Аманда Куик
Компаньонката (27)

Двадесет и пета глава

На следващата сутрин Елинор слезе долу чак когато вече не можеше да издържа от глад. Дори тогава се подвоуми дали да не помоли да й донесат закуската в леглото.

Но накрая отвори вратата и решително излезе в коридора. Да закусва в стаята си, за да избегне срещата с Артър, щеше да е проява на изключително малодушие.

Очакваше да прекара безсънна и неспокойна нощ, но за нейно учудване спа непробудно. Това бе много хубаво, каза си тя, когато стигна до последното стъпало на стълбището. Поне очите й не бяха подпухнали и зачервени, а кожата й не бе бледа от безсъние.

Бе избрала зелена рокля с бяло жабо за първата си среща с Артър. Имаше чувството, че този ярък цвят я прави по-уверена и сигурна в себе си.

Имаше нужда от цялото си хладнокръвие. Какво трябва да се каже на един господин на сутринта, след като сте правили луда, страстна любов в библиотеката му?

— Добро утро, мадам. — Нед се появи в коридора. Изглеждаше притеснен. — Тъкмо щях да изпратя новата камериерка да види дали не желаете да закусите в стаята си.

— Много мило от твоя страна, Нед, но закусвам в леглото само когато съм болна. А аз почти никога не се разболявам.

— Да, мадам. Закуската е сервирана в трапезарията, точно както заповядахте, мадам. Сали и сестра й я почистиха и подредиха вчера следобед.

— Отлично. — Тя му се усмихна широко, пое си дълбоко въздух, мина по коридора и влезе в трапезарията.

Въпреки че се притесняваше от срещата с Артър, тя си даде няколко минути, за да се наслади на промените в тази стая.

Трапезарията бе изчистена и лъсната до блясък. От сребърните подноси на бюфета се носеше приятен аромат. През прозорците слънцето напичаше приятно. Гледката към градината бе някак мрачна, защото растенията бяха избуяли и неподдържани, но и това скоро щеше да се промени. Новият градинар трябваше да започне работа днес.

Изненада се, че Артър не е сам на масата. Маргарет беше с него.

— О, ето те и теб — каза тя. — Притесних се за теб. Тъкмо щях да изпратя някого да види дали се чувстваш добре тази сутрин.

Елинор много добре знаеше, че Артър я наблюдава, и се изчерви.

— Както вече казах на Нед, радвам се на отлично здраве — отвърна.

Артър учтиво стана и й изтегли един стол изпод масата.

— Чудехме се дали снощи не си се уморила прекалено много. — Тя му хвърли смразяващ поглед. — На дансинга, разбира се — поясни той най-невинно.

Тя го погледна в очите за миг. Под привидната веселост долови истинска тревога.

За бога, наистина ли си бе помислил, че ще лежи цял ден, за да се възстанови от неговото любене? Тя не бе крехко дете.

— Не бъди смешен. — Без да обръща внимание на стола, който той държеше за нея, тя взе чинията си и отиде до бюфета, за да види какво има за закуска.

— Артър се шегува с теб — бързо каза Маргарет. — Не се притесних, че си танцувала прекалено много снощи, а по-скоро, че ужасните неща, които се случиха, са си казали думата, това е всичко. С Артър тъкмо говорехме за тях. Ужасна работа.

— Нищо ми няма, уверявам ви. — Елинор огледа внимателно съдържанието на вдигащите пара подноси.

— Препоръчвам ти рибата — каза Артър. — Превъзходна е.

— Опитай и яйцата — предложи й Маргарет. — Кълна се, че сестрата на Сали е превъзходна готвачка.

Елинор сложи в чинията си по малко от всичко, обърна се и видя, че Артър все още държи стола й.

Тя седна.

— Благодаря ти.

Той погледна препълнената чиния.

— Очевидно снощните събития не са повлияли на апетита ти.

— Ни най-малко, сър.

Той седна срещу нея.

— И аз бях много гладен тази сутрин.

Реши, че й омръзна от намеци и недомлъвки. Взе ножа и намаза с масло една препечена филийка.

— Какви са плановете ти за днес, Артър?

Изражението му стана сериозно.

— Заради многото вълнения снощи забравих да ти кажа, че преди да отидем в квартирата на Ибитс, научих нещо много важно.

— Какво?

— Името на мъжа, който може да е бил Сатурн. Изглежда е починал преди няколко дена. Възнамерявам да посетя вдовицата му тази сутрин.

— Много интересно — каза тя, прекалено развълнувана от тази важна новина, за да му се разсърди, задето не се е сетил да й я съобщи по-рано. — Трябва да ме вземеш със себе си.

Той повдигна вежда.

— И защо да го правя?

— Една покрусена от смъртта на съпруга си вдовица може да не пожелае да говори за лични неща с мъж, когото не познава. Присъствието на друга жена ще я накара да се почувства по-спокойна.

Артър се замисли за миг.

— Може би си права. Добре тогава, тръгваме в единайсет и половина.

Елинор си отдъхна. Каквото и да се бе променило между тях, едно нещо си бе останало същото. Артър все още я смяташе за свой помощник в разследването и ценеше мнението й и съветите й. Щеше да се хване за това и да разчита на него. Маргарет засия.

— Между другото, Артър току-що ми каза, че знае, че пиша романи. Не е ли удивително? И като си помисля, че се страхувах, че ще ме отпрати в провинцията, ако научи истината.

Елинор погледна Артър и му се усмихна. Почти нищо не можеше да убегне от вниманието му, когато става дума за онези, за които се чувства отговорен.

— Не знам защо, но изобщо не съм изненадана, че през цялото време е знаел с какво се занимаваш, Маргарет.

* * *

Четирийсет минути по-късно тя отвори вратата на стаята си и огледа коридора. Нямаше никого. Чу, че Артър отиде в стаята си преди няколко минути, за да се преоблече и да се приготви за посещението при вдовицата на Глентуърт.

Маргарет работеше усилено върху ръкописа си, както обикновено правеше по това време.

Следователно в библиотеката нямаше да има никого.

Тя излезе в коридора и бързо се запъти към дрешника. Стъпваше безшумно по килима. Когато стигна до вратата, се обърна и погледна коридора за последен път, за да се увери, че никой няма да види какво ще направи. След това влезе в малката тъмна стая и затвори вратата.

С опипване намери лоста, който отваря тайната врата, и внимателно го дръпна.

Етажерката се плъзна назад. Тя излезе на балкона и погледна надолу, за да се увери, че някоя прислужница не е решила да бърше прах и да чисти библиотеката точно в този момент. Но както бе очаквала, стаята бе изцяло на нейно разположение.

Вдигна полите на роклята си, бързо заслиза по стълбите, прекоси стаята и отиде там където се бяха любили с Артър. Внимателно претърси мястото, но нямаше и следа от синия жартиер.

Снощи не бе забелязала, че го е изгубила. Откри, че го няма, когато Маргарет си тръгна и видя, че единият й чорап се е смъкнал чак до глезена. Тогава предположи, че жартиерът се е разкопчал докато е бързала да съблече дрехите си и да облече халата. Потърси го на сутринта на дневна светлина.

Но щателното претърсване на стаята преди няколко минути не бе дало резултат. И тогава се сети, че по всяка вероятност го е загубила в библиотеката. Почти изпадна в истерия, като си представи, че Бенет Флеминг го е видял и си е направил заключение.

Едно бе да се прави на светска и свободолюбива жена с предполагаем житейски опит. Съвсем друго бе един добър и почтен мъж като Бенет Флеминг да открие жартиера й там, където не му е мястото.

Въздъхна с облекчение, когато видя, че синият жартиер не е на килима. Това означаваше, че сигурно Бенет не го е видял миналата вечер. За съжаление това не изключваше вероятността някой от прислужниците да го е забелязал тази сутрин.

Тя коленичи и започна да търси под дивана.

— Това ли търсиш? — попита Артър някъде отгоре.

Тя така се стресна, че се изправи прекалено бързо. За малко да си удари главата на ръба на масата.

Вдигна поглед към балкона, където Артър се бе облегнал на парапета и държеше синия жартиер. Сигурно я бе видял да влиза в дрешника и я бе последвал.

Подразнена и ядосана, тя се изправи на крака.

— В интерес на истината — отговори, като внимаваше да говори тихо и спокойно — точно него търсех. Сигурно си се сетил, че ще се притесня и ще се чудя къде съм го загубила. Можеше да ми кажеш, че си го намерил, и да ми спестиш притесненията.

— Не се тревожи, намерих го и го прибрах още снощи, преди Флеминг да го е забелязал. — Той небрежно подхвърли жартиера и го хвана отново. — И през ум не му мина, че си ме съблазнила само няколко минути, преди да дойде.

Тя направи гримаса и се заизкачва по стълбите.

— Позволи ми да отбележа, че понякога чувството ти за хумор е доста странно.

— Някои хора биха казали, че изобщо нямам чувство за хумор.

— Човек определено би разбрал хората, които са стигнали до това заключение. — Тя спря на последното стъпало и протегна ръка. — Би ли ми го дал?

Впери поглед в него.

— Купи си друг чифт жартиери и ми изпрати сметката — каза Артър.

Целуна я по устните, преди да е успяла да му се скара. Когато най-после откъсна устни от нейните, тя бе останала без дъх.

— Като се замисля, по-добре си купи няколко чифта. — Той се усмихна. Изглеждаше много доволен. — Имам намерение да си направя голяма колекция.