Аманда Куик
Компаньонката (23)

Двадесет и първа глава

Тя го зяпна. Той си позволи да се наслади за малко на изражението й. Не се случваше често да я види толкова объркана. Забавляваше се много, но чувството не можеше да се сравни с удоволствието, което бе изпитал от докосването по бедрото му. Струваше му се, че все още усеща топлината на ръката й през панталона си.

— Разбира се. — Тя сви устни, а след това се засмя. — Ти си измислил онзи пъклен план за бягство, а не Роланд.

— Някой трябваше да го направи вместо него. Беше очевидно, че младият Бърнли копнее да спаси любимата си от съдбата, която я очаква. Само чрез бягство можех да избегна скандал, без да унижа Джулиана и семейството й.

— Как, за бога, успя да убедиш Роланд да участва в заговора ти? Сигурно те е мислел за най-големия си враг.

— Вярно е. Убеден съм, че в неговите очи съм бил превъплъщение на самия дявол. Все още съм такъв. В интерес на истината Бенет Флеминг ми помогна.

— Разбира се. — Очите й блестяха от вълнение.

— Именно той убеди Роланд, че единственият начин да спаси Джулиана е да избяга с нея. Младежът бил силно заинтересован и развълнуван от идеята, но бил объркан и не знаел точно как да го направи. Бенет му разкрил стратегията, която аз бях измислил. — Той си спомни всичко, което се бе случило през онзи ден и половина, докато подготвяше плана. — Написах подробно инструкциите. Имаш ли представа колко е сложно да се организира сполучливо бягство?

Тя се засмя. Смехът й докосна душата му. Изпитваше почти непреодолимо желание да се пресегне, да я притисне в обятията си и да я целува, докато веселото й настроение се превърне в страстно желание. Думите, които изрече преди известно време, отекнаха отново и отново в главата му. „Джулиана е била много млада, много глезена и предпазвана от всичко. Не е постъпила особено разумно. Не е знаела, че ще си отличен съпруг.“

— Трябва да призная, че никога не съм се замисляла какво е необходимо за едно бягство — отговори тя. — Но когато се замисля, си давам сметка, че сигурно е доста сложно.

— Повярвай ми, не е лесна работа. Роланд явно нямаше никаква представа как да го направи. Имах чувството, че ако бях оставил нещата в неговите ръце, щеше да обърка всичко и бащата на Джулиана щеше да надуши работата и щеше да спре девойката навреме, преди… Ъъъъ… вредата да е била нанесена, както и стана.

— Имаш предвид, преди Джулиана да се компрометира дотолкова, че да няма друг избор, освен да се омъжи.

— Да. Накрая почти се стигна дотам, въпреки че бях планирал всичко много прецизно.

— Бурята — подсмихна се тя. — Въпреки че си предвидил всичко, не си могъл да прогнозираш такава рязка промяна на времето.

— Предположих, че Роланд ще прояви здрав разум и ще отложи бягството, докато пътищата не станат проходими — въздъхна той. — Но не, тази млада луда глава настоя да се придържа към всеки детайл от плана, включително датата и часа. Не можеш да си представиш какъв ужас изживях, когато разбрах, че са избягали по време на бурята. Бях сигурен, че бащата на Джулиана ще ги открие и ще прибере дъщеря си у дома, преди двамата бегълци съвсем да са се опозорили.

— Това твое притеснение без съмнение обяснява слуховете, че си играл карти до зазоряване.

— Това бе най-дългата нощ в живота ми — увери я той. — Трябваше да се занимавам с нещо, за да не мисля за вероятността планът ми да се провали.

Каретата изтрополи и спря. Не бе възможно да са пристигнали. Беше твърде скоро. Имаше нужда от още малко време на спокойствие в каретата, още малко време насаме с Елинор.

Той погледна през прозореца и някак си се притесни, като видя, че не са спрели на Рейн стрийт. Каретата бе спряла близо до парка. До тях бе спряла друга карета.

Артър вдигна възглавничката до себе си и бръкна в една скрита ниша, за да вземе пистолета, който държеше там.

Елинор бе смръщила вежди. Той знаеше, че е доста напрегната и неспокойна, но тя не зададе нито един досаден въпрос.

Люкът на покрива се отвори. Дженкс погледна надолу от мястото си на капрата.

— Кочияшът ме спря, сър, и каза, че пътникът му е забелязал вашата карета и би искал да разговаря с вас. Какво ще наредите да направя?

Графът видя, че вратата на каретата се отваря рязко. Хътчинс скочи на улицата и тръгна към каретата.

— Всичко е наред, Дженкс. — Артър върна пистолета в нишата и затвори подплатения капак. — Този човек работи за мен.

— Тъй вярно, сър. — Люкът се затвори.

Хътчинс отвори вратата на каретата.

— Милорд — каза той. След това видя младата жена. На лицето му се появи широка усмивка. — Радвам се да ви видя, мадам. Изглеждате прекрасно.

Тя се усмихна.

— Добър вечер, господин Хътчинс.

— Вчера казах на негова светлост, когато дойде на Боу стрийт, за да ме наеме, че много добре ви помня. Знаех си още когато напуснахте къщата, че ще се справите. Вие сте смело момиче, мадам. А вижте се сега, возите се в прекрасна карета и сте сгодена за граф.

Тя се засмя.

— И аз все още не мога да повярвам, господин Хътчинс.

Артър си спомни онова, което Хътчинс му бе разказал за случилото се, когато е бил нает да надзирава изнасянето й. „Беше направо изумително, сър. Изумително. Госпожица Лодж бе на път да изгуби всичко, което притежаваше, но първо се погрижи за прислугата и за хората, които работеха във фермата. Малцина в нейното положение биха се притеснявали за другите точно в този момент…“

Артър погледна Хътчинс.

Съдия-изпълнителят наклони глава към графа. Сега вече бе много сериозен.

— Ходих в клуба ви, както ме инструктирахте, сър, но портиерът ми каза, че сте си тръгнали. Каза, че сте отишли на бал с маски, и ми даде адреса. Бях тръгнал натам, когато минахме покрай вашата карета.

— За Ибитс ли става дума?

— Да, сър. Казахте ми да ви информирам, ако някой го посети. Е, дойде един човек, за да се срещне с него. Преди по-малко от два часа един господин отиде в квартирата му. Изчака Ибитс да се прибере от кръчмата. Разговаряха известно време, след което посетителят му си отиде. Един файтон го чакаше на улицата.

— Видяхте ли госта на Ибитс? — попита Артър с тон, който накара Хътчинс да вдигне вежди.

— Не, сър. Бях далече и не успях да видя лицето му. Той също не ме забеляза. Предупредихте ме, че не бива да разбере, че следя Ибитс.

— Какво можете да ми кажете за посетителя му?

Хътчинс смръщи вежди и се замисли.

— Както вече ви казах, той пристигна с нает файтон. Беше тъмно, но видях, че бе с наметало с качулка. Когато си тръгваше, бързаше много.

Артър осъзна, че Елинор слуша разговора много внимателно.

— Сигурен ли сте, че посетителят е бил мъж, господин Хътчинс? — попита тя.

— Да — отвърна той. — Личеше си по начина, по който се движеше.

— Ами Ибитс? — попита Артър. — Той напусна ли отново квартирата си?

— Не, сър. Доколкото знам, все още си е вкъщи. Отидох от задната страна на сградата и погледнах прозореца му. Вътре не светеше. Предполагам, че си е легнал.

Артър погледна Елинор.

— Ще те изпратя до вкъщи и ще отида да поговоря с Ибитс. Възнамерявам да разбера всичко, което мога, за госта му тази вечер.

— Ами, ако не ти каже истината? — попита тя.

— Мисля, че ще успея да го накарам да проговори — спокойно я увери той. — Познавам хората като него. Трябва да му предложа пари и готово.

— Не е нужно да ме изпращаш до Рейн стрийт, преди да си говорил с Ибитс — бързо каза тя. — Наистина, само ще загубиш ценно време. Движението по улиците е натоварено, това ще те забави много.

— Не мисля… — започна той.

Тя не му позволи да довърши мисълта си.

— Това е най-разумното предвид създалите се обстоятелства. Виждам, че нямаш търпение да говориш с Ибитс. Не виждам причина да не дойда с теб.

— Права е, сър — услужливо отбеляза Хътчинс.

Графът знаеше, че и двамата имат право. Въпреки това, ако бе някоя друга жена, не би си и помислил да я заведе в онази част на града. Но тя не бе която и да е жена. Елинор нямаше да припадне при гледката на редовен клиент на някоя кръчма или на проститутка, която предлага услугите си. В присъствието на Дженкс Хътчинс и негова милост тя щеше да е в пълна безопасност.

— Добре — най-после се съгласи той, — но ми обещай да останеш в каретата, докато разговарям с Ибитс.

— Но аз бих могла да бъда от полза при разпита.

— Няма да влизаш в квартирата му. Това е последната ми дума.

Тя не изглеждаше доволна, но не се противопостави.

— Губим време, сър.

— Така е. — Той се размърда на седалката. — Елате с нас, Хътчинс.

— Добре, сър. — Хътчинс се качи в каретата и седна.

Артър даде адреса на Дженкс. След това намали осветлението и дръпна завесите, така че пътниците в останалите карети да не видят Елинор.

— Идеята да наемеш господин Хътчинс да следи Ибитс бе направо брилянтна — отбеляза тя.

Графът леко се усмихна. Възхищението в гласа й бе абсурдно, но му достави удоволствие.