Аманда Куик
Компаньонката (37)

Тридесет и пета глава

Следващият ден беше сряда и прислугата имаше свободен ден. Елинор се оказа сама в къщата със Сали, която бързо изчезна в стаята си, за да чете новия роман на Маргарет Малори.

Маргарет бе излязла с Бенет преди половин час. Артър също излезе малко след това и каза, че отива да претърси квартирата на Паркър. Елинор знаеше, че той очакваше да настоява да го придружи, но когато й каза какво възнамерява да прави, тя само кимна разсеяно и му пожела да намери трите червени скъпоценни камъка.

В два и половина тя си сложи шапката и ръкавиците и излезе на разходка.

Бе слънчево и топло. Когато пристигна на уговореното място, Лусинда Колиер и Шарлот Атуотър вече я чакаха в сумрачната гостна на госпожа Бланчфлауър.

— Ето те и теб, Елинор. — Лусинда посегна към каничката с чай. — Нямаме търпение да научим новините около теб.

— Мисля, че те много ще ви заинтригуват. — Тя седна на дивана и погледна приятелките си. — Извинявам се за кратката бележка.

— Не се притеснявай — отвърна Шарлот. — В бележката твърдиш, че трябва да обсъдим нещо много важно.

— Мили боже, случи се, нали? — очите на Лусинда светнаха от изненада и вълнение. — Така си и знаех. Новият ти работодател се е възползвал от теб. Горкичката ми, бедничката Елинор. Предупредих те.

Тя се сети какво бе правил Артър с нея миналата нощ и невероятното удоволствие, което бе изпитала. Изведнъж й стана много топло.

— Успокой се, Лусинда — рече и отпи от чая. — Уверявам те, че Сейнт Мерин не ме е обидил или унизил по някакъв начин.

— О! — На лицето на Лусинда се появи разочарование, но тя успя да се усмихне. — Толкова се радвам да го чуя.

Елинор постави чашата в чинийката.

— Съжалявам, че не мога да ви зарадвам с вълнуваща история за похотливостта на моя работодател, но мисля, че онова, което имам да ви кажа, ще ви се стори още по-интересно. Със сигурност ще се окаже много по-доходоносно.

* * *

Артър стоеше в средата на малката стая, която Паркър бе използвал за гостна. Тук имаше нещо нередно.

Когато лейди Уилмингтън му даде ключа преди час, тя го увери, че ще намери всичко така както е било, когато са го отвели в психиатричната клиника. Каза, че не е имала време да изнесе вещите и мебелите на внука си.

Артър претърси основно и много внимателно всички стаи. Не бе открил червените камъни, но не това го тревожеше. Притесняваше го начинът, по който изглеждаха стаите. На пръв поглед всичко беше наред. Мебелите в спалнята, всекидневната и в кухнята бяха точно онова, което човек би очаквал да види в жилището на съвременен млад джентълмен. В библиотеката бяха наредени творби от най-известните поети и класици. Дрехите в гардероба бяха по последна мода.

Нямаше нищо необичайно, забеляза Артър. И именно това не бе наред. Защото Паркър определено бе необикновен престъпник.

* * *

Елинор се засмя на начина, по който реагираха Лусинда и Шарлот на онова, което току-що им каза. Те я бяха зяпнали от изненада.

— Накратко казано — обобщи тя, — господата в клубовете са стигнали до извода, че Сейнт Мерин се е пошегувал с висшето общество. Смятат, че ме е наел, за да му бъда метреса.

— Смятат, че си му метреса, която се представя за негова годеница, и че живееш под неговия покрив, за да си му винаги под ръка? Какъв ужас! — възкликна Лусинда.

Шарлот я погледна неодобрително:

— Не забравяй, че Елинор не е любовница на Сейнт Мерин, Лусинда. Това е само слух, който се носи из клубовете.

— Да, разбира се — бързо каза Лусинда. Тя се усмихна на Елинор, за да се извини и да й покаже, че съжалява. — Продължавай.

— Както вече казах — продължи младата жена, — залозите са точно кога Сейнт Мерин ще реши да приключи с този маскарад и ще ме уволни. — Тя замълча, за да се увери, че е привлякла вниманието им. — Не виждам защо да не се възползваме и да заложим и ние.

Това, че бяха схванали идеята й, пролича първо в очите им. След това се появиха първите искрици на учудване и надежда.

— Със сигурност ще спечелим — прошепна Шарлот, уплашена от тази възможност. — Ако Елинор успее да убеди Сейнт Мерин да прекрати споразумението им на определена дата…

— Не мисля, че ще имам проблем с това — увери ги тя. — Смятам, че Сейнт Мерин ще ни съдейства и ще назове дата.

— И само ние ще я знаем — въздъхна Лусинда. — Та всяка от нас би могла да спечели цяло състояние.

— Ще е голямо изкушение да заложим няколко хиляди паунда — отбеляза Елинор, — но не мисля, че ще е много разумно. Голямата сума може да накара хората да заподозрат нещо нередно. Не бихме искали някой да се усъмни в залозите ни.

— Колко тогава? — попита Лусинда.

Тя се позамисли.

— Предполагам, че ще е добре, ако заложим общо седем-осемстотин паунда. Предполагам, че сума под хиляда паунда ще мине незабелязана. Ще разделим печалбата на три.

— На мен това ми се струва цяло състояние — заяви Лусинда очарована. Тя многозначително погледна към тавана. — Доста повече е от онова, което очаквам госпожа Бланчфлауър да ми остави в завещанието си и може би имам по-голям шанс да получа тези пари. Започвам да си мисля, че господарката ми ще ме надживее.

— Но как ще направим залозите? — попита Шарлот. — Дами не могат да влизат в нито един от клубовете в Сейнт Джеймс и да залагат.

— Много мислих по този въпрос — рече Елинор — и смятам, че съм измислила план, който ще свърши работа.

— Толкова е вълнуващо — рече Шарлот.

— Мисля, че това заслужава да се отпразнува с нещо по-силно от чаша чай — заяви Лусинда.

Тя стана от дивана, отвори шкафа и извади прашна гарафа с шери.

— Един момент — обади се Шарлот, ентусиазмът й вече се бе изпарил. — Какво ще стане, ако загубим? Няма да можем да покрием залозите.

— За бога, Шарлот, мисли с главата си. — Лусинда махна гравираната стъклена капачка на гарафата. — Можем да загубим само ако Сейнт Мерин наистина възнамеряваше да се ожени за Елинор. Смяташ ли, че това е възможно?

Лицето на Шарлот незабавно се проясни.

— Възможно ли? Немислимо е джентълмен с неговото богатство и положение в обществото да се ожени за една компаньонка. Не знам какво ми стана, как въобще ми хрумна, че бихме могли да загубим.

— Точно така — каза Елинор. С усилие сдържа сълзите си. Успя да се усмихне широко и вдигна чашата с шери. — За залозите ни, дами.

* * *

Половин час по-късно тя тръгна към къщата на Рейн стрийт с чувството, че върви към собствената си гибел.

Беше много хубаво да пие за розовото бъдеще без финансови проблеми, изпълнено с предизвикателства да управлява малката си книжарница. Някой ден, когато престане да плаче, със сигурност ще може да се наслади на новия си живот. Но най-напред трябваше да се справи с болката от раздялата с Артър.

Тя излезе от парка и тръгна по улицата, която щеше да я отведе у дома. „Не, не у дома. Тази улица води до мястото, където работиш временно. Ти нямаш дом. Но един ден ще имаш. Ти сама ще си го създадеш.“

На входната врата на голямата къща се сети, че по-голямата част от прислугата има свободен ден. Имаше ключ и си отвори вратата.

Влезе в салона и свали мантото, ръкавиците и шапката си.

Нуждаеше се от чаша чай. Тръгна по коридора към задната част на къщата и слезе по каменните стъпала в кухнята. Погледна вратата, през която бе чула Ибитс да изнудва бедната Сали. Само два дена по-късно икономът бе мъртъв.

Тя потръпна при този спомен и продължи по коридора. Вратата на стаята на Сали бе отворена. Надникна вътре, очакваше да види камериерката, седнала с книга в ръка.

В стаята нямаше никого. Може би Сали бе решила все пак да излезе.

Отиде в голямата кухня и си приготви нещо за хапване. Качи подноса в библиотеката. Наля си чай и отиде до прозореца.

Напоследък къщата се бе променила много. Нямаше нищо общо с онова, което беше заварила, когато пристигна. Независимо че бе потисната и тъжна, тя изпита голямо задоволство от това, което бе направено досега.

Подовете и дървенията блестяха. Няколкото заключени стаи бяха отворени и почистени. Покривалата от мебелите бяха махнати. Прозорците и предишните мътни огледала блестяха, позволявайки на светлината и слънчевите лъчи да достигнат до места, които досега бяха потънали в мрак. По нейно нареждане тежките завеси в цялата къща бяха дръпнати и завързани с шнурчета. Никъде нямаше прах или дори петънце мръсотия.

И градините изглеждаха много по-привлекателни и красиви. Бе доволна от напредъка, който бе постигнат. Покритите с чакъл пътеки бяха изравнени. Храстите бяха подрязани, лехите — възстановени. Беше започнала работата по фонтана.

Помисли си колко щеше да е красива гледката от прозореца на библиотеката само след няколко месеца. Цветята щяха да са цъфнали. Подправките щяха да са готови. Водата на фонтана щеше да блести на слънцето.

Зачуди се дали Артър щеше да се сеща за нея, когато погледне през прозореца.

Допи чая и тъкмо се канеше да се отдръпне от прозореца, когато забеляза мъжа в работни дрехи и кожена престилка наведен над една цветна леха. Сети се за плочките, които трябваше да се сменят във фонтана. Нямаше да навреди, ако говори с градинаря, за да се увери, че вече са поръчани.

Бързо излезе от библиотеката и отиде в градината.

— Един момент, моля — извика тя, докато бързо се приближаваше към градинаря. — Искам да говоря с вас.

Градинарят изсумтя, но не вдигна глава. Продължи да плеви бурените.

— Знаете ли дали са поръчани плочките за фонтана? — попита тя и застана до него.

Мъжът отново изсумтя. Тя леко се наведе.

— Чухте ли ме?

Сърцето й почти спря. Ръцете му. Градинарят не носеше ръкавици. Тя видя дългите му грациозни пръсти. На лявата му ръка блестеше златен пръстен с печат. Спомни си, че усети този пръстен под тънката ръкавица, която убиецът носеше в нощта, когато я покани да танцуват валс.

Долови неприятната му миризма и бързо се изправи. Сърцето й биеше толкова силно, че се уплаши да не би той да го чуе. Тя отстъпи назад и стисна ръцете си една в друга, за да спрат да треперят. Бързо погледна към вратата в задната част на къщата. Стори й се, че се намира на километри.

Градинарят се изправи и се обърна към нея.

Първата мисъл, която й дойде наум, бе, че е прекалено красив, за да е безжалостен убиец. А после погледна в очите му и вече нямаше никакво съмнение относно самоличността му.

— Лично избрах мострите на плочките, които бих искала да бъдат поставени във фонтана — ясно и категорично каза тя. След това отстъпи още малко назад и му се усмихна широко. — Не искаме да стане някоя грешка, нали?

Градинарят извади пистолет изпод кожената престилка и го насочи право в сърцето й.

— Не, госпожице Лодж — рече. — В никакъв случай не искаме да стане грешка. И без това ми създадохте доста проблеми.

Изведнъж се сети, че Сали не е в стаята си. Изпита страх и невероятен гняв.

— Какво направихте на камериерката? — остро попита тя.

— Тя е добре. В безопасност е. — Той посочи бараката с пистолета. — Вижте сама.

Елинор прекоси краткото разстояние до градинската барака, като едва дишаше от страх и ужас, и отвори вратата.

Сали лежеше на пода завързана, със запушена уста, но очевидно бе невредима. Отвори широко очи, когато видя Елинор. На плота до нея лежеше запечатано писмо.

— Камериерката ви ще остане жива, ако ми съдействате, госпожице Лодж — подхвърли Паркър. — Но ако ми създадете някакви проблеми, ще прережа гърлото й пред очите ви.

— Вие сте луд, сър — каза Елинор. Внимателно обмисляше думите си.

Думите й, изглежда, го развеселиха.

— И баба ми мисли така. Вчера нареди да ме затворят в психиатрична клиника. А аз си мислех, че ме обича. Много е тъжно, когато човек не може да разчита на най-близките си хора, нали?

— Тя се опитваше да ви спаси.

Той сви рамене.

— Каквито и да са били намеренията й, успях да избягам само след няколко часа. Дойдох в Лондон навреме, за да осъществя плановете си.

— Значи вас съм видяла на бала.

Той й се поклони иронично и подигравателно.

— Да, аз бях. Имате много красив и привлекателен врат, госпожице Лодж.

Нямаше да му позволи да я уплаши и притесни с подобни приказки.

— Защо искахте Сейнт Мерин да повярва, че Роланд Бърнли е убиецът?

— За да приспя бдителността на графа, разбира се. Смятах, че ще ми е по-лесно да се разправя първо с вас, а по-късно и с него, ако свали гарда си. — Той се засмя. — Освен това доста ми хареса да си играя с негова светлост. Сейнт Мерин се гордее с ума си, но способностите му да разсъждава логично са нищо в сравнение с моите.

— За какво говорите? — попита тя с най-властния си тон. Може би, ако успееше да го поуспокои, някой щеше да се прибере, да забележи, че стои тук, и да дойде да види какво става.

— Всичките ви въпроси в крайна сметка ще получат отговор, госпожице Лодж. Но всяко нещо с времето си. Позволете ми да ви се представя. — Паркър наведе глава и грациозно се поклони, но пистолетът в ръката му не трепна. — Имате изключителната чест да се запознаете с втория Нютон на Англия.