Аманда Куик
Компаньонката (22)

Двадесета глава

Двайсет минути по-късно Елинор си проправяше път към осветената от фенери бална зала. Тълпата танцьори с пелерини и маски бе още по-голяма. Тя намери закрита от палми беседка и седна на малка позлатена пейка.

Разсеяно гледаше танцьорите, опитвайки се да зърне Маргарет и Бенет, докато мислеше за разговора с Джулиана.

Изведнъж видя мъжа в черна пелерина и черна маска да идва към нея. „Не отново!“ — помисли си и потръпна. Нямаше да му позволи пак да я докосне. Нямаше да понесе докосването на ръцете му, нито пък ужасния мирис на превъзбуда.

Но секунди по-късно разбра с огромно облекчение, че това не е същият мъж. Вярно, той се движеше между хората с плавните, сигурни движения на хищник, но стъпките на този мъж излъчваха власт и увереност, а не неестествена енергия. Качулката на наметалото му бе отметната назад. Въпреки че очите му бяха скрити зад черна копринена маска, тя не можеше да скрие гордия му нос и гъстата му тъмна коса, сресана назад.

През тялото й премина тръпка. Свали маската си и се усмихна.

— Добър вечер — каза тя. — Не очаквах да дойдеш толкова рано.

Артър застана пред нея и й се поклони.

— Дотук беше с дегизировката ми. Пристигнах преди няколко минути и веднага открих Маргарет и Бенет. Казаха ми, че са те изгубили в тълпата.

— Отидох в зимната градина, за да подишам малко чист въздух.

— Готова ли си да си тръгваме?

— Да, готова съм. — Тя стана от пейката. — Но не съм сигурна, че Маргарет ще пожелае да си тръгне толкова рано. Мисля, че много се забавлява с господин Флеминг.

— Това е ясно. — Той я хвана за ръка и я поведе към вратата. — Току-що ми каза, че с Бенет ще се отбият на соарето на Морган. Бенет ще я изпрати до вкъщи по-късно.

Тя се усмихна.

— Мисля, че започват да се влюбват един в друг.

— Не доведох Маргарет в Лондон, за да върти любов — промърмори Артър. — Ролята й бе да те придружава на балове и да осигури женско присъствие в дома ми, за да не пострада репутацията ти, докато работиш за мен.

Тя се поколеба дали да му каже за клюката, която според думите на Джулиана се носи сред аристокрацията. В крайна сметка реши, че ако Артър научи, че висшето общество предполага, че между тях има интимна връзка, това ще усложни нещата. Тази новина можеше да го накара да предположи, че има отговорности към нея. А това бе последното нещо, което искаше да се случи.

— Недей така. Чудесно е, че Маргарет изглежда е открила много добър господин, който да я направи щастлива. Признай го.

— Ъхъ.

— И най-хубавото е, че ти имаш заслугата да разцъфти тази любов. Все пак, ако не беше поканил Маргарет в Лондон, тя никога нямаше да се запознае с Бенет.

— Това не бе част от стратегията ми — мрачно промърмори той. — Никак не ми харесва, когато нещата не вървят по план.

Той не беше ядосан. Тя се засмя.

— Понякога е хубаво и най-внимателно скроените ни планове да се пообъркат.

— Кога, по дяволите, стана компетентна по тези въпроси и знаеш, че последиците няма да се окажат пълна катастрофа?

„Когато те видях в офиса на агенция Гудхю и Уилис“ — тъжно си помисли Елинор. Тя си търсеше спокойна работа като компаньонка за човек като госпожа Игън. Вместо това се срещна с Артър. И сега, без значение какви флуиди минаваха между тях, знаеше, че животът й никога вече нямаше да бъде същият.

Но не можеше да му го каже, така че само се усмихна, надявайки се, че усмивката й изглежда загадъчна.

Когато стигнаха до входната врата на къщата на Фамбридж, Артър извика каретата си. Няколко минути по-късно Елинор я видя да излиза от дългата редица карети, които чакаха на улицата. Когато спря пред стълбището, графът й подаде ръка и й помогна да се качи.

Той бързо се вмъкна вътре веднага след нея, черните дипли на наметалото му се развяха зад него като крила на граблива птица, излязла на лов през нощта. Затвори вратата и се настани на седалката срещу нея. За първи път е насаме с него в каретата, осъзна тя.

— Стига толкова с тези маскарадни глупости. — Артър развърза маската си и я захвърли. — Не виждам какво му е забавното да си криеш самоличността, освен ако нямаш намерение да извършиш престъпление.

— Не се съмнявам, че са извършени поне няколко престъпления тази вечер в балната зала на Фамбридж.

— А, да, така е. — Той се изтегна в ъгъла на седалката и изкриви леко устни от учудване. — Повечето от тях са свързани с извънбрачни връзки, предполагам.

— Ммм.

Той я гледаше внимателно.

— Надявам се, че не си била обект на неприлично поведение? Работа на Маргарет е да те предпази от досадни натрапници, но явно, че не се справя със задачата си. Ако някой мъж ти е направил неприлично предложение…

— Не, милорд — бързо отвърна тя. — Нямах подобни проблеми. Но се срещнах с една твоя стара позната.

— Коя?

— Джулиана. Сега госпожа Бърнли.

Той направи гримаса.

— Била е на бала тази вечер?

— Да.

— Тя ли те потърси?

— Да.

Той не изглеждаше доволен.

— Надявам се срещата да не е била неприятна. Не е направила някоя сцена, нали?

— Нямаше сцени, но срещата, както я нарече, беше, да речем, интересна.

Той забарабани по ръба на вратата.

— Защо имам чувството, че няма да ми хареса онова, което се каниш да ми кажеш?

— Не е чак толкова лошо — увери го тя. — Но предполагам, че първоначалната ти реакция може да е някак, Ъъъъ, отрицателна.

— Предполагам, че си дяволски права. — Той се усмихна. — Но ще се опиташ да ме накараш да променя решението си, нали?

— Според мен ще е в интерес на всички, ако се опиташ да реагираш позитивно.

— Изплюй камъчето — изръмжа той.

— Мисля, че ще е по-добре първо да ти обясня случая.

— Сега вече съм сигурен, че ще реагирам отрицателно.

Тя се престори, че не го е чула.

— Знаеше ли, че семействата и на Джулиана, и на Роланд са спрели издръжката им?

Той вдигна вежди.

— Чух слухове за това, да. Сигурен съм, че тази ситуация е временна. Рано или късно старите Бърнли или Греъм ще променят мнението си и ще отстъпят.

— И Джулиана смятала така в началото, но вече не вярва в подобна развръзка, а очевидно и Роланд не вярва. Убедени са, че и двете семейства са се отрекли от тях завинаги. Тя е много притеснена и объркана.

— Така ли? — Изобщо не изглеждаше трогнат от чувствата на Джулиана.

— Майка й й дала малко пари, но не са достатъчни, за да се издържат. Опасността да изпаднат във финансова безизходица е завела Роланд в игралните зали.

— Да, знам. Смея да кажа, че съвсем скоро ще разбере, че в игралните домове ще загуби и малкото пари, които са му останали.

— Знаел си, че той се опитва да забогатее на игралните маси?

— Та това не е никаква тайна.

Разбира се, че е знаел за положението им, иронично си помисли тя, точно както е знаел, че Ибитс краде от сметките на домакинството.

Артър правеше така, че винаги да е много добре информиран за онова, което се случва около него.

Реши да опита различен подход.

— Джулиана е много уплашена.

Графът обърна глава и тя видя строгия му профил. Той погледна през прозореца, сякаш е отегчен от разговора и на улицата е забелязал нещо много интересно. Лампата осветяваше скулите му и линията на челюстите му, но изражението му бе скрито от тъмната сянка.

— Това не ме изненадва — рече.

Тя си спомни клюката, която бе чула за чувствата на Джулиана към Артър. „Казват, че била ужасена от него.“

Докато внимателно го наблюдаваше, изведнъж осъзна, че той много добре е знаел, че годеницата му се е страхувала от него.

Не това я изненада, а мисълта, че е взел фантазиите на една глупава жена насериозно и вероятно им е позволил да го потиснат.

— Според мен Джулиана е била прекалено закриляна от всичко като дете — изрече бързо Елинор. — Младостта й и липсата на житейски опит без съмнение са я накарали да стане жертва на богатото въображение, характерно за младите дами.

Той се обърна към нея и иронично попита:

— За разлика от теб ли, Елинор?

Тя махна с ръката, с която държеше маската си.

— Една жена, която смята да се занимава с търговия, не може да си позволи лукса да бъде прекалено чувствителна.

Той леко се усмихна, наклони глава и се замисли.

— Вярно е, че прекалената чувствителност може да попречи на успешния и печеливш бизнес. — Загледа се в нея. — Лично се убедих в това преди няколко години. Оттогава никога не си позволявам чувствата да влияят на решенията ми относно работата и бизнеса.

„Това не е добре“ — помисли си тя.

С помощта на легендарната си свръхестествена интуиция, що се отнася до финансите и инвестициите, той вече се бе досетил, че тя се кани да го помоли за услуга, свързана с пари. Достатъчно ясно й бе намекнал, че може да си спести думите.

Въпреки това реши да го притисне, като използва средствата, които може би щяха да го накарат да промени мнението си: логика и отговорност.

— Ще мина направо на въпроса — заяви тя. — Джулиана дойде тази вечер при мен, за да ме помоли за услуга.

Той присви леко очи.

— Не ми казвай, че е имала нахалството да ти иска пари?

— Не — отвърна бързо тя.

Изражението му малко се разведри.

— Олекна ми, като чух това. За миг си помислих, че може да се е опитала да те убеди да й дадеш заем, въпреки че не разбирам защо е решила, че ще се съгласиш да направиш подобно нещо.

— Не ме помоли за заем — предпазливо каза Елинор. — Поне не директно. Но не забравяй, че се предполага, че си в града, за да сформираш консорциум от инвеститори.

— И какво от това?

Тя изправи рамене.

— Джулиана поиска да те помоля да предложиш място на Роланд в новия си консорциум.

За миг Артър я погледна така, сякаш му говори на някакъв непонятен език.

След това се наведе напред, облегнал лакти на коленете си.

— Предполагам, че това е някаква твоя ексцентрична представа за шега, Елинор — каза.

Тя го погледна в очите и видя раздразнение, а не гняв.

Имаше разлика между двете състояния. Когато ставаше дума за Артър, бе напълно сигурна, че второто чувство е наистина опасно. Човек можеше да се справи с първото, ако използва разум и логика.

— Моля те, не се опитвай да ме сплашиш — изрече спокойно. — Единственото, за което те моля, е да ме изслушаш.

— Още от тези глупости ли има?

— Разбирам, че е благоразумно от твоя страна да направиш тази услуга на Джулиана.

Усмивката му бе студена като лед.

— В момента не сформирам консорциум, ако си спомняш.

— Не, но често го правиш. И двамата знаем, че рано или късно ще започнеш да планираш поредния финансов проект. Би могъл да предложиш на Роланд участие в следващия си проект.

— Не виждам нито една логична причина да каня Роланд Бърнли в някой консорциум, дори да предположим, че разполага с необходимите средства, за да купи дял, каквито, както току-що отбеляза, той няма.

— Въпросът със средствата, които са му необходими да купи дял, е друга тема. След малко ще стигнем и до нея.

— Наистина ли?

— Опитваш се да ме сплашиш ли? Ако е така, номерът ти не минава.

— Може би трябва да положа повече усилия.

Тя се въоръжи с търпение.

— Опитвам се да ти обясня защо би трябвало да обмислиш идеята да позволиш на Роланд да стане член на следващото ти сдружение от инвеститори.

— Нямам търпение да го чуя.

— Работата е там, че — продължи тя — когато човек погледне ситуацията от друга гледна точка, би си помислил, че именно ти си причината Джулиана и Роланд да се намират в сегашното си изключително тежко финансово положение.

— По дяволите, жено, да не би да искаш да ми кажеш, че аз съм виновен, задето двамата избягаха?

Тя изправи рамене.

— В интерес на истината, да.

Той отново изруга тихо и се облегна назад.

— Кажи ми, Елинор, наистина ли смяташ, че аз съм виновен Джулиана да е била толкова ужасена от възможността да се окаже в леглото ми, че според нея не е имала друг избор, освен да избяга с друг мъж посред нощ?

Изводът му я шокира.

— Само казвам, че отчасти си отговорен за последиците, защото си можел да ги последваш през онази нощ и да ги спреш. Освен това, ако беше тръгнал след тях, предполагам, че щеше да ги настигнеш много преди да е пострадала репутацията й.

— В случай, че не си чула цялата история, през онази нощ имаше ужасна буря — напомни й той. — Само един луд би излязъл навън в такова време.

— Или лудо влюбен — поправи го тя с лека усмивка. — Чух историята в няколко варианта и трябва да призная, че не се вписваш в този образ. Ако беше страстно влюбен в Джулиана, щеше да я последваш.

Той разпери ръце по цялата дължина на облегалката. Усмивката му бе като острието на нож.

— Сигурен съм, че много хора са ти обяснили, че съм човек, който се мотивира само от парите. Хората ми приписват какви ли не качества, Елинор, но те уверявам, че силните чувства не са сред тях.

— Е, предполагам, че малцина те познават достатъчно добре, за да изкажат подобно мнение, а това определено е по твоя вина.

— Как, по дяволите, можеш да ми припишеш и тази отговорност?

— Нямах намерение да те обидя, но ти не внушаваш… — Тя замълча, осъзнала, че думата, която се готвеше да изрече — „интимност“ — не бе съвсем bon mot^[1], която търсеше, за да опише неговия резервиран, уравновесен характер. — Да кажем, че не предразполагаш хората към по-близки отношения.

— И с основание. Подобни отношения често пречат на правилните бизнес решения.

— Изобщо не вярвам, че това е основният мотив да държиш повечето хора на разстояние. Според мен истината е, че изключителното ти чувство за отговорност ти пречи да свалиш гарда си. Не смяташ, че можеш да си позволиш да рискуваш и да позволиш на друг да поеме контрол над нещата, макар и за малко.

— Имаш доста странно мнение за характера ми — промърмори той.

— А според моето странно мнение ти си способен на силни, макар и строго контролирани и потискани, чувства.

Той я погледна така, сякаш току-що му е дала повод да се съмнява в психическото й здраве.

— Кажи ми, госпожице Лодж, наистина ли вярваш, че бих тръгнал след избягалата си годеница при каквито и да било обстоятелства?

— О, да. Ако е била засегната страстната ти природа, си щял да я последваш и в самия ад дори.

Той направи гримаса.

— Много поетично казано.

— Но ти не си последвал Джулиана през онази нощ. Следователно са налице последствията от решението ти.

— Обясни ми пак защо аз да разрешавам финансовите проблеми на семейство Бърнли — мрачно изрече той. — Май не успях да схвана основния ти довод.

— Много е просто. Ако беше последвал любовниците през онази нощ, по всяка вероятност днес Джулиана щеше да е твоята графиня и нямаше да има никакви финансови притеснения. От своя страна Роланд щеше да се радва на благоразположението на баща си и без съмнение с удоволствие щеше да харчи издръжката си по шивачи и обущари.

Той учудено поклати глава.

— Начинът ти на мислене ме оставя без думи, госпожице Лодж.

— Но не можеш да отречеш, че съм права.

— Знаеш ли какво си мисля, Елинор? Не смятам, че си стигнала до този извод, като си използвала логика и разумно мислене.

— Така ли?

— Мисля, че ходатайстваш за Джулиана заради проклетата чувствителност, която твърдиш, че не притежаваш.

— Глупости.

— Признай! Доброто ти сърце се е трогнало от сълзите на Джулиана. — Той бе развеселен. — Доколкото си спомням, тя има талант да плаче, когато си поиска, като по поръчка.

— Тя не плака.

Той вдигна вежди.

— Е, добре де, пророни някоя и друга сълза — призна Елинор. — Но те уверявам, че бе напълно искрена. Мисля, че единствено безизходицата и пълното отчаяние са я накарали да се обърне към мен. — Тя си пое въздух. — Знам, че личните ти дела не са моя работа.

— Много проницателно наблюдение, госпожице Лодж. Напълно съм съгласен.

— И все пак…

— И все пак се намесваш в личните ми дела — довърши той. — Не се съмнявам, че го правиш просто защото не можеш да устоиш на изкушението. Явно е в природата ти да се месиш в личния ми живот, точно както е в природата на котката да тормози една нещастна мишка, която е притиснала до стената.

Тя се изчерви, изумена от мнението, което има за нея.

— Ти не си мишка — успя да промълви. Не добави, че ако в каретата има ловуваща котка, то тя седи срещу нея.

Артър обаче не изглеждаше убеден в твърдението й.

— Сигурна ли си, че не играя ролята на мишката, а ти на котката?

— Артър — тя преглътна, стисна здраво пръстите на ръцете си в скута и го погледна намръщено, — шегуваш се с мен.

— Хм.

Той се шегуваше с нея, бе сигурна в това. Реши да не обръща внимание на факта, че умишлено я дразни, и да продължи да се застъпва за Джулиана. Бе обещала на младата жена, че ще се опита да й помогне.

— Онова, което се опитвам да ти кажа — продължи тя, — е, че си се забъркал в тази неприятна каша, независимо дали ти харесва или не. Освен това можеш да оправиш нещата.

— Ммм. — Идеята да оправи нещата никак не му допадна. Хвърли й леденостуден поглед. — Като знам колко се интересуваш от финанси, сигурно разбираш, че ако се съглася да предложа на младия Роланд дял в консорциум, ще трябва да му заема пари, с които да купи акции.

— Ами, да, разбирам това, но той ще ти ги върне от печалбата от инвестициите.

— А ако инвестициите се окажат губещи? Какво ще стане тогава, мое умно малко коте? Трябва да понеса и неговите загуби, не само моите?

— Всеобщото мнение е, че инвестиционните ти схеми никога не се провалят. Маргарет и Флеминг ме увериха, че си финансов гений. Сигурна съм, че макар и този обрат на нещата никак да не ти допада, все пак ще обмислиш молбата на Джулиана и ще решиш да й се притечеш на помощ.

— Сигурна си в това, така ли? — любезно попита той.

— Да.

Той отново се загледа през прозореца. Настъпи дълго, неловко мълчание.

Тя започна да се притеснява и да се пита дали не го е притиснала прекалено много.

— Предполагам, че е редно да направя нещо, за да помогна на Роланд и Джулиана — след известно време каза графът.

Тя си отдъхна и му се усмихна.

— Знаех си, че имаш много добро сърце и няма да обърнеш гръб на Джулиана и Роланд.

— Не го правя от състрадание — изрече той примирен, — а от чувство за вина.

— Чувство за вина ли? — Тя се замисли върху думите му. Стисна устни, а после поклати глава. — Думата е доста силна. Всъщност се отнася за нелепа грешка, която можеш да поправиш, но не мисля, че трябва да се чувстваш виновен за случилото се.

— Наистина това, че поисках ръката на Джулиана, бе ужасна грешка от моя страна и е вярно, че реших да не ги последвам в нощта, в която избяга. Но не в това се състои моята вина.

Този обрат в разговора не й вдъхна увереност.

Притеснена да не би той да поеме повече вина, отколкото бе необходимо, тя несъзнателно се протегна и докосна коляното му.

— Не бива да си толкова строг със себе си. Джулиана е била много млада, много разглезена и предпазвана от всичко. Предполагам, че не е постъпила особено разумно. Не е осъзнала, че ще си отличен съпруг.

Настана кратко мълчание.

Той погледна пръстите й, които нежно бе поставила на крака му.

Елинор проследи погледа му и замръзна, щом разбра колко интимно го докосва. Усещаше топлината на тялото му през тънката кожа на ръкавицата си.

И двамата бяха вперили погледи в ръката й, сякаш поставена на крака му от цяла вечност. Елинор не бе в състояние да помръдне. Сякаш се намираше в хипнотичен транс. През тялото й премина странна тръпка. Съвзе се само след миг. Засрамена, тя бързо отдръпна ръката си. Стори й се, че пръстите й още парят.

Тя се изкашля.

— Както казах, не бива да се чувстваш виновен. В крайна сметка, не си сторил нищо лошо.

Той я погледна и отбеляза:

— Това е въпрос на лично мнение. Кой според теб е измислил плана за бягството им до последната подробност?

— Моля? — После осъзна истината и се стресна. — Ти си организирал бягството на двамата влюбени през онази нощ?

— Аз се погрижих за абсолютно всичко. — Той поклати глава. — От определянето на датата, закупуването на стълба с необходимата дължина, за да стигне до прозореца на стаята на Джулиана, та чак до наемането на карета и коне.