе поискал съвета й как да продължи разследването?

Реалността я удари в лицето, раздирайки тънката паяжина от чувства и желания, в която се бе оплела. Не знаеше дали да се ядосва, или да се почувства унизена и засрамена. Наистина, смесицата от гняв, раздразнение и неудобство, която бушуваше в нея, я остави почти безмълвна.

— Извини ме — ледено изрече тя. — Нямах представа, че ме смяташ за член на персонала в къщата…

— Елинор!

Тя отстъпи назад, принуждавайки го да отпусне ръце от лицето й.

— Не бих си и помислила да ти позволя да пристъпиш строгите си правила, отнасящи се до поведението ти към жените, които работят за теб.

— По дяволите, Елинор…

Тя му се усмихна широко.

— Бъди сигурен, че ще се постарая да не забравям къде ми е мястото. Със сигурност не бих искала да поставя толкова благороден господар в неудобно положение.

— Погрешно разбра думите ми.

— Изказа се много ясно. — Тя демонстративно погледна часовника. — Боже, станало е много късно, нали? — Направи елегантен реверанс. — Ако нямаш повече нужда от мен тази вечер, пожелавам ти лека нощ.

Той заплашително присви очи:

— По дяволите, Елинор.

Тя се обърна и бързо тръгна към вратата.

Той обаче се озова по-бързо до вратата. За миг тя се опита да реши какво да прави, ако й препречи пътя.

Но той не й попречи да излезе триумфално. Вместо това й отвори вратата с грациозен елегантен жест и наведе глава в подигравателен поклон. Докато излизаше през вратата с високо вдигната глава, тя видя закачливата му усмивка.

— Когато този фарс приключи, госпожице Лодж, аз, разбира се, ще трябва да прекратя служебните ни отношения — хладно каза той. — Когато този ден дойде, уверявам те, ще се върнем към този разговор и ще решим каква посока ще поемат отношенията ни в бъдеще.

— Не разчитай, че ще се съглася да проведем подобен разговор. Не виждам причина отново да предлагам нещо, което вече е било отхвърлено.

Тя не посмя да се обърне назад, за да види как е реагирал на думите й. Вместо това си наложи да върви спокойно, а не да тича към стълбите.

* * *

Едва след час чу сигурните, приглушени стъпки в коридора пред стаята си. Те съвпадаха с ударите на сърцето й. Той спря пред вратата. Напрежението бе непоносимо. Дали нямаше да почука тихо? Разбира се, че нямаше да почука. Току-що й каза много ясно, че няма да направи подобно нещо.

Но тя усещаше присъствието му пред вратата на стаята си и изведнъж разбра, сякаш четеше мислите му, че се чуди дали да не почука. След известно време го чу да продължава по коридора към спалнята си.